Реколтата – разказ от Стефан Георгиев

Стефан ГЕОРГИЕВ

Стефан Георгиев е роден през 1972 г. в град София. Завършил е Строителен техникум „Христо Ботев“ и Университета за национално и световно стопанство, специалност „Икономика и управление на индустрията“. От 2005 г. работи като преводач на свободна практика от английски. Превел е над 25 книги художествена и икономическа литература. През 2013 г. започва да пише разкази, предимно в жанровете фантастика и хорър. Участва в редица литературни конкурси, като има десетина предни класирания, включително едно трето и едно четвърто място в конкурса в памет на Агоп Мелконян, и е сред наградените в този на тема „Рамка“. Негови разкази са публикувани в сборниците на издателство „Гаяна“ „По крилете на гарвана“ и „451 градуса по Бредбъри“, както и в сборниците „Часовниковата кула“ и „Машина за истории“, и в списание „Дракус“ (3 разказа).

Хижата ми е разположена върху скалист хълм, което ме отърва от някои неприятности. Все още имам доста припаси, макар че са на привършване, но съм жив, което, честно казано, не ме топли особено. Нямам представа колко хора са оцелели. Телевизия все още има, следователно някой някъде си върши работата. Мобилните комуникации все още функционират криво – ляво, но никой от моите близки и роднини не си вдига телефона. Така ми е по-добре, защото техните оплаквания и страхове ми действаха потискащо. А може би се залъгвам, че ми е по-добре… Няма значение. Те вече са на по-хубаво място, а това е някаква утеха. Да му мислят живите.

Сега седя на ръба на една издадена напред скална плоча и гледам долината. Гледката вече не ми се струва чак толкова ужасяваща, грозна и смущаваща. По-скоро съм любопитен да разбера докога ще растат тези неща. В момента са високи двайсетина метра, а преди час по телевизията един биолог, с вид на алкохолизиран клошар, обяви, че са високи 23 метра. Склонен съм да му повярвам. Да, много ми е любопитно докога ще растат и дали ще родят нещо. Ще ми се да доживея да видя какво ще стане.

***

Много добре си спомням следобеда, когато започна всичко. Бях приключил статията относно методите за опазване на един рядък вид птици и, след като хапнах набързо, полегнах да поспя. Предната нощ бях работил до късно на компютъра, затова се нуждаех от следобедна дрямка. Когато се събудих, с изненада установих, че се е стъмнило. Погледнах часовника и се озадачих още повече. Беше 17:24, което означаваше, че до залеза оставаха повече от два часа. Но навън бе тъмно. Помислих си, че е възможно времето ненадейно да се е влошило. Изтичах до прозореца. Небето не бе скрито от облаци, а от някакъв огромен обект, чиито контури се простираха почти до хоризонта. Той бе набразден от улеи, които образуваха различни геометрични фигури. Проклетото нещо се движеше. Нямаше какво друго да е, освен космически кораб. Втурнах се да включа телевизора и тогава чух барабанене по покрива, като от ситни парченца град. Само че тези парченца бяха черни като катран. Всичко бе толкова необичайно, че главата ми направо се пръскаше от тревожни мисли.

Когато се престраших да си покажа носа навън, черният град бе престанал, а космическият обект се изнасяше на запад, отваряйки пролука за слънчевите лъчи. Скалите наоколо бяха почернели. Взех едно от парченцата, за да го разгледам. Приличаше на зърно нахут.

Всички телевизии отразяваха тази новина. Никой обаче не бе наясно какво се случва и паниката се засилваше. Мнозина вещаеха края на света.

После започна да постъпва конкретна информация. Оказа се, че космическият обект е с размери приблизително 40 на 100 километра и обикаля света със скорост над 1000 километра в час, като неспирно ръси черни зърна по сушата, само по сушата. Придвижването му бе точно като сеялка – по всичко личеше, че някой ни засява с нещо. Засяването на света продължи няколко дни, като междувременно чуждоземният обект без проблеми отрази ракетните атаки, за които настояваха военните на три държави. Накрая корабът забуча, засвятка и изчезна в неизвестна посока със скорост, която, според редица учени, бе близка до тази на светлината. Всички тръпнеха в очакване да видят какво ще поникне.

Никненето започна седмица по-късно. Семената пуснаха израстъци, които се вкопаха в почвата и плъзнаха във всички посоки. След това нагоре се източиха тънки зелени стъбла, които бързо се удебеляваха. Не след дълго земната повърхност заприлича на бамбукова гора. Телевизиите показваха как натрапеното ни растение буквално превзема плодородните терени, задушавайки цялата друга растителност. Горите пострадаха по-малко, но само защото чуждоземните растения не ги надвишаваха на височина, засега. Инфраструктурата започна да се руши, защото растенията имаха мощна коренова система. Настилката на пътищата се напукваше и трошеше, тръбите се изкривяваха, кабелите се късаха. На практика само пустините не се промениха, просто защото там нямаше почва, която да осигури подхранване. Учените откриха, че това чудовищно растение изсмуква хранителните вещества в почвата с невероятна скорост. Хумусният слой, натрупван от десетилетия, заприличваше на камънак. Тънките коренови израстъци „изяждаха” всичко органично, до което се докопваха, дори труповете на хора и животни.

Няма нужда да споменавам, че населението на Земята бързо започна да се топи. За няколко месеца гладът погуби милиарди хора. В градовете бе въведена купонна система. Бунтове избухваха всеки ден. Армията бързо се деморализираше.

А аз си бях добре, защото покойният ми чичо, от когото наследих хижата и когото мнозина смятаха за луд, се бе готвил за края на света. В мазето бяха складирани тонове консерви. Нямах достъп до други хора, защото черният път, който тръгваше от основата на хълма, бе превзет от растенията. Пикапът ми си седеше долу насред малка горичка, неспособен да измине и два метра. Лошото бе, че близките ми умираха, а аз не можех да им помогна по никакъв начин. Тогава вероятно можех да се добера пеша до магистралата и да стигна до оцелелите, но имаше ли смисъл да напускам хижата? Убедих част от роднините си да дойдат при мен, но никой не успя да преодолее блокадите, които бяха направили военните. Бе издадена заповед всеки да стои там, където е. Така и не разбрах защо. Броят на телевизионните канали бързо намаля. Освен това имах чувството, че правителството крие информация. Но едно бе ясно – жертвите на глада нарастваха лавинообразно. А аз си имах и храна, и вода. Обаче не можех да спя от безпокойство. Чудех се дали ще измрат всички. Естествено започнах да пестя храната, но фактът, че само отлагах неизбежното, ми действаше адски депресиращо. По медиите не идваше нито една добра новина. Едва ли има смисъл да казвам, че още в началото стана ясно, че растенията не стават за ядене. Не само, че бяха твърди, но и съдържаха токсични вещества.

Сигурно се чудите какво правех по цял ден? Ами, мислех. Но ако някой ви каже, че от мислене глава не боли, не му вярвайте. Идеше ми да се гръмна със стария уинчестър на чичо.

Пълничката телевизионна водеща от любимия ми новинарски канал бе заприличала на скелет. Веднъж припадна по време на пряко предаване. Помогна й човек, който също приличаше на лагерник от Освиенцим. По частните канали разправяха, че военните получават храна от неприкосновения запас, а за обикновените граждани никой не го е грижа. Често се коментираше, че онзи, който ни е засял, ще дойде да си прибере реколтата. Да, ама растенията не раждаха нищо, просто си растяха нагоре, докъдето стига поглед, се виждаше само гора от зелени колони. Най-обезкуражаващото бе, че нямаше смисъл да се опитвам да стигна където и да е. Просто хората, за които имах информация, бяха по- зле от мен. На всичкото отгоре и въздухът се промени, може би заради липсата на фотосинтеза. Усещаше се и неприятна сериста миризма. По радиото веднъж коментираха, че растенията не извършват фотосинтеза и е възможно в скоро време кислородът да свърши. Това ми се стори ужасно. Представях се как дишам учестено, но въпреки това не ми достига кислород.

Много ме радваше една секвоя, издигаща се на около километър от хижата. Върхът й стърчеше над морето от чудовищни плевели. За мен тя бе символ на надеждата. Но един ден, точно когато се взирах в нея, тя рухна с трясък. Тогава плаках много. Повече, отколкото за близките си.

Един ден обявиха, че започва мащабна операция по изсичане на растенията. Армията, подкрепена от хиляди доброволци, се зае да разчисти терен за засаждане на житни култури. С много мъки бяха освободени около 10 000 декара, но се оказа, че почвата не става за нищо, колкото и да я тъпчеха с торове. Растенията оставяха зад себе си пустиня.

На няколко пъти по радиото казаха, че живеещите край морето са по-добре. Ловели риба и рядко гладували. Жертвите там били съвсем малко. Да, но заради засилената дейност на риболовните флотилии, в които влизали и много преоборудвани съдове, уловът намалял. Въпрос на време било рибата да свърши. Затова се водели битки за морските територии. Никой не се съобразявал с границите. Но това мен не ме касаеше, защото океанът е на 700 мили, а аз не мога да летя.

Като стана въпрос за летене, веднъж видях селскостопански самолет. Летеше ниско над растенията и пръскаше с нещо, предполагам отрова. Но не видях да има някакъв ефект. А и неведнъж бях чувал, че дори най-мощните препарати за растителна защита са безсилни. Здраво ни бяха прецакали подлите извънземни.

Странното е, че въпреки че почвите бяха тотално изхабени, растенията продължаваха да растат. Може би натрупваха хранителни запази в себе си. Никой все още не бе измислил начин за отстраняване на съдържащите се в тях отровни вещества, за да можем да ги използваме за храна. Стотици учени работеха усърдно по проблема. Аз лично се съмнявах, че ще постигнат успех.

***

Един ден това, което очаквах, се случи. Разкършвайки се пред хижата, все още сънен, видях, че на върховете на част от растенията са се появили гроздове от зелени топчици с размерите на орех. Изглежда, че това бяха плодовете или може би пъпките на цветовете на растенията. Няколко дена по-късно топките достигнаха размерите на диня и започнаха да почервеняват. Следях с голям интерес бързата метаморфоза. Растежът на височина бе престанал. Цялата долина долу заприлича на море от червени гроздове.

Реших, че е време да се направя на дървар. Нарамих брадвата и се отправих към най-близкото растение. Отне ми половин час да го поваля. После праснах една от топките с брадвата и се разхвърчаха черни зърна, като тези, които бе хвърлил космическият кораб. Естествено не ставаха за ядене. Нищо чудно това да бе някаква техническа култура. Бях страшно разочарован, още повече, че припасите ми бяха на привършване.

Корабът се появи отново една неделна утрин. Този път летеше много по-ниско. Гледката беше грандиозна, а аз сякаш бях перце сред вихрите на ураган. Създаде се вакуум и имах усещането, че ще бъда засмукан. Прибрах се пълзейки в хижата, а в това време топките се отделиха от върховете на Растенията и полетяха нагоре. Жътвата продължи десетина минути. Някой просто бе засял Земята с нещо, бе изчакал това нещо да узрее и бе прибрал реколтата. Онези на кораба се бяха отнесли с нас като с низши създания, които не заслужават да живеят. Чувствах се ограбен и унижен.

На 18 май окапа и последната телевизия, няколко дена по-късно останах и без радио. Самотата вече ме задушаваше. Бяха ми останали само десетина консерви и туба вода. Добре, че от време на време валеше дъжд – едва ли щях да умра от жажда.

Планът се роди съвсем спонтанно. Нещо сякаш прещрака в главата ми и разбрах как мога да се спася. Всичко бе толкова просто, странно, че не се бях сетих по-рано. На около миля от хижата минаваше път, който, макар и малък, бе асфалтиран. Дори и да бе разрушен от растенията, едва ли щеше да ми е трудно да се придвижвам по него пеш.

Десетина мили по-нагоре започваха блатата, а отвъд тях се намираше езерото Харингтън, което бе с площ около 20 квадратни мили. Там имаше риба, поне преди имаше. Основните проблеми бяха два – да стигна до пътя и да прекося блатата. Ако не намерех изоставена лодка, щеше да се наложи да правя сал. Разбира се имаше опасност рибата отдавна да е изловена, но имах ли други варианти? Определено не. Нямате представа как ми се бяха прияли пресни зеленчуци и плодове. Навярно на много места все още функционираха парници, но едва ли обикновените хора имаха достъп до тях. Зачудих се дали богатите хора и властимащите не са си осигурили прехраната за години напред. Съмнявах се, защото в криза като тази, парите и властта не са от особена полза. Без плодородна почва всички бяхме обречени. Въпрос на време бе да дойде краят.

 

Натъпках в една раница малко дрехи, няколкото останали ми консерви и туба с вода. Нарамих въдицата си и брадва и потеглих. Ако щете вярвайте, но ми отне четири дена да измина милята, която ме делеше от пътя. На места гигантските плевели растяха плътно един до друг като стена, на други имаше пролуки от почти метър. Постоянно се озовавах в ужасяващи лабиринти, от които едва намирах изход. За посоката се ориентирах по слънцето, чиито лъчи едва проникваха до мен. Когато не можех да намеря изход, развъртах брадвата, но за повалянето на едно единствено растение ми трябваше почти половин час. Скапах се от умора, храната ми свърши, а нервите ми бяха на скъсване. Не можех да спя добре нощем, защото растенията ме задушаваха с гадната си миризма. После пътят изведнъж изскочи пред очите ми. Беше силно стеснен от коренищата, а настилката навсякъде бе напукана, но можех да се придвижвам сравнително бързо. Попаднах на няколко изоставени коли и на десетина скелета. Част от скелетите бяха обвити от коренови израстъци, явно растенията не се свеняха да похапват гниеща плът. В жабката на един пикап намерих солети, които бяха леко мухлясали, но ставаха за ядене. Даже ми се сториха много вкусни. Бързо стигнах до блатата. Започнах да търся лодка. Вървях покрай брега, проправяйки си път през групичките хилави растения, които бяха „нагазили” водата. Интересното е, че нямаше комари или други насекоми. Натрапниците бяха свършили поне една полезна работа. Дни наред обикалях, но лодката така и не видях. Водата ми бе свършила и чувствах гърлото си грапаво като шкурка. Често сядах да си почивам. Все по-трудно ми бе да се надигам след почивките. Постоянно ми се виеше свят. Усещах, че иде краят, но вече не ми пукаше. Почти се бях се предал. Легнах в калта и заспах. Събудих се от …човешки гласове.

Трима мъже вървяха към мен. Гледаха ме по особен начин, някак стреснато, с тревога в очите.

– Как си стигнал дотук? – попита най-възрастният, който изглеждаше прехвърлил седемдесетте.

– Хижата ми е на миля по-нагоре – отвърнах. – Имах доста хранителни запаси, но свършиха. Тръгнах към езерото Харингтън да ловя риба. – Младите се подсмихнаха. Единият държеше мачете.

– Преди няколко месеца военните изтребиха рибата с ток и прибраха всичко – обясни старият. – Така че считай плана си за провален. Има ли други с теб?

– Не.

– Сам си значи?

– Да. Вие сте първите хора, които виждам след като заваля… черната градушка.

Отговорът ми явно ги задоволи. Помогнаха ми да стана и ме поведоха нанякъде, като ме подкрепяха, когато залитнех. Не ми изглеждаха лоши хора, но въпреки това се страхувах за живота си.

Малко по-късно пред погледа ми изникна невероятна гледка. Насред блатото имаше десетина сала, направени от стволовете на нарязани растения. Върху саловете растяха различни селскостопански култури. Разпознах картофи, лук, пшеница и домати.

– Как сте успели да ги отгледате?

– Вадим тиня от блатата и след някои обработки се получава добра почва. Слагаме почвата върху саловете, засяваме, а като пуснат корени, растенията смучат вода от блатото.

– На сушата не става ли? След като се разчистят тези плевели?

– Не. За махането на корените им е нужна тежка техника, а ние не разполагаме с такава.

Стигнахме до поселище, състоящо се от груби бараки. От тях наизлизаха хора. Гледаха ме подозрително, сякаш им бях виновен за нещо.

Старецът каза:

– Този човек е успял някак си да оцелее. Предлагам да го приемем в нашата общност. Имаме достатъчно храна. – След кратко колебание хората закимаха, част от тях ми се усмихнаха. Той се обърна към мен:

– Но ще трябва да работиш здраво.

– Ще работя – отвърнах.

Нагостиха ме с най-вкусните печени картофи и домати, които бях ял някога. Ширналите се пред погледа ми блата изпълваха душата ми с радост. Какво му трябва повече на човек!

Стефан ГЕОРГИЕВ

Оставете първия коментар към "Реколтата – разказ от Стефан Георгиев"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*