Десислава Тихолова, РИМ Русе: Обръщането към изворите и корените, е една от ползите във времена на криза

Всеки избира сам дали да си плете тихо, или като Рафе Клинче да изгаря сърцето си с всеки изработен олтар

С Десислава Тихолова, фолклорист и уредник в Регионалния исторически музей в Русе, разговаряме по повод авторската й изложба „Бижута от мъниста“, която може да бъде посетена до 14 декември в Художествената галерия на „Борисова“ 6. Уредена е от Дунавската задруга на народните художествени занаяти – Русе.
– Как избра мънистата за своя страст?
– Аз имам много страсти – още в детството си досаждах на всичките си баби да ме учат да шия и плета. След като на четири години се научих да шия, заших копче на забрадката на едната си баба, което се падаше точно на темето. Тя откри „украсата“ чак след като отишла до местната фурна за хляб и продавачката я „светнала“. После научих простите плетки, след тях – бродирането. От майка си, която е прекрасен майстор на дрехи, понаучих това-онова и често се опитвах да седна сама на машината. После правих какво ли не, само и само да не свиря на пианото, на което родителите ми искаха да се усъвършенствам. И така от място на място попаднах в компанията на една приятелка и колега – д-р Радостина Шаренкова, която по това време работеше в ИЕФЕМ, БАН и се беше научила да плете от музейните пазителки. Това е длъжността, но думичката ми харесва заради допълнителните значения, вложени в нея с годините. И така видях и „полудях“. Тя имаше готови гривни, подари ми две и се опита да ми обясни – носеше си плетка и кука. После вкъщи не мирясах, докато не скалъпих горе-долу някаква форма. И след това тръгна времето на усъвършенстването. И страстта ставаше все по-дълбока – имам предвид не само неистовото влечение към това, което правех, но и по-стария християнски смисъл на думата като „страдание“ – защото работата си е наистина страдание, което трябва да протече през теб, да предизвика твоя личен катарзис, за да се хареса и на останалите. Имам големи кутии с модели, неуспели да предизвикат вътрешната ми „буря“ на очистването.
– Може ли да споделиш с читателите на „Форум“ откъде идва думичката за мънисто, как го наричат по света и защо е толкова важно да се носят мъниста „против уроки“?
– В своя „Речник на българския език“, издаден преди повече от сто години (1895 г., Пловдив), за думата „мънисто“ Найден Геров пише: „зърно някакво, пробито и нанизано на връв“. Коренът на думата може да бъде изведен от праславянския корен „moni“ – шия. Във фолклорното езиково съзнание думата се отъждествява с „мъничко“ – подобно на друга от думичките за мъниста – „синци“ от ситни. В славянските езици, претърпели различно от българското политическо развитие, се налагат думи, указващи материалите, от които са изработени мънистата – коралки (от корал), бисер, перла. Интересна и доста поетична е думата за мъниста в румънския език – мерджелуци – прозрачни, през които преминава светлина. В германските езици се налага формата bead и производните й – от старонемската дума Gebet – молитва. Това значение, свързващо молитвата с молитвената броеница и безкрайната поредица от молитви, е показателен белег в процеса на осмисляне на мънистата като елемент от култовото поведение на човека – от първите дни на човечеството до наши дни. Интересни са и думите за мъниста в романските езици, свързани с понятия като „броя“, броеница“, „дрънкулка“, „блестящ“.
Интересна е езиковата ситуация, свързана с мънистата, в една от най-древните държави – Индия. В 22-та официални езика има 60 термина за мънисто, най-често произхождащи от думи със смисъл „броеница“, „броя“, „моля“, „плодове на свещено дърво“, „съсредоточие на чакрите“ – (изобразявано чрез точката „бинди“ на челото на индуистите, считана и за трето, „божествено око“), „свещената планина Меру“ – също център на света в индийската митология. В този широк контекст думите за мъниста в най-древните си форми се свързват не само с първите трудови дейности, характерни за хомо сапиенс като шиенето, например, но и с първите култови практики, показателни за себеидентификацията на човека като същество, различно от останалите в природата и способно да твори нов тип реалност, която и до днес наричаме култура.
– Освен че си фолклорист и уредник в РИМ, ти си и майстор на бижута от мъниста. Трудно ли е и днес както в миналото да станеш майстор?
– „Вчера“ и „днес“ са различни понятия, още повече в условията на динамично социално и световно развитие. Да получиш свидетелство днес не е толкова сложно и понякога може да зависи до голяма степен от възможностите да си платиш съответната такса. Но „ставането“ на майстор е процес, който трудно може да се дефинира или постави в някакви граници – в миналото, освен опитността в съответния занаят (характерна и за добре обучения чирак) – от майстора са били изисквани умения да работи с пари, да обучава чираци, да може да пласира стоката си, т.е. ставането на майстор е комплексна и доста сложна ситуация, в която всеки отвоюва своето място. Защото сдружението на майстори в съответния занаят, наричано „еснаф”, има не само професионални, но и морално-етични задължения към своите членове. Еснафите се подкрепят един друг, участват активно в живота на градската общност, изобщо имат статут на „старейшини“ в съответната среда, както и в живота на града.

Казвам града, защото майстори, еснафи, пазари има в градска среда, в противовес на селото, където пък има затворен тип стопанство.
Да станеш майстор, днес не зависи от одобрението на който и да е еснаф. Да, има свидетелства за професионални умения, има го и понятието „народни художествени занаяти“, продуцирано във времето на социализма с цел максимално успешно контролиране на частните производители и занаятчии. Да станеш майстор днес е сравнително лесно. Но и много зависи от това какъв майстор искаш да станеш – такъв, който винаги е „под пара”, защото е пропуснал някой събор, където да излага стоката си, или от тези, дето стоят с дни и мъдрят нещо красиво, предизвикало трепета на душата и сърцето. Но тук опираме в друга материя и в избора дали да си „плетем тихо в окопите” и да пласираме равномерно създаденото или като Рафе Клинче да изгаряме сърцето си с всеки изработен олтар!
– Събираш напръстници. С какво те привлякоха те?
– Не мога да кажа с какво ме привличат напръстниците. Когато бях малка, откривах много от тях по чекмеджетата на бабите си, после ги гледах с часове как шият с напръстници. Струваше ми се много магическо. Като вълшебни шапчици за пръсти. Пазя още два напръстника от най-старите – почернели, пиринчени, изкорубени от употреба, но живи с очите на моите прекрасни баби. А те наистина бяха емблематични, осъзнах после аз, когато започнах да уча фолклор и митология и да си „намествам” картините от детството – прабаба ми Дена беше светла и чиста, огряваше досущ като звездата Денница; другата ми баба – Тодора, беше дар небесен не само за мен, но и за многото си приятелки, съседки, близки и далечни роднини – тя беше баш плетачка на една кука, сладкодумна, гостоприемна и много засмяна. А бабата, която ме отгледа, се казваше Петрана – същински камък, непреклонен пред детските ми капризи да не си оправям леглото, да не помагам в къщната работа, да чета, вместо да помета. И само обещанието, че ще плетем или шием, ме принуждаваше да понауча някоя и друга домакинска дейност.
– Оказа се, че си и сладкодумен разказвач, участник в срещите-наддумване „Благолаж“ в Гарброво? Къде и кога си събирала фолклорните хумористични разкази, с които се представяш?
– Толкова много хора разказваха пред мен с годините, че просто няма как да е иначе. И не – не мога да кажа къде и кога, защото смисълът на разказването е в това – другите да помнят какво си им казал. Във всеки случай се състезавах със записани от мен през годините разкази от повечето краища на България.
– Откога работиш на терен?
– На терен стъпих през 1988 г. в село Сваленик, Русенско, където записах и първите си „сватбени” песни – хем смешни, хем еротични, хем ужасно „неприлични” за мен тогава. И досега не е минавала година без експедиция (понякога и втора, и трета) или поне няколко интервюта.
– Мислиш ли, че и днес има какво да записват на терен фолклористите?
– Дотогава, докогато съществува български народ, ще има и български фолклор, което е „добър ден” за българската фолклористика. Тук, ако е възможно, бих искала да направя едно от любимите ми малки пояснения, понеже много хора употребяват термина „фолклор“ едностранчиво (например като танцов фолклор) или го идентифицират с миналото (но не в конкретен, а в имагинерен времеви отрязък). Фолклорът, най-простичко казано, е народно знание. И се предава по устен път, т.е. ние го поглъщаме с първите заучени думи, с първите житейски ситуации, в които попадаме. После учим малко за него в училище и, ако това ни е вътрешна потребност, се интересуваме и разпитваме. Тази схема отразява не само динамиката на общественото развитие, но и онзи процес на манипулиране на фолклорната материя във времето на социализма и опитите тя да бъде представена единствено в „художествената“ си част, както и да бъде противопоставена като тип култура на определяната като „реакционна и буржоазна” култура на предсоциалистическия период, т.е. фолклорът не е нещо, принадлежало на бабите и дядовците ни. Това е част от нашата ежедневна и обща култура, схема от мисленето ни, възприемаща света посредством фолклорните модели на цикличност. Само за пример – фолклорните представи определят тялото като структура (система) с център (сърце, пазва, гърди) и периферия (глава, ръце/китки, крака/глезени). Съответно натоварва тези пространства с максимално важни значения и ги подлага на специална защита посредством украси, бродерии, накити, амулети. Ако погледнем съвременните младежи, например, ще открием, че те обръщат точно толкова внимание на същите „телесни пространства”, макар и с други средства. И съвременните хора се обръщат към духовността посредством форми на фолклорна вяра и фолклорни практики – поне аз не познавам хора, които да отидат при бебе и да не изпълнят поредица от предпазващи действия, да не му вържат червен конец с паричка и мънисто или да не му направят питка. И това всъщност е една от ползите във времена на криза – обръщането към изворите и корените, към наричаното „непреходно” богатство на фолклорната култура.
И както казват бабите: „Добър е Господ, дай Боже“!
Интервю на
Антоанета РАДНЕВА

Оставете първия коментар към "Десислава Тихолова, РИМ Русе: Обръщането към изворите и корените, е една от ползите във времена на криза"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*