Писма от Израел

Продължава от бр. 45

В четвъртък програмата беше свободна, но успяхме да отидем до Руската църква, където една иначе мила монахиня направи забележка на мъжете в къси панталони – на плаж ли са тръгнали, но кагото понечиха да се върнат – веднага услужливо подаде шалове.

В петък Руди ни заведе до родното място на Йоан Кръстител, а после – до високата могила, където са били дворецът, а впоследствие – гробницата на Ирод. Всичко това беше много интересно, но и доста изтощително, защото не само температурите са високи, но и въздухът е сух, пустинен; водата, която е така необходима, е оскъдна и скъпа. От друга страна, всички, притежаващи през вековете Йерусалим, са държали той да бъде зелен. Затова са доста изкуствените насаждения, парковете. Изобщо цивилизацията е в пълна сила – по всички сгради има слънчеви батерии и бойлери и хората се къпят само със слънчева вода…

В събота, заедно с Лора – млада американка от арменски произход, и с нейната кола посетихме Витлеем. Витлеем е палестински град и за да се отиде там (а също и на връщане), има контролен пункт с въоръжени млади момичета и момчета. (Тук, след като навършат 18 години, момчетата постъпват за три години в казармата, а момичетата – за две). В Йерусалим предупреждавали туристите: “Не ходете във Витлеем, там ще ви убият”. Но всички вкупом се убедихме, че няма нищо такова. Всъщност там почувствах най-много топлота, човешка сърдечност и простота. Посрещна ни приятелят на Лора, палестинец, с майка американка, който е учил в Щатите. Имахме екскурзовод палестинец, който ни въведе в Храма, построен на мястото на пещерата, където се смята, че се е родил Исус. С чувство за хумор той ни осведоми, че в пространството на един храм православните и католиците се молят на две различни (макар и близки места), където точно смятат, че се е родил младенецът. После посетихме и Бялата църква: според преданието, там е капнало мляко от кърмещата Богородица и затова има обичай да я посещават млади семейства с надеждата си да им се роди дългоочаквано дете. Хамед – приятелят на Лора, ни заведе и в две магазинчета за сувенири на свои приятели. Всичко беше доста скъпо за купуване, но въпреки това любезните домакини ни направихи чай от мента и ни почерпиха.

След това ходихме и в арабско заведение, от което се виждаше целият красив Витлеем, а забулени момичета (виждаха се само силно гримираните им красиви бели лица) пушеха чибуци заедно с приятелите си и никак не се притесняваха да се целуват и прегръщат въпреки строгостта на религиозните предписания. На тръгване аз казах, че съм се почувствала като в приказка на Шехерезада, а сервитьорът и Хамед изпаднаха във възторг, защото – доколкото разбарах – тяхната дума за “благодаря” звучи като “Шехерезада”.

Хамед ни заведе и в селото си в планината, близо до Витлеем, което – около 200 къщи, принадлежало на техния клан. На самия Хамед гледали малко като на тих луд, защото имал американски начин на живот, а сутрин редовно бягал. Той живее само с баща си – красив, строен мъж като от холивудски филм, с побеляла коса, вързана на опашка. Майката на Хамед, брат му и сестра му живеели в Америка. Къщата им в Палестина е масивна, изцяло от камък, с красиво извито задно стълбище по перилата на което се вият розови храсти, и с тераса на покрива, от която видяхме залеза. После Хамед ни разведе из селото, показа ни първото си училище (преди да замине преди повече от 15 години за Америка). Видяхме и изоставените някогашни къщи на сестрите на баба му – каменни, приличащи на бункери, от по една или най-много две стаи. Те навремето избягали в Йордания, после им забранили да се върнат и къщиците така си и останали. Но съвременните сгради там са масивни, с много стаи, на няколко етажа. В маслиновата си градина Хамед запали огън и ни направи чай от мента и босилек, които откъсна от градината си. Разказа, че от маслиновите дръвчета миналата година с баща си направили 70 литра зехтин, които им стигнали за цялата година, тъй като на седмица изразходвали по една бутилка.

Преди това ни заведе и до джамията (той е мюсюлманин, но и двамата с Лора казаха, че не са особено религиозни) и щяхме да влезем, ако вече не беше затворено. С баща си бяха изключително мили, топли, откъснаха ни и грозде и си мислех, че това беше най-наситеният ни емоционално ден…

Другата забележителност във Витлеем беше един хотел – „Стената”, в който имаше музей и картинна галерия. Картините бяха много хубави – на палестински художници. Имаше и модерна живопис, и по-разказвателна. Деб ни обясняваше символите в картините. Запомних една от тях, в която млади палестинци преминаваха през плаж с туристи в Израел. Носеха ключ (някои още пазели ключовете от жилищата си, откъдето били прогонени навремето), автомат, увит с маслинова клонка и мотика…

До хотела беше оная част от Стената, изрисувана от митологичния художник Банкси. Във всички тези графити личеше болката от наличието на стената. Имаше надписи от рода на “Светът е твърде малък, за да издигаме стени”. “Който няма сила (изразено по малко цинично-остроумен начин), гради стени”; рисунка на брониран гълъб, на разпадащо се тяло на дете, опитало се да прескочи стената и т. н. Срещу заплащане всеки може да добави и нещо от себе си… И наистина, тази стена болезнено разделя Палестина от Йерусалим и останалите еврейски градове. Израелтяните могат да я преминават когато си искат (след проверка – евентуално – на документи на контролния пункт), но палестинци, които не работят или не учат в Йерусалим, нямат право да влизат там. Дори за да летят, трябва да пътуват до летището в Йордания…

В подножието на този зловещ паметник на страха и враждата неизбежно заговорихме за Берлинската стена; както и пред витлеемската църква, на която личаха следите от куршумите, изстреляни по време на израелската обсада в края на двайсти век, си спомнихме за Батак…

Марта РАДЕВА

Оставете първия коментар към "Писма от Израел"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*