Живата история на българите разказва тумирът Токораз Исто

Aquila imperiale; Eastern Imperial Eagle; Aquila heliaca

Тя е плод на дългогодишните проучвания на твореца и на хилядите прочетени от него книги

Стоян Цветкашки е роден в град Асеновград през 1968 г. Автор е на поредиците исторически романи „Тангра“ и „Ятаган и меч“, а вече бял свят видя и първа част на „Артур“, които пише под псевдонима Токораз Исто. В превод означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното значение е тумир. Стоян Цветкашки е авторът, сътворил най-дългата поредица исторически романи, писана досега. „Тангра“ пък е най-големият труд в света, описващ живота на Атила. А първият том на „Артур“ „Екскалибур – Мечът на Светлината“ хвърля нова светлина върху легендата за крал Артур. Читателите ще научат защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите) от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели Екскалибур и какво е общото му с династията Дуло, както и още много неизвестни досега факти. Всичко това е плод на дългогодишните проучвания на твореца и на хилядите прочетени от него книги.

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи. Това, което Токораз Исто представя, е Път, но за да го поемете, е нужен кураж. Този Път е посвещение, той е духовно осъзнаване, което изисква необходима подготовка. Книгите му са от онези, които не се четат с очи, а с душа. А енергията, която струи от тях, е толкова силна, че усещаш как се влива в тялото и го завладява.

Стоян Цветкашки е и ренсей. Създател е на българското бойно изкуство Да Дао. Издател е и е човек, съчетаващ в себе си същностите на духовно посветения, който при българите се е наричал колобър, на разказвача, който се е наричал тумир, и на воина.

С издателство „Оренда“ започваме съвместно сътрудничество и във всеки брой на „Форум“ ще предстяваме отделни откъси от книгите на автора.

Драгомира ГЕОРГИЕВА

Никой не не може да окове душата ни на воини

Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

– Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

– Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук, в Персия, стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…

Силните воини винаги  контролират нещата

Синко, не винаги отстъплението е слабост, понякога може да бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да избегне конфликта. Той е много опасен, защото като отстъпва, не знаеш дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в битката.

Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки човек може да се раздели с живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това. Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи, но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен. За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля. Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща – нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много трудно за нас.

Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното нещо в света е движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи, участваме в приключението и авантюрата, наречена живот, но не бива да се привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.

Откъс от поредицата „Тангра“

Оставете първия коментар към "Живата история на българите разказва тумирът Токораз Исто"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*