Вече видяно от Павел Матеев

Павел Божидаров Матеев е роден на 26 ноември 1976 г. в Търговище. Завършва българска филология в ШУ „Епископ Константин Преславски“ през 2000 г. Живее в Лондон със семейството си.

Пише любовна лирика. През ноември 2016 г. е издадена първата му стихосбирка „Облачна душа“.

През август 2017 г. е издадена втората стихосбирка „Отново те сънувах“ от издателство Фабер.

Предстои издаването на книжка с детски приказки.

Разказът „Вече видяно“ е написан по повод Националния конкурс за къс разказ „Мостове“ с подтема: „Русе – град на мостове“.

Петър прие съболезнованията от своите близки и тръгна към паркинга. Влезе в опела си и напусна района на гробищния парк. Искаше, колкото може по-бързо да напусне това място. Току-що беше погребал съпругата си. Имаше нужда да се махне от Русе и от ежедневието си. И все пак, още не можеше да повярва, че Дани вече я няма и никога няма да се върне. Толкова бързо и нелепо да я загуби, след онази ужасна катастрофа преди три дни. Животът му нямаше да е същия.

Денят беше слънчев и прохладен. Нямаше трафик и улиците бяха пусти. Погледна в страничното огледало. Оттам го зяпаше побелял мъж с набръчкано чело. Гъсти бели вежди, надвиснали буреносно над лешниковите очи. Голям нос, месеста уста и гъста бяла брада.

Неусетно пред него се изправиха двете колони на Дунав мост. Намали леко скоростта и ги загледа. Бяха очарователни, особено едната, на която пишеше 1954. Годината на завършването на моста. Годината, в която той беше роден. Колко сантиментално и също толкова приятно. Винаги си е мислил, че тези колони не са на място тук. Сякаш бяха домъкнати от друга епоха, само за да стърчат, без никаква друга функция.

Петър подмина колоните и вече беше на моста. Замисли се какво ли щеше да прави, ако Дунав мост не съществуваше. Представи си няколко ферибота, които безспирно циркулират до Румъния и обратно.

Отдаден на мислите си, Петър едва не пропусна пред себе си спрялата кола с румънска регистрация и с включени аварийни светлини. Тъмнокоса млада жена обикаляше колата и говореше емоционално по телефона.

Невероятно! Това вече му се беше случвало преди… може би двадесет години! Как е възможно? При второто пътуване до Букурещ, отново да срещне автомобил с проблем на моста? И пак жена! И то каква! Петър имаше усещането за вече видяно! Може би сънува?

Не беше сън. Сърцето му забарабани и усети напрежение в корема. Реши да спре и да помогне, както преди. Паркира пред авариралата кола и излезе.

– Здравей! Мога ли да ти помогна с нещо? – попита Петър.

– Ох! Благодаря ви, господине! – отговори жената. – От половин час чакам тук, а колата не иска да запали. Не знам какво да направя. Обадих се на пътна помощ, но все още нищо.

– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Аз съм Петър! – каза мъжът и подаде ръката си.

– Аня! Приятно ми е! – отвърна тя и също протегна ръка.

Петър пое нежната ръка и задържа поглед върху очите й. Усети, че му прилошава и има голям шанс да падне. Стисна зъби и успя да се овладее. Все още държеше ръката на Аня и не откъсваше поглед от нея. Той познаваше тези очи или по-скоро му напомняха за някого, когото познава. Големи и пъстри, сякаш всички нюанси на зеленото бяха събрани на едно място. И това лице! Леко издължено, с ясно очертани скули. Високо чело, красиви тънки вежди, правилен нос и сочни големи устни. Аня затвори засрамено очи, а бузите й пламнаха.

Петър се опомни, сведе поглед и се приближи до румънската кола. Влезе вътре и опита да запали, но без успех. Трябваше да действа бързо, докато все още нямаше други автомобили на моста. Отиде до багажника на своя опел и извади въже. Закачи го за теглича и след това свърза двете коли.

– Няма друг начин сега! – каза той. – Ще те издърпам до най-близкия сервиз в Румъния.

– Супер! – Аня плесна с ръце. – Каквото кажеш, само да се махна от тук. Благодаря ти!

– Чудесно! – отвърна Петър. – Освободи от скорост и дръж волана.

Качиха се в автомобилите и потеглиха бавно. Надписът Румъния на моста се показа. Бавно и сигурно преминаха на другия бряг. Безпроблемно преминаха митницата. След паркинга за тирове Петър видя автосервиз и се насочи натам. Паркира отпред. После двамата отидоха в сервиза и проведоха разговор с техника. Оказа се, че проблемът е сериозен и ремонтът няма да стане за един ден.

– Да те откарам до вас? – предложи Петър.

– Аз живея в Букурещ и не бих искала да те затруднявам! – отговори Аня.

– На път ми е и не ме затрудняваш. Напротив, ще ми бъде приятно в твоята компания! – каза мъжът.

– Добре, тогава! Съгласна съм!

Двамата изпушиха по една цигара, качиха се в опела и потеглиха към румънската столица. По пътя почти не разговаряха.

Петър паркира пред стар блок. Аня излезе от автомобила и взе багажа си.

– Благодаря за всичко! – каза тя.

– Няма за какво, Аня! Довиждане! – отговори й Петър и махна с ръка.

– Довиждане, Петер!

„Петер“? Стига бе! Скоро не го бяха наричали така? Само един човек се обръщаше по този начин, но това беше отдавна. Петър натисна плавно педала и потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане. Входната врата се отвори и оттам излезе стройна възрастна жена. Точно копие на Аня, само косата й беше бяла. Жената прегърна дъщеря си и насочи погледа си към него.

Петър натисна спирачката и автомобилът спря рязко. Включи на задна предавка. Двете жени още бяха прегърнати и смаяно наблюдаваха неговата маневра. Мъжът спря пред тях и изскочи от колата. В момента, в който възрастната жена видя лицето му, тя сложи двете си ръце на устата. Опита се да каже нещо, но нищо не излезе от гърлото й. Само една сълза се търкулна по бузата й. Петер се доближи до майката на Аня. Дръпна ръцете й и ги задържа в своите. Жената промълви:

– Петер!

– Андреа!

Жената кимна няколко пъти с глава, усмихна се широко, след което заплака. Петър я придърпа към себе си и я прегърна силно. Така стояха може би няколко минути, докато Аня ги гледаше неразбиращо.

Андреа дойде на себе си, след първоначалния шок. Отдели се от Петър, погледна го и каза:

– Да се качим вкъщи! Петер, нали ще дойдеш?

– Не мога да ти окажа, нали? Идвам! – отвърна мъжът.

Тримата влязоха във входа, изкачиха стълбите до втория етаж и влязоха в коридора на малкия апартамент. В момента, в който затвориха вратата Аня нетърпеливо попита:

– Някой ще ми обясни ли, какво става тук? Откъде се познавате?

– Изчакай, съкровище! – погледна я майка й. – Нека да седнем. Аз още не знам, какво се случва.

Настаниха се на масата. Андреа извади малки чашки и сипа на всички уиски. Имаха нужда да се отпуснат и да се осъзнаят. Чукнаха чаши и Андреа се обърна към Петър:

– Петер, разкажи ми къде беше толкова години? Къде срещна дъщеря ми?

– Ще бъда кратък, Андреа. – отговори Петър. – Не искам да затормозявам Аня с моята история. Има време за всичко.

Идвам тук след погребението на съпругата ми. Беше тежко и не ми се говори за това. Нищо не ме задържаше в Русе и реших да посетя мой приятел тук, в Букурещ. Качих се на моста и познай какво се случи?

– Не може да бъде? Срещнал си моята Аня на моста? – невярващо попита Андреа.

– Да, мамо! – включи се в разговора младата жена. – Закъсах по средата на моста и автомобилът не искаше да запали. Петер спря и ме издърпа до един сервиз. Оттам направо тук.

– Това ли се случи? – попита Андреа.

– Точно това! – отговори Петър. – Познато ли ти е?

– Ама, за какво говорите вие двамата? – пак се намеси Аня.

– Петер, мога ли аз да й разкажа? – след като Петър кимна, Андреа продължи. – Преди двадесет години имах работа до Русе и на отиване нямаше никакъв проблем. На връщане, ако искаш вярвай, по средата на моста закъсах с колата. Тогава стана голямо задръстване и отнякъде се появи Петер. Помогна ми, също като на теб. Тогава бяхме още млади. Същата вечер излязохме тук, в Букурещ. Забавлявахме се. А вечерта беше незабравима. Не спахме цяла нощ. Влюбихме се от пръв поглед. Не знам как да го обясня. Но още си спомням всяка минута от онзи ден. На сутринта Петер ми обясни, че има жена в България и ми каза, че не може да бъде с мен. Разстроих се, защото мислех, че съм намерила любовта на живота си. Той си тръгна, а аз останах сама с мечтата си и с несподелената си любов. След девет месеца се появи ти, Аня. И от тогава до днес не съм сама. Ти винаги си ми напомняла за Петер и за онзи ден, в който го срещнах.

– Мамо! Това значи… – със сълзи на очите промълви Аня.

– Да, съкровище. Петер е твоят баща. Аз никога не съм ти разправяла за него, но по някакъв начин вярвах, че ще го срещна отново. Ето, че и този ден дойде.

– Андреа? Аня е моя дъщеря? – с недоумение се обади Петър.

– Да, Петер! Това е истината!

– Ах, миличка! Не мога да повярвам, че това ми се случва!

Петър се изправи, отиде до двете жени и ги прегърна. Не знаеше, какво друго може да стори в този момент. Аня излезе от стаята плачейки. Беше шокирана от новината. Петър погледна Андреа в очите. Бяха същите, каквито ги помнеше. Тя поклати глава и каза:

– Дай й малко време. Ще й мине, когато осмисли всичко. Петер?

– Кажи, миличка?

– Този път ще останеш ли с мен?

– Ще остана!

Оставете първия коментар към "Вече видяно от Павел Матеев"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*