Живата история на българите разказва тумирът Токораз Исто

Това не беше сблъсък между два народа, а битка за благоволението на Тангра

В този момент осъзнах, че един срещу друг се изправяха двамата ни учители. Битките, които се провеждаха всяка пролет на събора, имаха за цел да умилостивят Тангра, да го подтикнат да изпрати нов живот на природата и племето. Те бяха жертвоприношение, молитва за здраве и успех. Чрез тях нашият бог изпращаше послание на народа си каква ще бъде предстоящата година. Чрез тях колобрите гадаеха какво ще се случи и добро или зло ще е то за народа на българите. Никой досега не беше чувал в тези битки български воин да е бил побеждаван от боец от друг народ. Хунът беше първият воин, който изглежда можеше да го направи и той щеше да се изправи срещу най-добрия български воин – Баяр. Името на хуна обикаляше тълпата и предизвикваше уважението на българите.

– Грот! Грот! – повтаряха българските воини. Въпреки че беше от друг народ, воините ветерани изразяваха своето уважение и оценяваха хуна по достойнство.

Никой, включително и Баяр, не знаеше какво ще направи Тангра, ако воин от друг народ стане победител в свещените битки. Всички около нас смятаха, че или небето ще се продъни и ще ни приеме всичките, или най-късно до есента хуните ще ни покорят. Именно поради това напрежението бе изключително голямо. Това не беше просто сблъсък между двама воини или два народа. Това беше битка за благоволението и милостта на Тангра. Всички бяха убедени, че от изхода на този сблъсък ще зависи дали въобще ще ни има нас българите. Тълпата все още беше вцепенена от силата, която двамата бойци излъчваха. Никога досега залогът в една битка не се беше вдигал толкова много. Всеки български воин се бе слял с Баяр, те всички искаха да му помогнат и да участват в битката срещу хуна.

Без знак двамата мъже се раздвижиха и започнаха да се дебнат. Те се движеха в кръг около дървената колона. Двамата ми заприличаха на опитни ловци, които се опитват да се уловят. Всеки искаше да превърне другия в жертва. Изведнъж, без никакво предупреждение, Баяр скочи напред, хвана се за колоната и, използвайки я за опора, повдигна така тялото си, че кракът му се извиси и, разчитайки на изпреварващата си бързина, ритна главата на хуна отстрани. Той направи това със свободно, широко движение, все едно рита тиква. Всичко изглеждаше сякаш това бе най-лесното и естествено нещо, което можеше да се направи. Ритникът уцели хунския воин в слепоочието отстрани.

Знаех, че ние, българите, сме единствените, които в бойното поле имаме колона, и беше ясно, че Баяр ще се възползва от това, че е провел много битки по този начин. Само за миг, докато го ритна, погледнах нагоре. Нощното небе ми се стори мрачно и черно, като че облаците на притеснението не бяха затулили само моето вътрешно небе, а и природата. Там, на фона на черното небе, видях белия туг, острието като че пронизваше нощната небесна твърд, бялата конска опашка сияеше, осветявана от отблясъците на огньовете и факлите.

След ритника, хунът беше зашеметен и за миг като че ли се разклати. Стон се изтръгна от гърлата на хилядите български воини. Не можех да повярвам на лекотата, с която Баяр бе успял да ритне хуна. Само за миг вярата ми в неговите сили се върна обратно. Изсмях се на притеснението, което ме бе сковало, след като бях видял хуна. Баяр беше истински воин и явно щеше да победи с лекота поредния си противник. Ядосах се на себе си заради лекотата, с която бях решил, че Грот е много добър и дори по-силен от учителя ми. Изпитах възхищение и истинска гордост от това колко смел е учителят ми. Грот обаче веднага се окопити и атакува. Той подскочи към Баяр като планински леопард. В миг видях колко дребен изглеждаше Баяр в сравнение с хуна и изтръпнах. Не знам дали Баяр бе повярвал, че е победил, или изненадата и бързината на Грот бе толкова голяма, но хунът успя да сграбчи моя учител. Черните му ръце обгърнаха тялото на Баяр. Той го привлече към себе си и го притисна в смъртна хватка. Виждах огромните като щитове гърди на хуна, тялото му като буре, силните като могъщи клони ръце и малката главичка, която караше тялото му да изглежда още по-силно. От Баяр не се виждаше почти нищо. Хунът дишаше тежко, но стискаше българския воин с унищожителна мощ. Знаех обаче, че Баяр е намазан с мазнина специално за такива случаи. В този момент той използва миг на слабост при опита на хуна да прихване ръцете си, за да може още по-силно да го стисне, и се изплъзна. Грот беше задъхан и гневен, гърдите му се повдигаха заплашително. Той атакува изплъзващия се Баяр. Грот риташе и удряше, а Баяр се защитаваше, като опитваше да се изтегли, за да се „събере”. Той се биеше енергично и пръскаше силата си, от която имаше в изобилие. Отстрани все повече ми приличаше на бик. Баяр се бранеше наистина перфектно, с чисти, икономични, отмерени движения. Тъкмо когато мислех, че успя да успокои хуна и се изплъзна от преследването му и вече се чудех каква ще бъде следващата му атака, Грот отново хвана Баяр. Този път го стисна с всичка сила. Баяр опита да се освободи, бях сигурен, че ще успее. Този път обаче Грот реагира мълниеносно.

(Следва)

Откъс от поредицата „Тангра“

Оставете първия коментар към "Живата история на българите разказва тумирът Токораз Исто"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*