Нещо ново, нещо старо, нещо синьо – разказ от Доротея Луканова (Dorothy Letters)

Доротея Луканова (Dorothy Letters)

Живея в хармония с думите. Аз ги обичам, те отвръщат с още по-голяма любов. Разбираме се чудесно. Понякога отиват на почивка за по-дълго, но после пак се връщат.
Занимавам се активно с писане от 2013 г. след навършване на 40 години. Но, цял живот съм знаела, че рано или късно ще го направя.
Все още не съм структурирала цяла, само моя книга, но всичко предстои в най-скоро време.
През 2015 г. започнах един благотворителен проект в помощ на децата с диабет, който доведе до издаването на една великолепна синя, като морето, като небето в детството, малка, но пълна с емоция книга: „ДЕТСТВО”, сборник разкази – спомени от детството на 34 автори.
Участвам в традиционното литературно четене „Истории от някога”. Досега съм се представяла пред аудиторията с три разказа, а първият от тях „Те излизат само нощем” беше оценен в челната тройка.
Присъствам в един уникален по рода си каталог за фотографи, пишещи и художници – Manu Propria. Имах честта да споделя 5 страници с прекрасната млада дама: Вера Хаджийска, фотограф. Нейните творби илюстрират два мои текста: „Сутрин” и „Старото дърво”.
В момента работя върху цикъл разкази, който, надявам се, ще довърша до края на 2017 г. и ще излезе на бял свят следващата – 2018 г.

Нещо ново, нещо старо, нещо синьо

Слънцето надникна плахо от хоризонта, спусна един кротък лъч и видя как морето безсрамно разсъбличаше плажа, а той сладострастно се разтваряше на песъчинки от потната му солена вода. Развълнувано се престраши и бавно запали далечината, където двете сини стихии се сливаха. Небето се изчерви и избухна в пламъци. На пустия плаж няколко миди проблясваха като късчета любов.
Той седеше на една малка скала почти до водата и тихо подрънкваше на старата си китара. Беше вече на възраст, на която следите от изминалите житейски вълнения ярко се открояваха по лицето му. Преобладаваха малки, ситни бръчици от смеха и тук-там по-дълбока резка от преживените тревоги. Спря да свири и се загледа в далечината. Не усети кога беше дошла. Две нежни ръце се отпуснаха на раменете му. Той засвири тяхната песен. Спомените и гласът на жената зад него разлюляха тишината, а лекият вятър набразди гладката повърхност на водата. Когато песента свърши, се прегърнаха и загледаха в далечината. Там, където беше споменът за тяхната стара, огнена любов.
Антон си спомняше ясно, сякаш беше вчера, как я видя за първи път. Трябва да е бил дванадесет-тринадесет годишен на същия този бряг. А тя, малко, разрошено от вятъра момиченце, подскачаше по пясъка, бягаше от вълните и се смееше, но само как звънливо ехтеше веселият ѝ глас. Той седна на една по-далечна скала до брега и я гледаше. Някаква сила го караше да стои там, вперил поглед в момичето, без да може да се съпротивлява. Чак на другия ден се осмели да отиде при нея. Занесе една голяма мида, перла, която случайно намери на плажа и ѝ я подари. Марина беше нейното име. Можеше да бъде само това и никое друго. Цял ден прекараха заедно.
Живееха в различни градове, но всяко лято се срещаха тук. Растяха заедно, споделяха всички свои мисли, трепети и мечти. Тук се превърнаха в мъж и жена. Бяха като две дървета, вплели се едно в друго и като че ли си даваха един на друг енергия и сила.
Предстоеше му заминаване в нейния град, беше приет студент. Нямаше търпение да бъде по-често с нея. Тогава получи писмото. Плака цяла нощ. Тя заминаваше далеч със семейството си. Щяха да имат само една последна нощ и после само писма и от време навреме телефонни обаждания. Нощта мина като миг, а той, събудил се по-рано я гледаше и се опитваше да запомни всяка нейна частичка, извивка на тялото, косъмче, бенка…
После животът го пое в ръцете си, замесваше го като тесто, което с времето ставаше все по-фино и гладко, докато стигна до фурната и стана на прекрасен хляб. Дипломира се и намери работа в една чуждестранна компания. Щеше да пътува много, а това го радваше и обнадеждаваше, че един ден можеше отново да срещне Марина.
Тогава, съвсем неочаквано, се появи другата. Беше дръзка, умна и забавна. Казваше се Ева и също като първата жена му подаде забранения плод, а той увлечен, без съпротива, се впусна безпаметно в новата си любов. Предстоеше сватбата им. Вечерта преди заветния ден получи писмо от Марина. На листа хартия имаше само един ред: „Нещо ново, нещо старо, нещо синьо”. А в плика беше сложила онази мида от детството им, закачена на син шнур и диск с най-новата песен, която беше написала. Някак беше разбрала за това, което предстоеше и символиката в писмото беше ясна. Не можа да се сдържи и ѝ се обади. Искаше да чуе гласа на първата жена в живота си за последно. Тя звучеше сдържано и далечно. Накрая само го помоли:
– Искам да ми обещаеш нещо.
– Слушам те.
– Някога, ако останеш сам и аз съм сама – да бъдем заедно, независимо кога, дори на сто години. Обещаваш ли?
– Обещавам.
Минаха много години, Антон беше загубил всякаква следа от Марина. Бракът му се разпадна. Остана сам със старите си спомени. Чувстваше се като столетно дърво, обрулено от вятъра, което носеше следите на всяка преживелица. Изправено и гордо в есента на живота си. Виждаше децата си рядко и се беше отдал на работата си. Пак пътуваше често. Това го поддържаше жизнен. Една вечер си спомни за обещанието, което беше дал на Марина. Чудеше се как да я намери. Беше сменила няколко адреса и не знаеше къде да я търси.
На сутринта намери плик в пощата си. Вътре имаше само един лист с един ред: „Нещо ново, нещо старо, нещо синьо”. Събра багаж за два-три дни, намери онова старо писмо от Марина, взе китарата и тръгна за онзи бряг и плаж. Беше почти сигурен, че е разбрал посланието. По пътя слушаше песента ѝ и нямаше търпение да стигне до мястото. Когато стъпи на пясъка, в главата му нахлуха спомените от всички техни дни заедно. Усети се отново като малкия хлапак от миналото и онази силна тръпка, когато я видя за първи път изпълни сърцето му. Усмихна се. Вървеше бавно и се оглеждаше. Чакаше да я зърне. Дали беше дошла? Седна на пясъка. Взе китарата и започна да свири нейната песен. Унесе се е в мелодията и не я чу. А тя стоеше зад него, тиха и развълнувана. Не искаше да го прекъсва. Накрая запя с него.
Точно в този миг слънцето запали хоризонта, а морето заблестя от първите лъчи любов.

1 Коментар on "Нещо ново, нещо старо, нещо синьо – разказ от Доротея Луканова (Dorothy Letters)"

  1. Елена Паткина | юли 28, 2017 в 7:11 pm | Отговор

    Прекрасен разказ.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*