Левски, надеждата, ние…

180 години от неговото рождение, вдъхновило хиляди българи за безкористна служба към Родината

Ето ни отново – ние и Той. Ние – все по-малки и все по-объркани. Той – все по-мъдър, по-силен, по-смел.
Защото всяка година на 18 февруари той умира, а на 18 юли отново се ражда за нас. И така е вече от 144 и 180 години. Сигурно ще бъде същото и след още толкова. А изтичащото между тези две дати време винаги е белязало шанса на живота между раждането и смъртта, шанса на Възкресението. Както за Левски, така и за народа, от когото се роди, отгледа и за когото мъченически намери смъртта си.
Трудно ни е и още по-трудно ще става за нас с безсилието на думите да оживяваме на всеки 18 юли надеждите и разочарованията и да вадим на длан душата народна пред самия него. Защото какво беше и какво ни остана от Апостола, ако не надеждата, че той е бил като нас и ние можем да станем като него. А и какво друго е Левски, ако не самия народ?! Неговите грешки и поуки, страданието и свободолюбието му, търпението и победата. Истината!
Но всъщност, дали се е раждал и дали е умирал Апостола? Дали го е имало, или го измислихме, за да оневиним нашите слабости и да ни стане пропуск към световете на светлината? Защото в реалните измерения на неговия земен живот той беше мечтата, упованието и надеждата, а след тях – възкръсналият светец! Звездата на Апостола разсече родното небе и сиянието й остана в българската душа, защото всички носеха светлината й в себе си, защото я очакваха и желаеха. Много звезди след него светваха и угасваха, но едва ли някоя вече ще бъде Слънце. Тъй като Слънцето е едно. И една е България.
Левски споходи народната душа не защото Господ я бе изоставил, а защото бе слязъл да се слее с нея и да укрепи вярата й в неговото могъщество. Той бе и остана наградата за търпеливото мъченичество. Той бе олтара, намерен у него от народа му. Разбиран или не, приеман или отхвърлян, той присъстваше в народното съзнание и така ще е винаги, като неумолима и властна съдба, като зов, като надежда.
Само у него Природата отрази лицето си и ни откри крайчеца на огледалото, за да види, който умее, как е велика и колко е трудно да стигнем до нея.
Левски беше и ще остане завинаги горещата жажда на българина да разбере и обясни себе си. Като такъв го прие и народът му. Не като мит, не като легенда, а като сам Господ – винаги чист и еднакъв, винаги всичко умеещ и непроменящ се.
И точно затуй му зададе въпросите, чиито отговори отдавна сам знаеше: „Какво видя, Апостоле, в развързаната върва на цървула си, прелитайки лъвски над Къкринския плет? Видя ли колко тънка е чертата между робството и свободата? Чу ли шепота на времето, което ни изяжда и улови ли мириса на нравите на времето? Вслуша ли се в левското си сърце, чиито удари не можеше да укротиш в гърдите си? Видя ли, че и очите на предателя са човешки? Разбра ли, че и най-чистата идея – стане ли, омърсява се? Умори ли се от пътищата към никъде? И от мръсотията на никаквите човеци? Човеците, които попита: „Народе????“.
А те самите те възпяха в стихове, ето как:

„Народе ????“ – само туй за нас написа.
И, тъжен, на бесилото увисна.
Гарванът грачеше грозно, зловещо,
сърцето ти още беше горещо,

когато народът, за който погина,
бързо, безславно, в пръстта те зарина.
За да не запомни до днеска никой
гроба, от който ти пак би извикал:

„Народе ????“ – с четири въпросителни.
С които отново би запитал ни:
„Защо да пораснеш тъй не успяваш,
а… все детенце невръстно оставаш????…“

И продължи разговора си с него все така дружески: „Твоята свобода отдавна бе истинска, но истината за свободата мъчно отиваше до хората. Не защото я не искаха, а понеже ги бе страх от нея. Защото трябваше да понесат отговорността да бъдат свободни. Не ги упрекна, защото бяха роби. А можеха ли робите да отговарят? Ти никога не грешеше. А дали сега право постъпи, Апостоле? И дали ще те познаем? До край?!…
Тодор БИЛЧЕВ

Оставете първия коментар към "Левски, надеждата, ние…"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*