„Истории от вчера“. Красотата на Тетевенския Балкан и съдбата на един генерал – Цветелина Георгиева

Верните ми читатели добре знаят, че вместо да работя за бъдещето, бях принудена да разказвам „Истории от вчера“. Захванах се преди близо две години със задачата, която съдбата ми постави. Няма да разказвам какво можех да съградя за бъдещето, това е един отдавна приключил разговор, който не е необходимо да подновявам. Отказах се почти напълно от старите ми теми за „историите от вчера“. Изчерпих ли ги? Загубих ли интерес към тях? Не знам. Знам само, че без това да обичаш или поне да харесваш героите си, не може да пишеш. Нямам сили да се върна по местата на своите истории от вчера и затова търся нови или чакам те да ме намерят. Чакам със затаен дъх. Новата ми история не закъсня да ме намери. Намери ме неочаквано в едно ранно планинско утро, срещна ме като възрастен човек, задянал куп сено.
Бях на кратка почивка в Рибарица. Тетевенският Балкан ме плени с разкоша от багри и зеленина в началото на юли. Докато другите туристи отдъхват в големите хотели и къщи за гости, аз се събудих с идеята, че всъщност не съм просто турист, аз съм разказвач на истории от вчера. Сетих се, че всичките ми истории от вчера съм срещала на най-невероятни места и по най-различни поводи. Дали съм ги търсила или те просто са пресичали пътя ми, е без значение. Важното е, че те са моят наркотик, единствен смисъл за съществуване, бледа нишка, която ме свързва със самата мен – човекът, който някога бях. Затова не я изпускам и тя не ме изпуска, държа се за нея и тя се увива около мен като въже, което ме издига над самосъжалението и ме тласка напред. Бъдеще в миналото, минало за бъдещето.
И след това излишно за настоящия сюжет въведение, но необходимо вероятно за бъдещите „Истории от вчера“, се връщам към невероятната емоция на едно лятно утро в Рибарица. Разхождайки се по единствената улица на курортното село, видях паметна табела, която казваше, че тук известно време е живял ген. Владимир Вазов. Хубаво, казвам си аз, откраднах си снимка на къщата, потънала в зеленината на дърветата, и продължих по пътя си. А той някак си винаги ме води към покрайнините на населените места, към ливадите и нивите, цветята, слънчогледите, тревите, овошките. Ако наблизо тече рекичка, тя е магнитът, който ме притегля с ярка сила.
И в това лятно утро, някак ненадейно, снимайки дървета, цветя и чешмички, стигнах до импровизиран ламаринен мост, който води до ниско окосена ливада в подножието на хълм, също така старателно окосен. Селска идилия, казах си аз, селска идилия, необходима за селската ми душа. Краката ми, обути в пъстри китайски гуменки, потънаха в росата. Сетих се, че наскоро беше Еньовден. Росата е здраве, казваше майка ми, аз бях от децата, които не се страхуваха от това да си намокрят краката. В Рибарица еньовчето все още пълнеше поляните, липата дъхаше с непозната свежест, а билките мотаеха пред късогледите ми очи ярки преливащи цветни петна, купите със сено приличаха на кули от фантастичен филм.
Преминавайки по паянтовия мост срещнах възрастния човек. Поздравих го по обичая си и го помолих да го снимам. Тогава все още не знаех, че това е начало на нова история. Любопитството ми бе продиктувано от начина, по който бе задянал сеното. Сетих се, че така бабите на село някога пренасяха от бостаните до къщите си извадения лук или чесън, оскубания боб, набраните тиквички, чушки, домати, диви круши и какво ли не. Човекът ми позволи да го снимам и веднага ме попита откъде съм.
– От Русе. – с въздишка отговорих аз. И добавих – Тук е много красиво!
Банална фраза, но човекът я прие съвсем сериозно и веднага енергично ме попита:
– Знаете ли какво е казал Вазов за Тетевенския Балкан?
– Знам, разбира се!
Феноменът „Вазов е бил тук и е разказвал за този край!“, ми беше познат от други места в България. Влизам в хижа, в читалище, дори в магазин за сувенири, а там на стената, някога скромно, друг път по-гордо се мъдри цитат или стих на Вазов. Местните винаги гордо ми го сочат и казват: „Вазов е бил тук, еди-коя си година. Дошъл сам, по обичая си, на разходка, за летен отдих и пр. Обикалял еди-къде си, видял красотата на еди-кой си рид, връх, долина и написал еди-какво си“.
Мила, родна провинциална България, която става значима с Вазовите думи! Моят събеседник не дочака отговора ми и цитира Вазовите думи: „Ако не бях дошъл в Тетевенския Балкан, нямаше да видя красотата на майка България!“. Усмихнах се, точно или неточно цитира Вазов, не е важно. Важно е, че вечното живеене на Вазовото слово сред народа като аргумент за красота, значимост, величие, важност, съществува във всяко кътче на България. Сблъсквала съм се толкова често с него, че го познавам много добре. Човекът с гордост продължи да ми разказва:
– В Рибарица е живял братът на народния поет, ген. Владимир Вазов и неговите наследници, бяхме много близки със старите. За съжаление, те като измряха, младите вече не идват тук. Разходете се надолу по главната улица да видите къщата.
Кои точно са „старите“ и кои „младите“ не попитах, човекът стоеше натоварен с мокрото сено и ми беше неудобно да го задържам повече, отколкото той желаеше. Казах само:
– О, аз вече я видях, даже я снимах! Видях, че има увехнал венец пред плочата! Не го забравяте вашия съгражданин.
– И не трябва! – допълни човекът.
Ако седеше на барчето да си пие сутрешното кафе, щях да го поразпитам по-подробно за генерал Вазов. Но го оставих да отмине, макар че веднага го разпознах, той е един от тези хора, които ми разказват моите истории от вчера. Не всеки може да разказва интересно истории от вчера. Могат само сладкодумците, които срещам случайно или не съвсем, те умеят да ме водят през времена, епохи и събития по невероятен начин, умеят да ми покажат значимостта на разказаното. Е, ще си прочета за ген. Вазов в интернет. А, и да не прочета, разказът пак ще се получи.
Колкото и да ви звучи невероятно още от първата публикация в нета научих, че съществува спор сред изследвачите на живота на генерала за това къде е починал той в далечната 1945 г. – в Рибарица или в Тетевен. Командващият през септември 1918 г. Девета плевенска дивизия от Първа българска армия, спечелил при Дойран най-бляскавата си победа, завършва живота си болен и обруган, в този край на страната. Генералът умрял през 1945 г. в Тетевен или в Рибарица. Това научих от статия в онлайн издание на в. „Труд“ „Аз съм последният човек, видял жив генерал Владимир Вазов“. Преразказвам само най-важното за живота на генерала в Рибарица.
По ирония на съдбата героят от Дойран и неговият брат – народният поет Иван Минчов Вазов, както и цялото възрожденско семейство Вазови, съставено от изключителни личности, става жертва на „народната власт“ след 1944 г. Генералът се заселил в Рибарица, защото оттам била родом съпругата му. Принуден е да напусне столицата, която управлява много успешно от 1926 до 1932 г., защото новата власт му залепила етикета „слуга“ на цар Борис ІІІ и фашисткия му режим. Авторката на книгата, която доказва, че ген. Вазов е умрял в Тетевен, а не в Рибарица, Елинка Бояджиева описва накратко репресиите над „младите“ от възрожденската фамилия Вазови – избити, осъдени, охулени от т. нар. „Народен съд“.
Да довърша разказа за Героя при Дойран. Той прекарал последните дни от живота си в чужда къща в Тетевен, защото в Рибарица зимите били студени и влажни, неподходящи за болен човек. Бояджиева припомня, че генералът бил достоен мъж, винаги гладко обръснат, въпреки болестта си, тих и сдържан. Агонията му продължила няколко дни. Бил погребан в Рибарица, но посмъртното ми битие също не било спокойно. Костите му били изровени, защото старото гробище било ликвидирано, за да се отвори парцел за построяване на почивна станция на Профсъюзите. Главният архитект на Тетевен успял да събере костите му в чувал, за да ги предаде на близките му в София за препогребение, може би дори запазил някоя кост на генерала за спомен.
Прости ми, скъпи ми читателю, че те подведох с моята нова история от вчера – тя започна като обикновен разказ за разходка сред ливадите на Рибарица, а завърши с ужасяващото ни българско битие, в което обичайно не се признават заслугите на един кмет и на един генерал, сражавал се и работил за доброто на хората, и в миналото, и днес. В него следният сюжет е практика: идват едни хора, дето вярват, че историята започва от тях и всичко преди тях трябва да бъде унищожено. Тези хора и вчера, и днес обичайно са слабограмотни и некомпетентни. И вчера, и днес, колкото по-неграмотни и некомпетентни са, толкова по-голямо и зловредно е тяхното его.
Ужасяващите истории от вчера като тази ще са моята нова тема. Кога ще е това „вчера“, дали то ще е от началото на ХХ век, от средата на ХХ век, от началото на ХХІ век, няма да е важно. Важното е, моите истории от вчера да не стават „истории от утре“, защото хич и не знам докога ще оцелеем ние, днешните българи, чиято жива кръв сами от себе си точим, за да унищожим спомена за инакомислещите преди нас.

Оставете първия коментар към "„Истории от вчера“. Красотата на Тетевенския Балкан и съдбата на един генерал – Цветелина Георгиева"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*