Защо и как да четем книги?

Огнян Стамболиев

Процесът развива мисленето, намалява стреса и обогатява нашия речник

През 1856 г. великият френски критик Сент Бьов (1804 – 1869) писа: „Къде са тия славни времена, когато четейки книга, макар и читателят да беше писател, литератор по професия – по-малко разсъждаваше и маниерничеше. Щастливо време, къде си ти?”. Самият той твърди, че само хората от XVIII век (т.е. векът преди неговия) са умеели да четат. Ами ние? Какво да кажем за нашия ХХI век на компютрите, флашките и таблетите? (И какво ли друго ще дойде след тях?).
А как са четели нашите прадеди? На светлината на свещи или газени лампи, седнали пред дебела книга, без да бързат, спокойни, преосмислящи всеки ред, всяка дума. Вечер, седнали пред камината или огнището, семействата са четели заедно една книга. Живеели са дълго с прочетеното, разговаряли са на глас с автора, гледали са на четенето и на книгата като на нещо важно и значимо.
Спомням си в детството как моята баба четеше и препрочиташе, при това години наред само няколко книги: „Под игото”, „Старопланински легенди”, „Ад”, „Фауст” и „Пармският манастир” и като че ли това й бе достатъчно. Не гледаше телевизия, не се заслушваше дори в радиото. Просто не бързаше да чете. Живееше с героите, вълнуваше се от техните постъпки и съдби, понякога ги коментираше на глас, изпитваше удоволствие, истинска радост от четенето. Моята майка пък имаше слабост към енциклопедиите, географските и научно-популярните и енциклопедичните книги и за рождените ми дни винаги ми подаряваше такива, а баща ми към историческите и мемоарните. И двама имаха своите предпочитани автори, към които се връщаха непрестанно. А аз като всяко дете, четях твърде много и безразборно. Предпочитах книгата и киното пред топката.
Днес, когато динамизмът и монотонните импулси на ежедневието ни уморяват, четем все по- малко, по- утилитарно, определено целенасочено. И често пъти незадълбочено, повърхностно. И така изкуството на четенето, едно от най- старите, достъпните и привлекателните, просто се изгуби. И за най-голямо съжаление остана непознато за младите – за нашите деца и внуци. Погълнати от компютрите, игрите, мобилните телефони и таблети, те просто не могат да усетят красотата и хармонията му. Много от тях не влизат в библиотеката или в книжарницата, просто не четат. От друга страна, осакатените учебни програми по литература, в които вече отсъстват значими автори и произведения, силно принизените критерии при оценяването на знанията на учениците, а и на студентите, всичко това дава своите горчиви плодове. В страната ни вече се появиха хиляди полуграмотни хора (нямам предвид напълно неграмотните) и за това алармираха след последните кандидатстудентски кампании разтревожени преподаватели от Софийския университет.
Преди седмица ученик от горен клас на професионална гимназия, син на мои съседи, ме помоли да му помогна, за да напишел, както той се изрази: „няколко изречения за някакво стихотворение”. Попитах го: „От кого е стихотворението? От Ботев, Вазов, Яворов?”. „Не знам, господине, но се казва „апекер”. „А какво е това „апекер”? Не съм го чувал. Поет? Заглавие?”. Тогава ученикът, който се оказа, че няма нито учебник, нито христоматия, нито съответната книга ( стихосбирка – и така е при доста от днешните ученици, те ходят с флашки и направо преписват от интернет уроци, домашни, класна, изпити!) ми подаде един копиран на ксерокс лист. На него с красиви ръкописни букви женска ръка (преподавателката му) беше преписала стихотворението на Пушкин, което знаем с началния стих „Аз помня онзи чуден миг” („Я помню чудное мгновение”), с надпис – посвещение на „А. П. К.” или Ана Петровна Керн. Тоест на „АПеКер”, както е запомнило това вече голямо момче, но името на Пушкин съвсем не беше запомнило. А и как да го запомни, като не е прочело нищо нито у дома, нито е ходило в библиотеката, няма дори учебник (у нас те станаха прескъпи и постоянно ги променят!). Няма и откъде да чуе за Пушкин. От телевизии като BTV или „Планета-пайнер“, или от пошлото шоу на Слави? Така че в днешното ни бездуховно време четенето е вече рядкост, нещо екзотично. И от една от най-четящите страни в света, станахме страна на слабограмотни лумпени. Някои от тях с купени дипломи дори ни управляват! Други били прочели само „Оцеола”.
Преди преврата най-евтините и достъпни книги в света бяха тези от Русия, Румъния, Куба и България. Сега нашите са три – четири пъти по-скъпи от румънските, защото техните управници намалиха данъците от 22 на 5 на сто, а у нас дори букварите и детските книжки са скъпи. Но това е друга тема…
И така: четенето може да ни даде толкова много и преди всичко три неща: Развитие на мисленето, намаляване на стреса от ежедневието, да обогати нашия речник.
Но ползите са много повече. Редовното четене може да ни предпази от склероза и Алцхаймер, да укрепи нашата увереност, да подобри съня ни, да увеличи мозъчната активност и нашите творчески способности, да подобри концентрацията в мисленето ни, да бъде един приятен и полезен начин за прекарване на свободното ни време.
И така: Какво да четем? И какво да препрочитаме?
В наши дни отговорът на този въпрос е твърде сложен, особено за младите, които прекрачват прага на културата. Откъде да вземат онези структурни елементи, годни да изградят тяхното съзнание, да изострят тяхното въображение? Къде да открият всичко това? В старите книги или пък в новите идеи? Разбира се, всеки от нас подбира книгите според своя личен вкус и нагласата си, според характера на своите духовни занимания и нужди. Отговорите могат да бъдат много, но все пак, главният е един:
класиците, вечните, големите, стойностните книги. Разбира се, има и други книги, които ако не значими, поне не са вредни – фантастиката, криминалетата, леките хумористични четива.
И все пак, книгите, които ни облагородяват, насаждат у нас добродетели, са най-ценната част от хилядолетната световна книжнина. Огромен е списъкът на мъчениците на добродетелта, но може би първият сред тях е „Рицаря на печалния образ” на Сервантес. Великият испански философ Мигел де Унамуно писа, че след Исус, Дон Кихот е най-популярният образ на земята, този рицар на идеализма, който вече близо четири столетия предизвиква въображението ни. По повод шедьовъра на Сервантес великият физик Айнщайн извика: „На този свят три неща ми дават представа за вечност: звездите, „Дон Кихот” на Сервантес” и „Престъпление и наказание” на Достоевски”.
В моето щастливо детство и спокойна младост се срещнах първо с Пинокио и Чиполино, Робинзон и Одисей, с Гъливер и Гаргантюа, Малкия принц, Дейвид Копърфилд и Оливър Туист, Реми от „Без дом”, с приказките на Шехерезада и Андерсен, а по- късно и с голямата българска, руска и западна класика. Израснах край русенската градска библиотека, и досега една достолепна хранилница на духа. Освен първостепенните класици, немалко ми дадоха и големите автори от „втората редица” – Стефан Цвайг, Съмърсет Моъм, Андре Мороа, Ремарк, Кестнер, Сенкевич, Бунин, Паустовски, Куприн, Хенри Джеймс, Джоузеф Конрад, Голдсуърти, Е.М. Форстър… И днес ги чета и препрочитам с удоволствие и винаги откривам по нещо ново или си припомням онова, което ми е най-близко. Постоянно препрочитам книгите на Пол Джонсън и Лорд Чарлс Сноу. В четенето се опитвам да осъществя и задочен спор с автора, да извлека най- хубавото, най- мъдрото. Наскоро, за кой ли път(?) препрочетох изумителната повест на Толстой „Смъртта на Иван Илич”, според мен, най- великото му произведение. Каква удивителна проза? Днес никой не може да пише така силно, дълбоко, разтърсващо!
Когато съм нервен и неспокоен, чета, за да се овладея, да се концентрирам и това ми помага да взема добри решения след това. От книгите вземам идеи, защото всичко на този свят се повтаря, макар и в променен вид. Четенето вечер, в определен час, преди сън, ми помогна да заспивам по- лесно, просто подобри съня ми. На четенето дължа всичко и най- вече обогатяването на моя речник, защото работя именно с езика, а това не е лесна работа. Колкото по-дълбоко влизаш в него, толкова повече разбираш, че не го владееш…
И още нещо: горещо препоръчвам повторното препрочитане на класиците в зряла и късна възраст. Когато сме млади ги приемаме по един начин, при това невинаги достатъчно задълбочено, а по- късно откриваме други неща, защото високата класика е като море, тя е дълбока вода, неизчерпаема.
Habent sua fata libelli („Книгите имат своята съдба”), казваха римляните. Бих добавил и: своето време. Срещата с някои от тях може да бъде съдбоносна за нас. Когато работя интензивно върху нещо, книгите, от които имам нужда, сякаш сами идват при мен.
И все пак: как да направим своя избор? Автори като французинът Андре Мороа твърдят, че е достатъчно да се мине само през един определен кръг от писатели. Той препоръчва повече философите: Монтен, Паскал, Сен Симон, а също Балзак, Стендал, Флобер, Марсел Пруст. Да, но един руски литератор би ни предложил повече: Толстой, Чехов, Гогол, докато английският му колега би акцентирал върху своите велики сънародници: Шекспир, Байрон, Шели, Дикенс, Текери. Проблемът тук е, разбира се, в избора. Той може да бъде и ограничен, но достатъчно силен. Защото и многото и безразборното четене понякога не води до нищо добро. Казал го е още учителят на Нерон, римският философ Сенека: „Ако искаш да извлечеш от четенето някаква трайна полза, опирай се по-дълго на несъмнените авторитети, и се храни изключително с тях. Този, който е навсякъде, всъщност не е никъде!”.
Ето и моят списък с двадесет и двама големи световни автори: Омир, Данте, Суифт, Гьоте, Сервантес, Шекспир, Байрон, Дикенс, Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Молиер, Балзак, Флобер, Стендал, Мопасан, Пруст, Кафка Пирандело, Йонеско.
И още единадесет български: Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Атанас Далчев, Емилиян Станев, Антон Дончев.

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Оставете първия коментар към "Защо и как да четем книги?"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*