Да си спомним за лирика Димитър Вятовски

Вятата, както са го наричали приятелите му е част от групата на „сърдитите млади поети“

Една от задачите, които си поставя Държавен архив – Русе е периодично да „изтупва“ образно казано от праха на забравата интересни лични фондове, предавани през годините. И за тези, които са забравили да припомни, а за тези, които не знаят – да научат за интересни личности и събития, оставили отпечатък в литературната, културната или изобщо в историята на Русе и региона. Такава е и личността на поета и белетриста Димитър Вятовски, а повода е навършването на 90 години от неговото рождение. Димитър Вятовски е още едно име не дотам известно от епохата на Народна република България, но достатъчно известно на хората от Вятово (Ветово), тъй като авторът трайно свързва своето белетристично творчество с родното си място, на което дава литературното име Летово.
Димитър Христов Ковачев е роден на 24 май 1927 г. в с. Вятово, Русенско. От родното му място идва и по-късният му псевдоним. От запазените в Държавен архив – Русе биографични документи става ясно, че от 1941 до 1945 г. той учи в мъжката гимназия „Хр. Ботев“ в Русе, която напуска поради цитирам „материални“ причини. От септ. 1945 г. до 1946 г. Димитър Вятовски е ученик в Мъжката гимназия „Никола Йонков Вапцаров“ в Разград, където завършва средното си образование. От 1947 до 1949 г. отбива редовната си военна служба в Първа танкова бригада в София.
Димитър Вятовски първоначално работи около година като библиотекар в родното си място Вятово, а по късно се премества в Русе. От 1950 г. до 1960 г. работи в Инспекторат по статистика – Русе. От 1960 до 1964 г. е редактор на русенския ведомствен вестник „Поливно земеделие“. За да се върне отново в родното си Вятово, където от 1964 до 1968 г. е читалищен организатор. През м. април на 1968 г. започва работа като гл. редактор на вестник „Устрем“ и „Дунавски фар“ – орган на пристанищното управление в Русе.
Вятата, както са го наричали неговите приятели е и част от групата на „сърдитите млади поети”, нарекли себе си по аналогия със „сърдитите млади хора“ в Англия. Сред тях са Иван Цанев, Димитър Горсов, Веселин Тачев, Георги Черняков, Здравко Кисьов, Тодор Копаранов, Христо Владимиров, Йордан Георгиев и Димитър Бобев. Годината е 1962 г. Времето е известно при комунистическия режим като „размразяване“. След смъртта на Сталин социалистическите лидери се залавят да развенчаят култа към личността на „бащата на народите“. В Съветския съюз творци и интелектуалци казват на висок глас много истини за режима. Този романтичен период не трае дълго. Още в края на 1962 г. властта в СССР се окопитва и си дава сметка, че свободомислието завзема заплашително големи размери. И правителството на Никита Хрушчов се залавя да „оправи” нещата, като ги върне в рамките на контролираното пеене на химни.
Но на 1 декември 1962 г. младите русенски „сърдити“ все още не знаят нищо. Те се подготвят за поредното си литературно четене в тогавашния ВИММЕСС – Висш институт за механизация, машиностроене и електрификация в селското стопанство – Русе, като издават поредната книжка-програмка с по едно стихотворение. Този път книжката е със заглавие „Поетическо вероизповедание“. Младите поети се радват, че стиховете им се посрещат с аплодисменти – пълна студентска аудитория, одобрителни възгласи и ръкопляскания. Младежите в аулата на ВИММЕСС са впечатлени от дръзките стихове на Иван Цанев: „Ще продадем последната си риза, (за да отложим с някой ден) смъртта. (Ако не се отровим с оптимизъм, ще надживеем) края на света“. И от „Синьото“ на Веселин Тачев: „Два сини цвята: (на синилото за пране) и на изкуственото око на Гео Милев. В двата цвята – два свята. (Кой е истинският?“). И от Черняковия порив: „Стани, (синеблузо човечество)! Удари по масата на времето!“, от Горсовата „Неделна литургия“ и от възгласа на „Младото биче“ на Здравко Кисьов: „Майко, (раждай моите братя) с рога!“.
Какъв е краят на тази история? В Дома на културата на 27 май 1963 г. доклад изнася секретарят на ОК на БКП Петко Йорданов. „След като научихме за излизането на „Поетическо вероизповедание“, в Окръжния комитет на партията се проведе среща с всички млади писатели от кабинета. Направи се остра критика на тяхната платформа, на тяхната поезия. Някои от творците взеха правилно отношение към отправената критика. Но за съжаление други не си направиха необходимите изводи и продължиха да творят в същата посока“, казва Йорданов. Оказва се, че не само в литературата, но и в останалите сфери на културата и изкуството мнозина са били подведени от гръмко афишираното развенчаване на култа към личността и от „свежия полъх“… Защо те така предизвикателно заеха позата на „сърдити“? Чели-недочели, чули-недочули, както казва народът, и ето че те си приписаха този етикет, като механически го взеха от Запад“, ядосва се докладчикът. И пристъпва към анализ на стихотворенията. За Здравко Кисьов: „Какво иска, например, да каже със символа „блато застояло“? Ясно – сегашното общество… Това е крайно невярно и неправилно… Нашият строй е безкрайно жизнен. Самият Централен комитет оглавява борбата срещу остатъците от култа“. За Иван Цанев: „Чудно ти става, като четеш това стихотворение, как може млад човек да говори така пренебрежително, с такова безразличие за живота. Нищо Ботевско или Вапцаровско не живее у него… Кафенета и ресторанти, задушливи интелигентски кръгчета, продължава Йорданов – това е светът, който най-вече ще срещнете в „модерните“ стихотворения. Къде са новите заводи и кооперативни стопанства, къде са работниците и кооператорите, къде са научните лаборатории и дейци?“. Интересно е и изказването на Камен Калчев, председател на СБП, на VIII конгрес на БКП – “Нашите младежи, които сега се формират като писатели, усилено се стремят да бъдат и нови и оригинални…Често пъти в този стремеж те изпадат в заблуждения и грешки…“
В крайна сметка „Сърдитите“ подписват покайно писмо, което излиза във в. „Народна младеж“, а „групата“ се разпада.
През целия си живот, въпреки другите му професионални занимания, Димитър Вятовски не спира да твори. Той е автор на множество стихотворения, повести и разкази. Автор е на стихотворенията: „Защо се раждат стиховете…“; „Интимно“; „Искам вино“; „Елегия“; „Откровение”; „Разстрел“ – посветено на Никола Йонков Вапцаров и др., писани през периода 1950 – 1964 г. „Бели взривове“; „Кръговрат“; „Жажда“; „Чудото“; „Измислица“ и др. от 1974 – 1975 г. Пише кино и телевизионни сценарии. През 1951 г. заедно със Стефка Попиванова написват сценарий за късометражен филм „Край границата“, спечелил първа награда на конкурса за сценарии в София през 1981 г. Автор е на много исторически очерци за русенски предприятия.
Димитър Вятовски не успява да дебютира със самостоятелна книга, въпреки планиране на няколко пъти на негово заглавие в Държавно издателство – Варна. В личния му архив остават ръкописи на стихотворения, на сборници с разкази, на повести и роман. В началото на 2016 г. посмъртно е публикувана книгата му „Поломието. Разкази и стихотворения“ като Книга десета от поредицата Библиотека „Лудогорие“, издавана в Разград. Материалите в нея са подбрани и се публикуват по направената в машинопис от Веселин Тачев самиздатска книга на Димитър Вятовски „Повик“ през 1964 г.
С особена любов Димитър Вятовски пише за родното си село. В края на 1964 г. се връща във Вятово, където започва да пише разкази. Поставя началото и на повест озаглавена „Хроника на едно завръщане“, където действието се развива във Вятово, а героите са живи, активни участници в обществения и стопански живот. „Ежедневието ме грабна, пише той, темите и сюжетите бяха край мен, нямаше нужда да ги измислям. Бях сред свои хора…. Обичам да общувам с хората, продължава Димитър Вятовски. Посещавам фермите, механизаторите, каолиновата мина. …За успешното творчество е нужно доверието на хората. Грешат ония, които са склонни да твърдят, че конфликтите в съвременното село са на привършване. Нима не заслужават внимание такива събития. Страхът у вятовчанина Стефан Карабелката, който откри каолин в кладенеца си, но го затрупа, тъй като мината е само на двеста метра. Смелата постъпка на Монката, който скъса портрета си в алеята на първенците, понеже жена му открадна няколко царевични кочана. Болката на Тодор Янъка, който двадесет години работи като коняр, а накрая напусна Вятово, защото конете намаляха. За комбайнера Дичката, който се върна от затвора, но не слезе на гара Вятово, а на спирка Кривня, понеже се срамува да не го видят вятовчани. За Мартинката, този старец, който плака с глас на сбора, че никой не го почел да му дойде на гости. За Наум Божичналията, дето прибра и отгледа като свое подхвърлено във влака чуждо дете….Съжалявам, че не се върнах в родното си село преди шест години, продължава Вятовски. Смятам обаче, че ако стоя при извора, ще наваксам загубеното…. ”. На родното си село авторът посвещава „Делници в Летово“ – разкази; „Родна стряха“ – летопис за с. Вятово и др.
Димитър Вятовски умира на 5 юли 1986 г. в Русе. Остава като една от недооценените, но самобитни и характерни фигури на белетрист и поет.
Цветомира ДИМИТРОВА,
Държавен архив – Русе

Оставете първия коментар към "Да си спомним за лирика Димитър Вятовски"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*