Велека – Голямата ряка – „Странджански разкази“ – Цветелина Георгиева

Жълтите лилии на Велека

Знаете ли, че на юг от Стара планина реките носят женски имена – Марица, Тунджа, Арда, Велека, Места, Струма, а на север – мъжки – Искър, Осъм, Вит, Лом… Традицията да се очовечават реките идва от народните песни и предания.
И понеже много държа да съм част от българската културна традиция, ще подхвана своя разказ за хубавицата Велека, като й придам човешки черти. Тя ми е любимката сред всички южни реки. Обикалях ги в последните няколко години, покорена от красотата и очарованието им. В профила ми във фейсбук може да видите много хвалебствия и прехласвания по прекрасната Арда. Но…
Човек и добре да живее, един ден отива в Странджа, а там още докато се движи по пътя от Приморско към Резово, вижда неповторими гледки. Така случайно открих Велека, най-очарователното местенце, което ми извика: „Спри и ме посети!”.
Ако препускаш към Резово, единственият хубав път минава през мост, строен по време на Втората световна война. До сами него се вижда пристан в стил „Индиана Джоунс”, лодки и безброй табели предлагат разходки по реката. Но не това е най-впечатляващо, погледът ти спира в най-изумително зелените води. През 2009 г. бях написала една приказка за Камчия, но тогава още не бях пътувала нито по Ропотамо, нито по Велека. Много ми се иска да кажа в стилистиката на Каравелов: „Който не е виждал Велека, той нищо не видял!”
Тайнствените води на Велека идват от турската част на Странджа и дори в няколко километра служат за граница на страната. Реката тече в дълбока и залесена долина, като дойде в България, протича през територията на област Бургас и при Синеморец се влива в морето.
Велека е най-голямата и най-дългата странджанска река, плавателна е 8 км от устието си до местността „Царското кладенче”, разбира се попада в Природен парк „Странджа”. В близост до пристана са паркирани джипове, с които можеш да влезеш в „Гори тилилейски”. Повечето туристи обаче избират пристана.
А там лодки много, едни се връщат, други тръгват, трети пък чакат да се събере нова група. Лодкарят разпознава новаците като нас веднага и компетентно им посочва една лодка. А, ами това е лодка, не е туристическо корабче като по Ропотамо. Човекът ме изслушва и като добър социален работник също толкова професионално и накратко ме успокоява. За разведряване разказва забавна история. Един ден при него дошъл турист, попитал го колко струва тричасова обиколка с лодка по реката. Лодкарят разпознал добрия платец и назовал височка сума. Човекът извадил пари и платил, без пазарлък. Казал само заговорнически: „Вземаш жената, тъщата и децата и ги караш нагоре по реката или надолу по реката, но ще ги возиш три часа.” Когато тръгвали, лодкарят видял човека да си вади сгъваем стол, биричка и въдичка, за да се наслади на три часа спокойствие. Поучителното в тази история е това, че всички си изкарали чудесно – семейството видяло невероятни неща, бащата си починал. Завидях му на този баща. И да си седиш под сенките до зелената вода е удоволствие. Но да пътуваш с лодка по Велека е най-незабравимото преживяване.
Качих се с доверие в ниската лодка, до мен веднага се намърда едно котенце. Явно то не се страхуваше да е толкова близо до водата. Много скоро лодката се напълни с хора, но не усетих тя да се накланя или потапя заплашително и зачаках спокойно. Когато потеглихме, лодките си имат мотори, разбира се, усетих възторг. Зелени кръгове затанцуваха пред очите ми – зелена вода, зелена гора. Тук-там малки пристанчета, прорязани от предприемчиви овчари или рибари.
Скоро свикваш да си толкова близо до водата, обхваща те приключенския дух, вече не те плашат нито крокодили, нито водни змии, в мечтите си се виждаш смел като Индиана Джоунс. Не че във Велека има крокодили, но на страха очите са големи, спокойно могат да ти се привидят. Всъщност се оказа, че возенето с лодка те мобилизира, възстановява самочувствието ти на изследовател и се понасяш на крилете на приключенския дух. Ей, ама и аз съм погледала доста американски филми!
Разбира се, возенето е туристическа атракция, има и разказ. Много не го запомних, защото бях погълната от света на природата. Видях жълтите лилии и костенурките, и пернатия свят по дърветата. Жълтите лилии удобно бяха нацъфтели през юли.
Разбира се и без да си се возил с лодка по Велека, знаеш, че устието на реката при Синеморец е едно от най-невероятните места в Приморска Странджа. Слава Богу е обявено за защитена местност през 1992 г. Така има шанс повече хора да видят дъбово-букови гори нагазили в живописния каньон на реката.
Пясъчната коса при устието е по-видима откъм реката, отколкото тази на Ропотамо. Тя е и доста голяма, ползва се като плаж, но в този ден на него нямаше много хора. Така снимките са по-красиви, уловили безлюдността.
Преди време приятели във фейсбук ми казваха, че правя картички, а не снимки. Ами, не знам, всички вече свикнаха с маниера ми на снимане, няма смисъл да го променям. Обичам да се чувствам сама в природата, макар че нямам смелост да го направя наистина. В самотата си природата ми изглежда по-величествена.
Бяхме се упътили към Резово, но хартисахме до Велека. После не можахме да си тръгнем с часове. Е, стигнахме и до Резово, ама чак следващата година. В мига, в който лодката стигна до устието на реката, умът и въображението ми останаха там, покорени от невероятнта гледка. После ни трябваше много време да лежим със затворени очи и да си я припомняме. Умът и душите ни бяха преситени с видения, в този ден не можехме да поемем повече природна красота.

Устието на Велека

По пътя обратно към Приморско спирахме по красивите заливчета покрай брега. Гледах тяхната суровата самота и се молех табелите с надписи за продаващи се имоти да си стоят така много лета. Те пречат по-малко от грамадните хотели, които изненадващо изникват и преграждат всяка гледка между човека и правото му да пие природата с всички сетива.

Мечтая си един ден да се заселя в Странджа завинаги, може би там най-после ще постигна хармонията между себе си и своя създател.
Ако постоите повече в Странджа, ще научите, че лъките около Велека са много плодородни, в тях местните хора някога гледали пълзящите домати „мехле”, белият странджански боб, който се сеел в царевичака. Голямата ряка съвсем не е била винаги туристическа дестинация, около нея били разположени градините, пълни с богати наноси. В тях се гледал и другия боб – черкезкия, който беше стигнал и до нашия края, бабите го сееха от години. Той е с бежово-кафеви зърна, маслени и много вкусни. В тези градини отглеждали баклата, царевицата и нахута, така популярни в странджанската кухня и до днес.

Устието на Велека

Сигурна съм, че ако поживея повечко в Странджа, ще науча повече и за Голямата ряка, пък може и да се повозя на джиповете към недрата на планината.
Хубава е българската земя, само се моля да си остане българска и мирна.

Оставете първия коментар към "Велека – Голямата ряка – „Странджански разкази“ – Цветелина Георгиева"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*