Наследството на кан Алцек

Магнус Феликс Енодий: „Българите… те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си
На около час път от Салерно, под надвисналите склонове на планината Булгариа се намира селцето Челе ди Булгерия (Celle di Bulgheria). Там, огряван от топлото слънце на Южна Италия, сред уханието на маслинови дръвчета и ярки цветя, е застанал на вечен пост кан Алцек. Отправил взор към надвисналия като полегнал лъв планински връх на едноименната планина, в чиито южни склонове се плискат кристално чистите води на Тиренско море, той бди над земята, която най-младият от синовете на кан Кубрат е населил със своето племе. Тук, в долината Мингардо, са пръснати многобройни китни селца, в които живеят приветливи и усмихнати хора. В самата Италия има около сто селища, за които се твърди, че са с български произход и корени, като Болгаре до Бергамо, Болгер до Терни, Болгери до Ливорно, Булгари ди Чезена до Форли, Булгарограсо до Комо. Общият им брой е стотина. От всички тях Чели ди Булгерия е най-тясно свързано с българската история и наследниците на кан Алцек.
Според проучванията на местни историци, българите пристигат в Южна Италия на няколко вълни. Първата е била около ІV – V век, като най-осезателно е заселването им през VІІ век, когато братът на кан Аспарух, Алцек, повежда своите българи към Западна Европа. След като прекосява Алпите, той провожда пратеници при краля на лангобардите Гримоалд с молба да се засели в земите му. Гримоалд, който води непрекъснати войни срещу нахлуващите откъм морето византийци и араби, приема радушно българите. Той назначава Алцек на служба при себе си, давайки му титлата Гасталд, т.е. княз, назначен от краля да управлява поверената му територия. След това Кубратовият син е изпратен в Беневенто. Там кралският син Ромуалд предоставил на българите една крайбрежна област в Равена заедно с градовете Сепино, Идерния, Бовуанцум (по-късно наречен Бояно) и други, намиращи се в днешната област Кампобасо, които българите доустроили и развили. Впоследствие зачестилите нападения на арабите карат Алцек да се придвижи по напред, към долината Мингардо. Местните разказват, че когато българите пристигнали в този край, той бил изпълнен с тресавища и мочурливи блата. По нареждане на Алцек преминаващата през долината река била отбита. Българите използвали пренасяния с обоза ориз, за да го засадят, и по този начин да облагородят земята. Когато на следващата година Алцек и българите му били посетени от Ромуалд, той останал изненадан от цветущите земи, които го посрещат.
По нареждане на Алцек по околните планински възвишения биват издигнати три крепости. Първата от тях е разположена върху самата планина Булгерия, другата – срещу нея, над днешното селце Рока Глориоса. Последната крепост, чието име не можах да узная, тъй като самите жители не си го спомнят, е била по средата, като по този начин се е образувал един сериозен отбранителен триъгълник. Отвъд тях, до морския бряг, е имало издигната сигнална кула, от която при приближаването на корабите на сарацините са се палели сигнални огньове. Населението се е оттегляло в укрепленията, които, макар и не особено големи, са били достатъчни да го поберат. След това е идвал часът на летящата българска конница, която е препускала между хълмовете и помитала неприятеля.
И до ден-днешен крепостта „Рока Глориоса“ (Славната твърдина) се нарича още Крепостта на Алцек. Докато стоях на възвишението и гледах обвития от потрепваща мъгла планински връх на планината Булгериа, научих един любопитен факт. В цялата бурна история, белязала Южна Италия, укреплението никога не е било използвано за отбрана в междуособни войни и сблъсъци. То винаги е служило за защита на местните против идващите отвън врагове. Дълги години, въпреки съпротивата на католическата църква, са се извършвали погребения по български обичай. Самият параклис, издигащ се в центъра на твърдината, се счита за раннохристиянски.
Както мнозина владетели в онези бурни времена на войни и нашествия, кан Алцек загива млад, в битка срещу сарацините. Според откритото при археологически разкопки, той е погребан край Кампокяро Вичене, заедно с коня си и множество скъпоценни погребални дарове.
Доведените от Алцек българи и техните наследници продължават в течение на дълги години да бранят тези земи и да предават своите традиции и дух на потомците си. През годините българите са заемали важни постове в държавната администрация, аристокрацията, управлението, в Римокатолическата църква. За жителите, населяващи днес Челе ди Булгерия, кан Алцек се е превърнал в неизменна част от тяхната история и фолклор. Самите те носят в сърцата си българския дух и търсят със страст и всеотдайност пътя към своите корени. В Челе ди Булгерия децата изучават български народни песни и танци, слушат истории за България. По време на честванията по повод 1 година от поставянето на паметника на Алцек в селцето, на фолклорна среща-фестивал беше отбелязана и годишнина от побратимяването на Челе ди Булгерия и Велики Преслав. Пристигналите от България деца, многобройни гости и участници в събитието го превърнаха в забележително.
Сред гостите от България беше Сдружение „Клуб за средновековни военни изкуства Ратина” при крепост „Туида”, което представи традиционни бранни техники. Реконструкците на средновековното българско въоръжение и облекло, в които се явиха членовете на клуба пред събралото се на площада множество, ни пренесоха в онези славни времена, когато по тези земи са препускали конниците на кан Алцек.
Представители на фолклорни ансамбли от различни краища на България, музиканти и певци, извисяващи гласове в спускащата се топла нощ, ни показаха, че родината е винаги там, където е сърцето на човек, и нито времето, нито разстоянието или отлетелите години може да изтрият народната памет и спомени.
Сред българските гости на честването беше и професорът по археология Маргарита Ваклинова, дългогодишен директор на Националния археологически институт с музей към БАН, която е сред най-известните изследователи на Средновековието. Интересни дискусии, спорни въпроси и бъдещи планове съпътстваха пътуването през цялото време. В един момент имах чувството, че съм се озовал в машина на времето, в която изплуващите късчета информация бавно, но упорито се подреждат в една огромна картина, доближаваща ме все повече до хората в Челе ди Булгерия, до наследниците на Алцек, до онези славни времена, които ме вълнуват като българин и като творец, захванал се с нелеката задача да напише исторически роман за кан Алцек. Защото смятам, че това е нещо, за което трябва да се говори, да се помни и съхрани. Именно историята е тази основа, която, припомняйки ни за онова, което се е случвало, ни помага да опазим силата на българските корени и дух, да продължим с гордо вдигнати глави напред и да се борим така, като са го правили предците ни.
През 486 г . Магнус Феликс Енодий е написал следните думи за нас, българите:
„Българите – това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът”.
Вярвам, че духът, който е обединявал българската нация, още е стаен дълбоко в нас също като спящия сред скалите на Челе ди Булгерия горд каменен лъв.
В края на тази много емоционална и изпълнена с невероятни преживявания за мен статия бих искал да благодаря от цялото си сърце на Ивелин Михайлов и организаторите от Фондация „Въздигане”, без чиято подкрепа и всеотдайни усилия за съхраняване на българския дух и корени това събитие нямаше да бъде онова, което е. Защото само хора със сърце и душа, които истински обичат България и я носят в сърцето си, могат да сътворяват чудеса, които да учудват света.
Мирослав ПЕТРОВ

Оставете първия коментар към "Наследството на кан Алцек"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*