Ропотамо ми разказва легенди – Странджански разкази – Цветелина Георгиева

Ропотамо е една от двете най-големи странджански реки. Около нея в настоящия момент е оформен комплекс със същото име, в който се включват природните дадености на реката, пясъчните дюни, лонгозните гори и невероятно привлекателните, но недостъпни за туристи блатни територии. Според справочниците и статиите в интернет находището на Морски пелин, „Змийски остров” и скалното образувание „Лъвската глава” също са част от природен парк „Ропотамо”.
Обичайно туристите избират разходките по рекат с моторни лодки. Те започват от пристан в близост до главния път, отиват към устието и срещу течението на реката се връщат на пристана. Като всяка разходка по вода и тази е отпускащо и изключително приятно занимание. Сетивата ти са заети да поемат изобилната зеленина и пернатия свят из нея. Обитателите на парка много не се впечатляват от светкавиците на фотоапаратите. Разходка е по-скоро развлекателна, отколкото образователна. Ако желаеш да се информираш повече, трябва да прочетеш преди или след пътешествието.
За начало на река Ропотамо официално се приема Церовска река (наречена така по името на село Церово или Старо Паничарево, преселено през 1878 година в Ново Паничарево). Реката извира от странджанския рид Босна, който се намира в близост до връх Босна.
Смята се, че името „Ропотамо” е съкратена форма от гръцки на „Калугерска река”. Има хипотеза, според която красивата река е кръстена на гръцката богиня Ро.
Легендите винаги придават много очарователен привкус на пътешествието, те са онази лъжичка „романтично минало”, която мисля си, е основата на културния туризъм.
Най-забележително за туристите е устието на Ропотамо, около което се образува дълъг и широк лиман, ограден от Черно море с пясъчни коси. Друга забележителна атракция са белите водни лилии, само че те не цъфтят през лятото за удобство на почиващите, така че ги изпуснах, но си казах като в едни стар филм: „Ще ги видя, но друг път.” Повече късмет имах с жълтите лилии по Велека.
Успях да заснема Лъвската глава. Разбира се, още докато фотоапаратите щракаха, някой от организаторите започнаха да разказва следващата легенда, документирана с останки от крепостна стена. Узнавам, че под скалното образувание се крие неизследван до момента (2013 г.) мистичен древен град от ХVІ в.пр.н.е., пещера – утроба, в която било скрито съкровището на Вълчан войвода.
Ей така най-обичам, докато осъзная кога е това ХVІ в.пр.н.е., въображението ми прескача към Вълчан войвода. Анулирам набързо първата дата и потъвам в приятни емоции: само да се добера до компа, веднага ще видя кой ще е тоз Вълчан войвода. След това съм загубена за останалата входяща информация, въображението ми ме отнася към митологични личности от хайдушките, кърджалийските и въобще османските времена. Докато живеех в Борово, месеци наред се занимавах с поп Мартин, покорена от романтиката, витаеща около личността му.
Вълчан войвода, ще е някой полуисторически, полулегендарен местен поп Мартин. Хубаво е, че съвременният туризъм започна активно да употребява тези романтико-митологични фигури, дето седем града спорят за честта да са тяхно родно място. Така ни се връща самочувствието, че не сме робски народ. То и новините създават легенди или по-скоро псевдолегенди за „почтени бизнесмени”, които си обличат служителите в бронежилетки, за да ги предпазят от „битови свади”, обаче нещо не са ми по вкуса.
Затова и години наред не гледам новини, така протестирам срещу живеенето в настоящето – срещу бандитско-мутренско-чалгаджйската култура и ЕС-манипулациите.
И понеже на почивка човек има време да мисли, защото не работи, умът ми започва да пита, защо младите не разбират колко пошло е това, което им се насажда като начин на живеене. После изпадам в мъдро самозадоволство, че сме имали късмет да ни възпитава Комсомола – да се учим, да се трудим, да творим дръзновено, да сме полезни и обществено активни. Всяка възраст със своите си илюзии. Такива са ни ги набили тогава в главата, някой пък сме ги взели на сериозно и тръгнахме да работим дръзновено. Кой ни е крив?
Мисля си и друго, че легендите патинират с романтика миналото, или че нас така ни научиха да го четем – то е романтично, защото освен индивидуалната любов и чест, важни са били копнежите по национално освобождение и обединение. Дали пък днешните бандитски разправии един ден също няма да се превърнат в романтично минало?

Все пак имало ли е или не Ранули? В някои италиански морски карти от края на ХIV в. и началото на ХV в., на юг от Созопол е нанесено пристанищно селище Ропотамо. То не било какво да е селище, а крепост, известна с името Вълчаново кале. Намирала се на 2 км от устието на Ропотамо. Покрай Вълчановото кале минавал калдъръмът на античния крайбрежен път, даже имало брод, който пресичал реката точно под крепостта.
Крепостната стена, запазена на платото доказва, че градът е съществувал. Повече информация може да бъде прочетена на различни сайтове. Хамбарлийският надпис от 812-813 г. споменава крепостта с името Ранули заедно с Анхиало, Дебелт и Созопол – четири крепости, които били поверени под управлението на кавхан Иратаис. Дълбоката река Ропотамо, с контролиращата единствения й брод сравнително голямата крепост Вълчаново кале, вероятно е била тази граница. Тогава отъждествяването на Ранули от Хамбарлийския надпис с днешното Вълчаново кале (Ропотамска крепост в морските карти, трябва да бъде смятано за твърде вероятно. /http://www.burgasnews.com)
Спирам да пиша тук, защото обещах моите Странджански разкази да са кратки, а на мен точно краткостта трудно ми се отдава.
Цветелина ГЕОРГИЕВА

Оставете първия коментар към "Ропотамо ми разказва легенди – Странджански разкази – Цветелина Георгиева"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*