Един разказ отклонение – Странджански разкази – Цветелина Георгиева

с. Бръшлян

Музей в гр. Царево

Няма да крия, че занимавайки се с фолклор толкова години, винаги съм била изкушавана от това да зарежа работата, семейството, фестивалите, социална работа и удоволствията и да избягам в някое странджанско село. Да поживея сред хората там, за да усетя колко от мистиката на древните традиции можем да открием в живота днес. Може и да изпълня един ден това свое желание, за сега се задоволявам само с това да чета за самобитните местни традиции и да посещавам местата, по които те са били практикувани хилядолетия.
Преди да разкажа за странджанска река – Велека, (Голямата ряка, както я наричат там) ще направя три разказа отклонение, посветени на най-емблематичната местна общност – нестинарската. Древната езическа игра в огъня преминава в новата християнска вяра, която се примирила с нея, свързвайки я със светите Константин и Елена.
За съжаление, или по неизбежност, и нестинарските игри днес са превърнати в туристическа атракция. Всъщност тук отново трябва да цитирам Валерия Фол, която казва, че нестинарството няма нищо общо с огнеходството: „Сега някои се опитват да имитират истинските нестинари, но безуспешно. Нека не се подават хората. Истинските нестинари се знаят, те не вземат пари, например. Докато огнеходците взимат пари докато играят в огъня. Но те не са нестинари, те не са носители на вярата, а са имитатори на този образ.“ – (focus-news.net)

Изглед от Силистар

За българската фолклористика и етнология нестинарските игри пръв открива и описва Петко Рачев Славейков, това става през 1866 г. По – късно, през 1933 г. акад. Михаил Арнаудов, посещава някои села в Странджа и описва подробно спецификата на нестинарството във всяко от тях. Аз едва ли има какво ново да кажа по въпроса, защото не съм гледала нестинарски игри, а огнеходство, предназначено за туристи.
Важно е да се отговори на въпросите – съществуват ли все още в странджанските села (български и гръцки) нестинарски игри върху жарава, в кое село и до днес са съхранени древните практики на нестинарските общности, езически или християнски по произход са те.
Като всяка действителна религиозна практика нестинарската игра върху огън търпи развитие, колкото общността да се опитва да съхрани ритуала непокътнат във времето. Иска ми се да разкажа на широката публика и това, че нестинарството е философска и религиозна система, а играта в жив огън е само една част от нея.

Опашата нестинарска икона

Миналата година имах възможност да посетя музея в Царево и да си купя книжката на Тодор Гондов „По дирите на нестинарството от Маджура до Юнеско“, Царево 2014 г. Изданието е двуезично и има за цел да популяризира последните наблюдения на нестинарските обредни практики в с. Кости и в с. Българи, както и в селища в Северна Гърция.
Ще цитирам кратък абзац, който много ме впечатли: „Нестинарската традиция е обредност, дошла до нас от дълбините на времето. Тя и днес е жива и сее златните слънчеви изгреви над Приморска Странджа. Огънят в оджаците на старите конаци не е угаснал. Изтънялата от столетията нишка на човешката памет, пресукана във времето като стар сукар (връв за навуща) не успява да се скъса въпреки превратностите на живота.“ (стр. 6) Жилава е древна традиция. Посещавайки странджанските села през 1933 г. Михаил Арнаудов непрекъснато прави съпоставка между това колко нестинарки имало преди около 50-60 години и колко днес (1933 г.) Със съжаление той разказва, че към края на ХІХ век те били до около 20 жени и 10-12 мъже от село, а сега (1933 г.) са една – две, най – много три – четири жени. Но почти 100 години по-късно (в 2014 г.) нестинарството продължава да съществува като обредна практика.

Православна икона на св. св. Константин и Елена

„В Странджа – пише Тодор Гондов – приемствеността на културата между древност и съвремие е най-ярко изразена при възпроизвеждането на нестинарския обичай, при белия кукер, при триченето на кучетата и др.“ (стр. 6) Аз бих допълнила, че самобитни и напълно непознати извън странджанския край са игрите на филек, коледарския мъжки буенек. Своя специфика в Странджанско има Еньовата буля и пр.
Преди време бях си поставила за задача да изуча спецификите на лазаруването във всички краища на България. В електронното издание на „Българско народно творчество“, т. 13 „Народни песни“, под номер 635 открих името на една песен „Синджир, бяла Радо льо“. Текстът липсваше. В бележка под линията прочетох следното: „При играта „Синджир, бяла Радо льо”, известна в Добруджа под името „Кривулец”, разновидност на „Буенеца”, поставят на земята три камъка, разположени в триъгълник, или пък три деца клякат като гърненца. Около тях хорото кривули със ситно тичане все в една посока, с голямо забързване при завоите – вътрешни или външни, гдето напрежението е най-голямо. Българите в Бесарабия наричат същата игра „Криво хоро”. Играе се и на Лазар и Връбница.” Ето още една стара странджанска традиция, информация, за която може да се открие в ограничен брой източници.
Но, ако отидете в читалището в Малко Търново, ще откриете, че самодейците там могат да запеят песента и да ви покажат кривуленето на хорото.

7. Малкият врис – Малко Търново

Много пъти като се похваля, че съм открила нещо такова в социалните мрежи, следват въпроси: само това ли? Или ме разпитват за повече подробности. Всъщност, през последните десет години, за себе си открих една простичка истина: фолклорните традиции са съхранени и описани в книги и публикации, представят се по празници и събори като театрални представления, но в действителния живот са подложени на бавна забрава, на заличаване от народната памет, защото не са част от бита, ежедневието и празничната обредност. Не ги ли търсиш, не ги ли възкресяваш периодично, хората, особено по-младите, ще ги забравят завинаги.
Преди години моите преподаватели във Велико Търново казваха, че в бъдеще съзнанието на българина ще се ремитологизира, т. е. той ще вярва в лъжи, измислици и псевдопророчества. Тогава се чудех как е възможно това, та съвременното общество е образовано, писмено. Дойде време да повярвам, че казаното тогава, днес е исторически факт. Затова подхванах да пиша книга след книга, за историите от вчера, защото вярвам, че битката днес е за душите на хората и не бива да абдикираме от нея.
И понеже няма как да съм сред своите, реших да разкажа за други български традиции. За целите на моята книга всяка българска традиция е подходяща.
Търсих повече информация за нестинарството в музея на Царево, но се оказа, че трябва да ида в музея в Малко Търново. И отидох, и намерих много неща. Ще разкажа само за някои от тях, за да идат и други хора там и да открият за себе си древна Странджа и нестинарството. За да намериш себе си в миналото си струва да пропътуваш 65-70 км по разбит път, мъжът ти да мърмори, а ти все пак храбро да му казваш: „Спри тук, за да снимам!” Той ще мърмори, но ще спре, защото и двамата вярвате в българското!

Оставете първия коментар към "Един разказ отклонение – Странджански разкази – Цветелина Георгиева"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*