Българските места в Букурещ

Паметната плоча на пристанището в Гюргево, откъдето започва пътят към безсмъртието

Ако има човек, който знае всичко за българските места в Букурещ това е Лука Велчов. През 2007 г. той издава една книга, в чиито следи се надявам да попадна – „Букурещ – места и личности на българската емиграция през Възраждането”. Макар да не съм чела още книгата, тази година имах щастието да обиколя Букурещ, слушайки неговия разказ.
На 2 юни 2011 г. приех поканата на русенското читалище „Христо Ботев” за участие в ежегодния семинар по Ботевите места. Поканата ми отправи дългогодишната читалищна деятелка и великолепен историк и етнограф  Вяра Косева. Няколко години подред имах възможност да се срещам с нея по много приятен повод – нашият фолклорен фестивал, на който сме жури. От фолклор към езикознание, оттам към етимология и история, разговорите ни бяха безкрайни.
Поканата за семинара ме очарова, особено след като чух маршрута – Гюргево /паметната плоча на пристанището откъдето тръгват Ботев и част от четниците/ – Букурещ – гробището Белу – /гробницата на двамата благодетели Христо и Евлоги Георгиеви/ – парка Херастръу – бюстовете на Ботев и Левски /този на Левски е поставен със съдействието на русенския клон на Общобългарския комитет „Васил Левски”/ – патриаршията и църквата „Св. Св. Константин и Елена”, в която се намират мощите на Свети Димитър Басарбовски.
Лука Велчов, почетен председател на Братството на българите в Румъния, ни намери пред бюста на Ботев. Като всеки добър българин той не можеше да не дойде на 2 юни в 12.00 часа на това паметно място. Разказа ни за себе си, че е потомък на българи павликяни от Чипровския край. Предците му напуснали България след погрома на въстанието от 1688 г. В далечната 1949 г. дошъл в Букурещ, за да учи в българското педагогическо училище „Христо Ботев”, после станал учител. През целия си живот е бил радетел на съхраняване на българската памет в румънската столица. Българската държава генетично произхожда от революционното крило на българската емиграция в Букурещ, затова трябва да направи всичко възможно да съхрани местата, от които е започнала новата българска държавност. Но дали е така?
За самото отбелязване на датата 2 юни ще разказа само това, че то се проведе пред бюста на Ботев, в състава на групата, с която тръгнахме от Русе, пътуваха участници от дружество „Традиция”, които с униформите и знамената си създадоха невероятна атмосфера. Имахме малка среща с румънската полиция. Полицаите любезно ни помоли да изчакаме докато се свържат с посолството и получат информация дали организираната проява е разрешена. Аз лично не се впечатлих много от това, хората просто си вършеха работата, а и ние бяхме доста колоритна група с униформите, знаменцата, сабите и „Тих бял Дунав”. Според мен конният патрул внесе допълнителни емоции, още повече, че разрешиха да ги снимаме. Няма да разказвам за официалната част, защото тя винаги носи усещането за нещо студено и помпозно. Ще спомена само речта на г-жа Косева, която възкреси революционния дух и плам на Каравеловото и Ботевото време.
Може би, защото времето беше лошо, но пропуснахме едно паметно българско място. Някак си мисля, че разказът трябва да започне от него, това е хан „Фидуки” или ханът на братя Солакови от Свищов. Тук през 1873 г. Любен Каравелов преместил своята печатница, същата, с която печатал „Свобода” и започнал отпечатването на „Независимост”, а по-късно на „Знание” и „Училище”.
Това е най-драматичното време за нашата революционна емиграция, лишена от могъщия организаторски талант на Левски, тя изпада в безтегловност и не знае кой път да поеме. Това, което научих от Лука Велчов е, че тъкмо в двора на хана се е намирала онази легендарна изоставена мелница, в която през декември 1868 – януари 1869 г. Христо Ботев е живял, заедно с Васил Левски. Толкоз за легендата, че тя се намирала в края на Букурещ, нищо подобно, днес това е централната част на града.
Състоянието на къщата показва немарата и на двете държави. В Румъния като в България много сгради се рушат поради това, че са реституирани. Според професорът тук е трябвало да се създаде български културен център, но идеята пропада. Гледах крехкия стар човек и си мислех, че българската памет в Букурещ има много руини и само една жива искра.
И така в тази къща Каравелов се премества след спирането на „Свобода”. В нея донася и единственото си богатство – печатницата, а „Свобода” започва да излиза под името „Независимост”. Боян Пенев нарича Каравелов „кабинетен революционер” и вероятно е прав, но не трябва да се забравя силата и популярността на „Свобода” и значението й за пропагандирането на българската революция. Не случайно след събитията в България от 1872 – 1873 Каравелов е принуден за кратко да напусне Влашко и да спре издаването на вестника.
Той идва в Букурещ през 1869 г., поканен е от Добродетелната дружинка да издава новия им вестник „Отечество”, но много бързо скъсва със „старите” и се хвърля в обятията на „младите”. „Свобода” е главната сила на БРК, към който от 1870 г. се числи и Левски.
Печатницата пък Каравелов съумява да купи благодарение на своята съпруга – сръбкинята Наталия. Тя му помага да вземе заем от сръбска банка и да купи машината, която така и си остава неизплатена поради ранната смърт на писателя.
Каравелов се оженва за Наталия, без да я познава. Приятел е с брат й Настас Петрович, живее с него в една квартира, по време на «сръбския си период». Двамата приятели решават да се сродят, за да скрепят приятелството си. Първо на Петрович му хрумва да се ожени за роднина на Каравелов, но няма подходяща такава. Тогава Каравелов решава да се ожени за сестрата на своя съратник. Сърбинът не е съгласен, според него Наталия e вдовица, селянка, че и грозновата, пък и по-стара от Любен. Двамата заминават за село Макац, Пожаревацка околия, за да видят Наталия и да й кажат какво са решили. Заварват я да меси хляб на двора. Къщата е чиста, подредена, а тя ги посреща с изстудено вино.
Наталия Каравелова е работлива жена, неграмотна е и не може да бъда духовна помощница на своя велик съпруг, но пък неуморно върти колелото на печатарската машина от ранна утрин до късна вечер – тежка и изморителна работа. Затова понякога се кара с Каравелов за купищата хъшове, емигранти и всякакви нехранимайковци, който той прибира в дома си, а тя трябва да храни. Емигрантите оставят спомени за нея като за зла и свадлива жена, дори веднъж Левски предлага на шега на приятеля си стрихинин, за да се отърве от сръбкинята, но Каравелов обича и почита жена си. След смъртта му тя прави всичко възможно, за да утвърди името и делото му.

Следващото „българско” място, което посетихме между двата потока дъжд е тази паметна плоча. Тя се намира на сграда, в близост до началото на булевард „Христо Ботев”. Според Лука Велчов тук e била къщата, в която през април/май 1872 г. се провежда заседание на БРЦК. То е свиквано, за да се решат някои проблеми между емиграцията и комитетите в България.
Събранието било изцяло доминирано от Каравелов. Избрал се следния състав на БРЦК: председател Любен Каравелов, подпредседател Кириак Цанков, секретар – Олимпи Панов, Димитър Ценович – касиер, П. Хитов – първи член, Левски – втори член. Представителят на Ловешкия комитет, учуден, че на Левски е отредено такова незначително място, пита: „Ами, бай Васил?”. Според Лука Велчов, Каравелов отговаря: „Васил Левски е главен апостол на цяла България, Тракия и Македония”, „Че пишете го тогава”, казал делегатът. По такъв начин на това място на Левски за първи път се признава името „Апостол на българската революция”.
Оттук тръгва пътят на безсмъртието на Апостола. За съжаление бронзовият бюст, който стоял над плочата бил откраднат, крадците сметнали, че е направен от ценен метал. Велико минало – печално настояще.
Както казах, плочата е само на няколко крачки от началото на булевард „Христо Ботев” в Букурещ. В малка къщичка, пресечка на днешния булевард, съвсем наблизо оттук живеел Иван Вазов. Там били създадени стихосбирките му „Пряпорец и гусла” и „Тъгите на България”.
Срещу изхода на булеварда се е намирало българското училище, за съжаление днес на мястото има бензиностанция. Не снимах бензиностанцията, защото в нея нямаше нищо романтично, но ще си позволя да разкажа историята на Ботевото учителстване през 1874 г, не защото това е значим факт в биографията му, а защото тук той се запознава с Венета Рашева, бъдещета Венета Ботева.
И така през 1868 г. Добродетелната дружинка купува една къща, в която до този момент живее вуйчото на Венета Рашева, Панерет Рашев, погониански митрополит. Тази къща трябвало да подслони – българското училище, българската църква, а вторият етаж бил предназначен за жилище на владиката. Венета живеела с вуйчо си и със сина си от първия си брак – Димитър. Грижела се за домакинството на дядо владика, живеела охолно, без проблеми и относително спокойно.
През зимата на 1874 г. учител става Христо Ботев. Първоначално Венета слуша от сина си разкази за новия учител и неговите уроци, а един ден се срещат. Версиите са две, но ще разкажа само едната. Христо Ботев, неясно защо бил поканен на сладко у владиката, макар често да бичувал вуйчото и негова прослойка. Сладкото сервирала Венета, двамата се видели, помежду им припламнала искра.
Щастливите съпружески дни съвпадат с излизането на в. „Знаме”.
През пролетта на 1874 г. става разривът между Ботев и Каравелов, От ноември 1874 г. Ботев отстъпва учителското си място на брат си Стефан и се отдава само на революционна дейност. „Знаме” започва да излиза в края на същата година, спира в средата на септември 1875 г. В началото на 1875 г. Ботев оглавява БРЦК, но на 30 септември поради различия с останалите членовете, а и поради разгрома на Старозагорското въстание, подава оставка. В края на годината излиза единствената му сбирка „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, книжка първа.
Някъде сред всичко това Ботев създава семейство. Внучката на Венета Ботева популяризира спомените й. Когато баба й напуска владишкия дом, оставя в него всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила. Знаела къде отива. Искала да се венчаят по стар обичай в църквата, но Ботев не можел да иска благословия от тези, които осмивал и клеймял в поезията и прозата си. Разкошът във владишкия дом бил заменен със скромна обстановка, само това можел да си позволи поетът. Пак според спомените й, краткото съпружество с Ботев си остава най-щастливото време в живота й. Той течал в обичайното си русло – вечер Ботев се връщал от печатницата, уморен и замислен, но намирал време за семейството. Едновременно с това продължавал да подпомага своите братя – хъшове, измъквал ги от всякакви проблеми, тичал по институции, за да ходатайства за тях, ако нямали къде да ядат, канел ги на оскъдната си трапеза. Младата жена се грижела за тях – перяла и кърпела ризите им, готвела им, подслонявала ги. Венета имала малко спестени пари, дала част от тях на Ботев за печатницата, другите доизплащал с полици, които му създавали непрестанни грижи.
Това са „Мила ми Венето, Димитре, Иванке…” – Ботевото семейство. Към тези хора е написано едно от най-прекрасните прощални писма. Равни на него са само двете предмъртни Вапцарови стихотворения.
Иванка се родила на 12 април 1876 г. На 20 април Ботев заминал за Русия за оръжие, хора и пари, върнал се на 1 май, на 5 май издал първия и единствен брой на „Нова България”.
На 13 май се реализирало истинското „На прощаване” с майката. Тя знаела къде отива, заклела го да не взема със себе си поне брат си Кирил. Съпругата не знаела нищо – Ботев й казал, че ще пътува за Браила и Галац и ще се бави няколко дена. На тръгване се връщал два пъти да целува малката Иванка, а последните му думи били: „Гледай Иванка!”.
Така близка и така далечна трябва да е изглеждала българската земя на Ботев и неговите юнаци. Някъде оттук тръгнали те по пътя на безсмъртието – млади, „напети в дрехи войнишки,/ с левове златни на чело,/ с иглянки пушки на рамо/ и саби змии на кръста…”
Сбъднала се молитвата на поета – преминаването през „тиха бяла Дунава” станало на 17 май 1876 г. На „Радецки” между Никопол и Оряхово, когато параходът спирал, написал писмото до жена си. Предал го на Димитър Горов, търговец от Гюргево. Венета го получила след като знаела за гибелта му.
Всички знаем това писмо, но то е толкова красиво, че си позволявам да го препиша:

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си, съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо.
17 майя 1876.
„Радецки”

След подвига идва паметта. Тази награда си пожела поетът, тази получил.
Според внучката й, Венета Ботева знаела писмото наизуст, но обичала да й го четат, така възкресявала спомена за любимия човек и увереността, че е била обичан от прекрасен и смел мъж.
Истина е, че семейна история на Ботев, е една от най-красивите и романтични любовни истории. В нея има всичко – смел мъж, юнак и войвода, поет и писател; добра, умна, вярна и любяща съпруга, която съвсем в Славейковската традиция след голямата скръб остава „ненадломена, с несломено сърце”; голямата гордост след скръбта са децата.
За да няма забрава за романтичното и българското в съвременния комерсиален свят, дойдохме тук на 2 юни. Дойдохме да ги видим, него – поетът и него – „приятелят ми Левски”, който е „нечут” характер, който нехае за зимния студ и пее, за да надмогва страховете и очакванията за народното дело.
За мен този 2 юни беше паметен, защото видяхме малкото и лошо запазени, но свидни за всяко българско сърце места, показа ни ги последният жив възрожденец – Лука Велчов.
Автобусът премина през много и различни места на паметта. Слушах разказа на Лука Велчов – тук наблизо е гара „Филарет”, оттук за Гюргево тръгва Ботев. Това е сградата, в която се помещава филхармонията, нейни дарители са братята Евлоги и Христо Георгиеви. Тук се е намирал хотел „Капша”, тук на 17 декември 1877 г. се събира първото българско правителство, присъства и Вазов. Това е Ханът на Манук, (успях да го щракна) той е свързан с българската история чрез мирния договор след катастрофалната Междусъюзническа война от 1913 г. Понеже обикаляхме с автобус, много малко можах да снимам, пък и слушах омагьосана Лука Велчов. Обичам да се връщам в миналото, за мен това е по-важно от снимките. За тях ще дойда пак, Букурещ е само на 70 към от Русе.
Дъждът за втори път попречи да спрем на важно място за българската памет. Носехме венец и за гробницата на братята благодетели – Евлоги и Христо Георгиеви. Тя е добре запазена, тъй като те са били щедри дарители, а сега признателният Букурещ им се отплаща с грижи. Бях принудена да изтегля и тази снимка от Интернет. Няма да разказвам нищо за тези достойни българи, защото разказът ще стане много дълъг, но мисля, че им дължим миг поклон и почитание. Те не създават семейства, за да служат на Отечеството си. Тъй като разказвам предимно за Ботев, ще спомена, че майката на поета също идва в Букурещ в края на 1874 г., заедно с братята му Стефан и Боян. Стефан поема учителското място на брат си Христо, а майка му, вече вдовица, се настанява заедно с най-малкия брат Боян в дома на Евлоги Георгиев, там заема мястото на икономка.
Още едно паметно за българския дух място в Букурещ – църквата „Св. Св. Константин и Елена” – тук се намират мощите на българския светец Свети Димитър Басарбовски. Няма да разказвам и житието на този светец, живял през ХVІ в село Басарбово, което днес е квартал на Русе, само ще кажа, че той е изключително почитан и тачен от русенци. Красивият скален манастир в село Басарбово трябва да се види, както и всички забележителности в Поломието, но това е друга тема.
И така, любезни ми читателю, завърши моето пътешествие по паметните за българите места в Букурещ, не видях много, защото валеше, но чух много, а то ме накара да се заровя из отдавана забравените и неотваряни почти десетилетие книги и стари записки и да възкреся частичка от историята.
Цветелина ГЕОРГИЕВА

Оставете първия коментар към "Българските места в Букурещ"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*