„Сказание за Железноръкия воин” – откъс от историческо фентъзи на Мирослав Петров

Мирослав Петров

     Веселин Чакъров

Постепенно дървесният пояс се разреди и Алдомир излезе на широка закътана поляна. В единия й край имаше няколко големи, наклонени една към друга скали, които образуваха естествен заслон. Под надвисналия ръб на една от тях, от плитка цепнатина в земята извираше бистра като сълза студена вода. Край това миниатюрно естествено езерце сега се беше спрял златният елен, за да утоли жаждата си. Големите му красиви рога бяха отпуснати назад, върховете им леко докосваха гърба му.
Алдомир спря Артиш зад прикритието на гъстия храсталак, ограждащ полянката, и се загледа в животното. Най-после беше получил възможност за чист изстрел, но странно – не изпитваше желание да го направи. Вместо това просто стоеше и съзерцаваше с възхищение красивия елен.
Задоволилият жаждата си самец изпръхтя и бавно потъна в притъмнялата гора. Багаинът постоя още малко на мястото си, докато престана да чува звуците от копитата му, и излезе на поляната, насочвайки се към естествения скален заслон. Последните слънчеви лъчи скоро щяха да угаснат, а той не знаеше колко се е отдалечил от другарите си по време на преследването. Най-разумно беше да прекара нощта тук. Край езерото имаше достатъчно свежа трева за кобилата му, а естественото убежище беше сухо и достатъчно голямо, за да побере него и Артиш, в случай че завали. Багаинът пусна животното да пасе на воля и започна да събира сухи съчки за огън. Той не му трябваше толкова за отопление – неведнъж по време на походите в студените земи отвъд Истър Алдомир беше спал загърнат само с наметката си. Багаинът се нуждаше преди всичко от светлината на пламъците. Те трябваше да държат дивите, скитащи в мрака зверове далече от него и Артиш.
Скоро пред заслона се разгоря невисок, но ярък огън. Алдомир се настани върху един покрит с мек мъх камък и извади носения по войнишки обичай запас от сушено месо и сухар. Храната не беше много, но щеше да задоволи нуждите му, докато се завърнеше в ловния лагер при останалите.
Багаинът едва бе наченал скромната си вечеря, когато между дърветата се появи бледа светлина от факли. Явно и други ловци бяха последвали елена в тези непознати кътчета на леса.

Веселин Чакъров

Сиянието се усили, потрепващите в него неясни, удължени фигури придобиха форма. Радостта на Алдомир бързо беше заменена от безпокойство, когато първите от тях излязоха на открито. Багаинът се оказа обграден от около десетина ездачи, възседнали елени с кичести рога. Непознатите носеха големи причудливи маски от дървесна кора, оцветени с естествени багрила и изобразяващи различни животни, а телата им бяха обвити с дълги, украсени с мъниста и поръбени с лисичи кожи ризи. Очертаващите се под тях меки, приятно заоблени форми несъмнено при-надлежаха на жени, макар че Алдомир не беше сигурен доколко това е добре или зле. Според разказите на живеещите между Хем и Истър славини, дълбоките дебри на горите били обитавани от женски духове, наречени самодиви. Те се грижели за поверените им животни и местности и ги защитавали ревностно от врагове, поддържайки баланса между обозримия и невидимия свят. Онзи, който навлезел неканен в техните земи, изчезвал без следа и никой повече не чувал нищо за него.
Докато гледаше застаналите срещу него мълчаливи ездачи и насочените в тялото му остриета на копия и стрели, Алдомир се питаше какво ли щяха да отредят тези горски повелителки за него. Щяха ли да го пуснат да си върви, или да го покосят, задето се бе осмелил да преследва златния елен.
Един от ездачите, който яздеше снежнобял като току-що навалял сняг сръндак, свали маската си. Отдолу се показа суровото, но красиво лице на жена с тъмни като обсидиан очи и лъскава черна коса. Докато гледаше танцуващите по скулите й оранжеви пламъци на факлите, Алдомир изпита усещането, че вече я е виждал.
– Кой си ти, потомъко на народа конен, и що дириш в нашите свещени земи? – обърна се непознатата към Алдомир. Думите й бяха тихи, изпълнени с особена напевност.
– Името ми е Алдомир – багаин на служба при кана български. Златният елен, който преследвах по време на лов, ме доведе тук.
Отговорът му предизвика силно вълнение сред наобиколилите го странни маскирани жени. Те подкараха животните си към него, размахвайки заплашително оръжия и издавайки остро пронизително свирене. Алдомир изпита усещането, че той самият е преследван дивеч.
Младият мъж остана неподвижно на мястото си, наблюдавайки с интерес тази демонстрация на сила. Самодиви или не, заобиколилите го жени бяха добре въоръжени и обучени. Направляваните само с колена и леки юзди елени пристъпваха като на тържествена церемония, описвайки сложни фигури, които наподобяваха разтворената чашка на цвете. При всяко поредно разминаване пространството около Алдомир се свиваше, но той неизменно оставаше в центъра на фигурата.
Внезапно тайнствените ездачки спряха рязко и насочиха оръжията си към него. Багаинът пренебрегна зловещия звук от опънати тетиви и извадени от калъфите метателни копия. Очите му потърсиха погледа на водачката. Единствено тя не беше помръднала от мястото си през цялото време. Стоеше и го наблюдаваше мълчаливо, сякаш се опитваше да прочете душата му. Багаинът отвърна смело на хипнотичния й проницателен поглед. Като буен водовъртеж той го грабна и го увлече в див бяг далеко отвъд пределите на разума и реалността. Очите на горската повелителка разравяха тлеещите дълбоко в душата му въглени на спомените, изкарваха на показ терзаещите го безплътни призраци на миналото и неизказани страхове. Докато беше сам, Алдомир никога не беше изпитвал боязън от смъртта – приемаше я като неизменна спътница в своя живот, нереална, но близка любима, с която един ден Тангра щеше да го събере в края на земния му път. Появата на Хела в живота му беше променила това. Макар все още да влизаше безстрашно в битка, Алдомир сега се молеше Богът на Синьото небе да му даде възможност да изживее земните си дни щастливо с жената, която обича. Тревожните мисли често караха сърцето на Алдомир да препуска като буен жребец през необятните полета на собствените му страсти, отприщваха диво желание за борба, караха го да намира сили да продължи напред дори когато положението беше безнадеждно. Всяка победа, която багаинът успееше да спечели в името на любовта си към красивата Хела, и всеки миг щастие, който двамата получаваха и споделяха, се превръщаха в ярък, изпълнен с надежда огън, който осветяваше стъпките им през мъгливите пътища на несигурното бъдеще. Внезапно ефирно докосване изтръгна Алдомир от унеса, в който беше изпаднал. Той погледна сепнато застаналата пред него горска господарка. Очите й дотолкова силно бяха погълнали вниманието му, че той изобщо не бе усетил кога се е приближила. Сега тя стоеше права на по-малко от стъпка от него, хванала в ръце загрубялата му от стискането на меча десница. Върховете на пръстите й изследваха съсредоточено почти невидимите, избледнели очертания на небесния лъв. Странният жиг, който багаинът беше получил само преди няколко месеца, сега като че ли беше оживял. Линиите му бяха почнали да пулсират леко, разливайки по тялото на воина приятна топлина.
– Свалете оръжията си, сестри мои! – обърна се горската повелителка към придружителките си. – Мъжът, зовящ се Алдомир, носи в себе си Духà на Лъва. Нека не му пречим да вземе туй, за което е дошъл.
Сред маскираните жени настъпи леко вълнение, но те се подчиниха на повелята. Кръгът около багаина се разкъса.
– Ще ти дам златния елен, Алдомире!– продължи горската господарка. – Но за да получиш силите, които той обладава, трябва да го повалиш не със студено желязо, а с острие, сътворено от собствената му плът и кръв! Ела!

Оставете първия коментар към "„Сказание за Железноръкия воин” – откъс от историческо фентъзи на Мирослав Петров"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*