Дълга поляна – роман от Нели Цветкова

Волжка България - Delo.bg

„Форум“ продължава да публикува откъси от романа „Дълга поляна“ на Нели Цветкова
Волжка България
– Видя ли го? – гневно каза Трофим. Луничките му изглеждаха бледи на фона на зачервеното му от яд лице.
– Видях го, Трофим. Не му обръщай внимание.
– Той прекалява, Зули! Позволи ми да направя нещо по въпроса.
– Недей! Няма да ставаме за смях на хората.
– А сега не ставаме ли?
Зули замълча. В дома ѝ не се споменаваше името на Матвей. От време на време баща ѝ я поглеждаше под вежди и сякаш искаше да ѝ каже нещо, но се отказваше. Братята ѝ също я наблюдаваха свъсени. Девойката не можеше да разбере дали това е заради поведението ѝ по време на състезанието, или задето сега позори семейството, като става обект на преследване от тоя луд човек. Никой нищо не ѝ казваше. Но тя знаеше, че някъде в нещо е сбъркала.
– Нека се разходим в полето – отсече тя.

Нели Цветкова с дъщеря си Джулиана

Трофим сви рамене и се метна на коня. Зули го гледаше. Движенията му бяха толкова гъвкави. Беше… красив. Какво, че косата му имаше тъй странен цвят? Тялото му бе яко, ръцете му – сръчни. А очите му… очите му искряха с такава топлина, че я сгряваха от глава до пети и я караха да мечтае. Зули тръсна глава, за да прогони обзелите я мисли и яхна своя кон. Едва дочакали да излязат извън очертанията на града, двамата без предварителна уговорка пришпориха животните и се понесоха като вятър. Препускаха дълго без посока, после Зули изви към брега на Итил, заби пети в хълбоците на коня и изпревари Трофим. Пристигна на реката много преди него. Слезе от запененото животно и остана на място, като полека възстановяваше дишането си. Реката ухаеше свежо и хладно. Дочуваха се гласовете на щурци. Сочната трева беше толкова зелена, че направо превземаше погледа. Небето розовееше. Слънцето, поело в себе си от привечерния хлад, се готвеше да се оттегли за почивка.
Трофим бе накарал коня да се забави. Искаше да удължи този миг. Искаше по-дълго да се радва на алените отблясъци по русата плитка на любимото момиче. Искаше да не му се налага да ѝ казва веднага това, което бе намислил. Той се приближи бавно и слезе на земята. Зули го гледаше, сякаш го канеше да я докосне. Тя често го гледаше така. Но Трофим не искаше да докосва жена, на която дори не ѝ бе хрумнало да го покани да участва в състезанието за ръката ѝ. Затова сега той заговори със стегнато гърло:
– Зули? Аз заминавам…
Тя не отговори известно време. Стоеше с наведена глава и Трофим не можеше да разбере дали изобщо го е чула.
– Зули… – докосна я той по ръката.
– Какво каза? Сигурно не чух добре?
– Казах, че заминавам.
– З-защо? Къде? Аз не съм те пращала никъде! – объркано го гледаше девойката.
– Не си – отговори той, а гласът му едва се чуваше.
– Ами тогава?
– Отивам си. Връщам се в моя край.
– Глупости! – отсече възмутено тя. – Ами че ти не можеш да си отидеш!
– Защо да не мога? Аз съм свободен човек – горчиво каза руснакът.
– Но… Ами аз?
Звучеше толкова наивно, че му домиля. Но бе решил. Малката си играеше с него, както и с Матвей, както и с всички останали свои кандидати. Тя не бе готова да даде себе си така, както жените го правят. Да принадлежи някому тялом и духом, да подкрепя и приласкава. Тя беше амазонка. И бе решила, че може да прави с всеки мъж каквото си иска и на никого не дължи обяснение. Само че той просто щеше да си тръгне.
– Ти ще се справиш и без мен, Зули. Нямаш нужда от мен.
– Трофим! – проплака тя. – Но защо? Не искам да си ходиш!
– Ти също ще ми липсваш, Зули, но е време да си поема пътя.
– Мислех… мислех, че аз съм част от твоя път,Трофим.
– И аз мислех така, миличка.
– Тогава? Защо промени мнението си?
– А не трябваше ли?
– Разбира се, че не! – започна да се гневи тя. – Та ние винаги трябва да бъдем заедно!
– И? – попита той.
– И какво?
– И как по-точно да бъдем заедно? Цял живот аз да чистя в конюшнята на баща ти и да те придружавам като слуга при разходките ти ли? Искам повече от живота си, Зули! Аз съм свободен мъж и мога повече!
– Свободен си благодарение на мен! – изкрещя тя в лицето му.
– Така е, господаркеЗули. И ти благодаря за това – тихо отвърна Трофим.
Девойката се отдръпна като зашлевена. От очите ѝ потекоха сълзи.
– Ти не си слуга за мен, Трофим. Никога не си бил…
Той впи поглед в лицето ѝ.
– А какъв съм?
– Приятел! Най-любимият ми приятел! – и тя плахо му се усмихна през сълзи. Трофим пое дъх, после бавно издиша. Вдигна ръка и изтри мократа ѝ буза. Прошепна:
– Съжалявам, Зули, но това не ми е достатъчно.
После се обърна и си тръгна. Метна се на гърба на коня и препусна. Момичето се огледа с обезумели очи. Нейният кон бе отишъл на другия край на поляната. Трябваше да спре Трофим! Не можеше да го пусне да си отиде! Как щеше да живее без него? Тя изтича при своя жребец и се хвърли на гърба му, после го пришпори. Вече плачеше с глас:
– Трофим! Не си отивай!
Но той продължаваше да препуска. Зули не виждаше, че и по неговите бузи неудържимо текат сълзи. Гърбът му изглеждаше толкова ням и студен. Искаше да го накара да спре, животът ѝ зависеше от това. Започна да крещи:
– Трофим! Моля те! Обичам те!
Той поклати глава, за да отпъди гласа и собственото си колебание и продължи да пришпорва животното.
– Моля те! Ожени се за мен! Не мога да живея без теб!
Копитата на коня заораха в пръстта. Руснакът едва не се преметна напред през главата му. После го обърна, готов да го подкара обратно към Зули, но тя вече бе стигнала почти до него.
Двамата скочиха от конете и се затичаха един към друг.
– Наистина ли? – провикна се пресипнало Трофим.
– Наистина – изкрещя Зули, а черните ѝ очи блестяха от любов.
– И няма да се отметнеш?
– Никога! А ти?
– Луда ли си? Откога чакам този миг…
В този момент те стигнаха един до друг, докоснаха се и се притиснаха. Паднаха на зелената трева и дълго се целуваха през сълзи.
Нели ЦВЕТКОВА

Оставете първия коментар към "Дълга поляна – роман от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*