Синьото мънисто – роман от Нели Цветкова

България, по византийско време

Алипий потропваше нетърпеливо с крак. От време на време поглеждаше бясно към бръснаря, който сякаш нарочно се пипкаше. На византиеца му се щеше сам да свърши цялата работа. Когато зависеше от друг човек, всичко ставаше толкова бавно! А той беше нетърпелив. Решил беше. Щом не може да я има по друг начин, тогава упоритата българка ще стане негова жена. Днес щеше да говори с нея. Сигурен бе, че ще успее да я склони. Всеки може да бъде купен. Щеше да й замае главата с богатство, с внимание, щеше да я ухажва, докато тя не забрави злополучния факт, който стоеше между тях. Знаеше, че в крайна сметка Кера няма да устои на мъжествеността и силата му.
Препускаше към хана с все сила. Едва когато наближи, си наложи да се позабави. Нямаше нужда тя да вижда неговото нетърпение. Влезе в двора бавно, надявайки се, че излъчва достойнство. Пристъпи вътре с тежка господарска походка. Внимаваше за всяка подробност, защото твърдо беше решил да вземе ума на Кера.
Тя го посрещна със запретнати ръкави, с ръце, зачервени от горещата вода, с която бе жулила дървените маси. Косата й беше пребрадена с жълта кърпа, вързана отзад, под плитката. На челото й падаше потно кичурче. Беше по-прекрасна от всякога.
Алипий седна на една маса и поиска чаша вино. Трябваше му малко време, за да успокои треперенето на ръцете си. Седя известно време така, втренчил поглед пред себе си, опитващ се да се овладее. Изпи виното и викна Кера да му налее пак. Тя изпълни поръчаното и понечи да се отдалечи. Алипий я хвана за ръката и я задържа.
– Не носиш огърлицата, която ти подарих. Защо?
– За да не я похабя, докато работя, господарю – отвърна девойката със сведен поглед. Беше скрила огърлицата на тайно място. Не искаше Нягол да разбере за нея. Запазването на тайната щеше да й спести доста обяснения и неприятности.
– Но носиш синята, панаирджийската! – изсъска през зъби византиецът.
– Тя е по-обикновена – задъхано рече Кера и успя да се дръпне точно навреме, за да му попречи да я откъсне от шията й. Мислено прокле наглостта му.
– Откъде я имаш?
– От… отдавна ми е – заекна тя.
Алипий тръсна глава. Разговорът се изместваше в друга посока, а това не му помагаше никак. Той се изправи на стола, за да изглежда по-достолепен. Изкашля се и каза:
– Керо, чуй ме! Стига да поискаш, можеш да имаш много огърлици, даже по-хубави от тази, която ти подарих. Можеш да имаш обици и колани, ризи и рокли. Можеш да бъдеш господарка и никога повече да не работиш. Можеш да бъдеш носена на ръце и глезена. Само да поискаш да ми станеш жена!
Кера бе очаквала от Алипий да й предложи греховен живот. Предварително беше измислила отровните и унизителни думи, с които щеше да му отговори. За женитба не бе и помисляла. Затова сега се ококори насреща му и не можа да каже и дума.
Византиецът разбра, че е взел преднина. Това го обнадежди и очите му блеснаха. Посегна и погали пламналата й буза с опакото на дланта си. Гласът му беше нежен:
– Какво има, изплаших ли те?
Вратата се отвори неочаквано и в хана влезе Нягол. Беше препускал отдалеч, нетърпелив да види изгората си. Нахълта вътре, задъхан и цял покрит с прах. Гледката го втрещи. Но това трая само миг. После хвана дръжката на меча си.
Кера се овладя на мига. Тя веднага разбра каква беда предстои и се вледени отвътре. Трябваше моментално да прекрати това, но как? Направи първото, което й дойде наум. Издаде продължителен стон и се свлече, уж в несвяст, в краката на двамата мъже. Двамата се спуснаха да я спасяват, но Нягол беше по-бърз и я грабна на ръце. Манол, който тъкмо влизаше и беше станал свидетел на случката, му извика да я внесе в стаята й. Младият мъж положи Кера на леглото, остави я на грижите на ханджията и се затича обратно навън. Гласът на по-възрастния го спря:
– Няголе! Умната! Ще объркаш всичко!
Кръвта бушуваше в главата му и той изгледа Манол гневно. Върна се много бързо, но Алипий го нямаше. Изтича на двора, за да види, че византиецът току-що беше яхнал коня си. Двамата мъже се изгледаха под вежди и се разбраха без думи. После Алипий пришпори коня си и изчезна.
Нягол обикаляше нервно наоколо. Свиваше и разпускаше юмруци в стремежа си да овладее обзелия го бяс. Накрая Манол излезе от стаята на Кера и тежко каза:
– Седни да поговорим.
Нягол му хвърли смръщен поглед, но седна.
– Момче, знам какво си мислиш. Но знай, че аз не съм забравил какво е чест и не те спрях от страх.
Младият мъж вдигна вежди.
– Тя не ти е изменила. Наистина, малко странно се държи, но знам, че ти е вярна, Няголе. И аз видях, че Алипий я закачи, но тя и без теб щеше да се справи. Недей обижда момата, нищо не е сторила. А не знаеш накъде ще избие лютият й нрав.
– Момата може да си избира мъж по нейна воля. Аз няма да моля за сърцето й – горчиво изрече Нягол. – Но онзи мръсник ще съжалява, ако й посегне.
– Пак говориш, без да мислиш, момче – въздъхна ханджията. – Не може да слагаш своето пред общото. Ще го пребиеш, даже може и да го убиеш и какво? Мислиш, че няма да те хванат ли? А бунтът?
– Бунта други ще го направят – промърмори леко сконфузено младият мъж.
– Дрън-дрън! – извика разпалено Манол срещу му. – По всички села хората тебе познават и ти познаваш всички. Знаеш къде какво сте говорили и кой каква работа има да върши. Да дойде друг, колко време ще трябва, докато всичко пак се завърти? Хубаво помисли, момче! Ще дойде време и за мъст. Като си върнем царството!
Нягол го изгледа разярено, понечи да каже нещо, но се отказа. Тръшна вратата и излезе. Препуска в околността, докато конят му се изтощи. Ако тайно се бе надявал да срещне Алипий, той не призна това дори пред себе си.
Кера го избягваше. Не смееше да започне разговор. Ужасяваше се от въпросите, които би могъл да й зададе. Ужасяваше се и от последиците. Денят мина напрегнато и мъчително. Вечерта девойката се прибра рано да спи. Не след дълго чу подсвиркване под прозореца. За момент помисли да се престори на заспала, но после реши, че така повече ще разгневи Нягол. Затова дръпна бялата завеска и се показа.
– Излез! – прошепна той.
Искаше й се да го пита какво мисли за станалото, да разбере има ли причина да се страхува. Но нямаше как направо да зададе такива въпроси. Затова мълчаливо прескочи перваза. Нягол я хвана през талията да й помогне. Близостта й замая главата му и го накара да забрави въпросите. Тялото й беше топло, ухаеше на нещо хубаво и загадъчно. Ръцете му отчаяно се впиха в меката й плът. Искаше да я превземе изцяло, да се слее с нея напълно и да е сигурен, че е невъзможно да му избяга. Притискаше я към себе си трескаво и отчаяно. Вече не мислеше, не знаеше какво прави. Двамата заедно паднаха на тревата, без да спират да се прегръщат. Нягол започна да дърпа ризата й, разголи белите й бедра, дланите му я опариха.
Силното усещане накара Кера да дойде на себе си. Тя започна да блъска мъжа, за да го накара да я пусне. Изкрещя в ухото му да спре, а когато той надигна глава, го зашлеви оглушително. Едва тогава Нягол се осъзна. Остана за миг като вкаменен. После се изправи, оправи ризата й и й подаде ръка да стане. Прошепна с наведена глава:
– Прости ми, не бях на мене си…
– Друг път да не си посмял – изсъска тя.
Внезапно в него се надигна цял ден стаяваният гняв.
– Аз да не съм посмял? Добре! Аз ще си стоя на честта! А ти? Забрави ли как те намерих днеска?
– Какво си намерил?– викна Кера. Собствената й вина и страх сега се обърнаха в ярост. – Та крива ли съм аз, ако някой ме задява? Ти видя ли ме, аз да задявам него? Видя ли ме аз да му посягам?
– Не, не съм! – изръмжа Нягол. – Но ти не се виждаш с него първица. За какво си ходила в крепостта, а? Защо той идва тука почти всеки ден и ти не го прогонваш? А? Кажи ми!
– Нищо няма да ти кажа! Ако щеш, ми вярвай! Ще правя, каквото съм решила! А ти не си ми никакъв, разбра ли?
Кера изфуча гневно, после прескочи обратно в стаята си и тръшна прозореца.
На другата сутрин, когато се събуди, Нягол беше заминал. Но преди това беше поръчал на Манол да следи всяка нейна крачка.
Следва
Нели ЦВЕТКОВА

Оставете първия коментар към "Синьото мънисто – роман от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*