Разказите на плевенски музикант са семейна ценност

От десетилетия наследниците на Васил Попов пазят ръкописите му и се надяват един ден те да намерят читателите си

Васил Попов

На читателите на „Форум” предлагаме разказа „Един първи май”, написан от Васил Попов от град Плевен в далечната 1948 г. Един от редовните сътрудници на „Форум”, младият писател Валентин Попов – Вотан, чийто разказ „Кучешка дупка” може да прочетете на стр. 60, ни помоли да публикуваме творба на неговия дядо, отлежала десетилетия в семейния архив. Вал Попов вярва, че е наследил таланта на дядо си с името му. Разказите са семейна ценност и „Един Първи май” ни е предоставен с надеждата, че след почти 70 години ще намери своите читатели. Кратък биографичен разказ е създал синът на Васил Попов – Петър. Така в един и същи брой на „Форум” ще може да прочетете текстове, написани от три поколения плевенчани, изкушени от словото. Поместваме разказа без редакторска намеса.

ФОРУМ

Васил Попов

Васил Петров Попов (1919 – 1987) е роден в патриархално семейство (майка домакиня и баща занаятчия). Той е трето дете, но първите две са загинали при пожар, още преди той да се роди, затова грижите на родителите се насочват само към него. За да задържат вниманието му вкъщи и за да го предпазят от злополуки, го насочват към четенето. Романите, които се купува, са предимно приключенски – Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари. Те го забавляват, но и формират свободолюбив дух. Вместо в стаята си Васил предпочита да ги чете на двора. Скрива се в клоните на някое дърво и си представя, че е Тарзан.
Когато, аз, неговият син поотраснах, той ми разказа един спомен. Било е преди Коледа. Мразовита зима. Вкъщи са спокойни. Синът е на училище. Но ето вратата се отваря и на прага застава той – целият премръзнал, в едната ръка е чантата, в другата – кънките. Мокър е до кръста и панталоните са започнали вече да замръзват.В час по вероучение децата са заведени в църквата на проповед. Моят баща обаче предпочел пързалката. Тя била просто замръзналата бара, на която обаче е весело и децата са се събрали там. Ледът се пропуква и Васил потъва до кръст във водата. Не е фатално, но за момчето е голямо приключениe, почти като в романите на Джек Лондон. Баща ми разказваше много увлекателно, никога не съм се изненадвал, че е пописвал тайно разкази.
След гимназия се записва студент в СУ „Климент Охридски“ – Стопански факултет, като идеята е да продължи бизнеса на баща си (Петър Попов), който по това време има фирма за търговия с шевни, плетачни и пишещи машини, радио апарати, велосипеди, моторетки и части за тях.
Войната идва и го заварва в казармата. На 18 декември 1944 г. Васил е изпратен на фронта. Ранен е в коляното и е отзован в тила. Жени се след края на войната, през 1946 г. вече е щастлив баща.Същата година получава разрешително за търговия с ел. материали, радиоапарати, машини и технически артикули. Базата, с която разполага, е техническата работилница на баща му. Няма специално техническо образование, но това е неговата страст и призвание. По онова време има недостиг на радиоапарати и киномашини. А теса особено нужни на комунистическата пропаганда. На 13.05.1948 г. изработва първата киномашина.Назначена е комисия от Градския народен съвет в Плевен, която да я огледа и даде препоръка. Заключението е да му се даде разрешително за строеж на нови киномашини. В периода 1947 – 1952 г. са изработени три киномашини за читалищата в Мездра,Рибен и Обнова. В този период обаче политиката на народната власт е ликвидиране на частния сектор. Затова данъкът на последната машина е толкова висок, че не носи никаква печалба. Баща ми е принуден да се откаже от любимото си занимание и да си търси друга работа. Тогава в Плевен се правят първите стъпки за създаване на симфоничен оркестър. Съссъздаванетои организиранетому се заема проф. Саша Попов. През м. април 1953 г. оркестърът вече е факт.На 25.06.1953 г. Васил Попов е назначен като артист-оркестрант. Тази длъжност заема до 01.01.1958 г., когато ставаотговорен счетоводител на оркестъра до 1970 г. Трудовият му път завърши като отговорен счетоводител на Държавния куклен театър в Плевен, но любовта му към музиката и литературата го съпътстваше през целия му жизнен път.

Един Първи май
Глухият звук на чукане върху дъсчената врата го стресна. Той отпусна дръжката на циклостила и погледна през един от процепите й – беше свой.
– Побързай! – нервно издума той. – Следят ни! – и се наведе да завърже връзката на обувката си, защото двама минуващи се зададоха по улицата.
– Почакай! Още малко и свършвам. Дотогава се разходи! – и отново се зае с работата си.
Бараката представляваше един отдавна напуснат дъсчен склад. Под полуизгнилите греди, тия, чието бъдеще се раждаше върху разложението на едно общество, бяха монтирали едничкото възможно средство за борба – печата.
Той погледна отново през пролуката-другарят му беше отминал зад близкия ъгъл и улицата отново опустя. Първомайското слънце празнично и майчински стопляше оскъдния сив пейзаж на няколкото работнически жилища. Той се върна на циклостила успокоен.
В порутената барака миришеше на бор, на влажна земя, на пресен бурен, израснал около й, и на неизсъхнало мастило. Отвън слънцето грееше волно и сякаш думаше човеку: „Защо не смееш се, другарю, днес, нима роден не си свободен като мен?”
Циклостила отново защрака тихо и под черния му валяк се раждаха слънчеви слова: копнеж за хлеб, за справедливост и за жадувана с вековете от хилядолетни поколения свобода и зов за единение и за кървава борба. Тук, в тая полусрутена дъсчена барака, всред полуизгнилите греди се раждаха ония искри, които по-късно се разраснаха в стихийни пламъци и пометоха едно общество и един строй, който еволюцията отдавна беше отрекла, но които все още се крепяха с помощта на закупената сила. А навън, на градския площад – хиляди хора, работници, с наведени глави, праздни стомаси и потисната болка, слушаха покровителствените слова на охранените си господари, които им внушаваха, че те им дължат благодарност за това, че живеят от трохите на техните трапези.
Нящо изпука и той безшумно изтича към предната страна на бараката, но нищо не видя, само едно птиче се люлееше върху разцъфналата вишна в съседния двор. Чуваше се напевното жижикане на пчелите, а тихият майски ветрец отдалеч донасяше ехото на градските високоговорители: „Драги Работници, мен се падна честта да Ви поднеса приветствията на нашето правителство по случай голямия Ви праздник. 1 МАЙ не е вече праздник на едно нелегално малцинство, какъвто беше досега, драги работници. Благосъстоянието на работническата класа и социализъма може да се постигнат и без кървави класови борби. Кремъл ви заблуждаваше, че това е невъзможно, но нашата власт го доказа практически и ето сега Първи май е праздник на целия народ и ние, Вожд, Правителство и Народ ликуваме заедно с вас в днешния ден…”
В този момент той дочу шум от обратната страна на бараката. Притича до процепа на вратата и оттам видя синята униформа на полицай, насочил пистолет в гърба на един човек – неговия другар. Той веднага драсна клечка кибрит, но когато я поднесе към листовете, от които лъхаше неизсъхнало мастило, нещо разкъсващо блесна през една от пролуките на разсъхналите дъски и го прониза. Той падна с лице върху циклостила, а от протегнатата му ръка се оцеди топла кръв върху обхванатите от пламъци листове. Удари разтърсиха тънката дъсчена врата и за миг утихнаха и в тоя миг първомайският ветрец отново донесе ехото на градските високоговорители: „…. и никога повече от сега, драги работници, държавата не ви е разбирала и съдействувала. И днес тя напълно доказва това…”
Нови удари, сега на приклади, разтърсиха стените на бараката, но той не чу нищо вече. Листовете почернеха и червеният им пламък лизна ръката му, но той не помръдна. Птичката от вишната уплашено се огледа и отлетя. А слънцето продължаваше да грее свежо и като че по-настоятелно думаше човеку: „Защо не смееш се, другарю, нима роден не си свободен като мен?”.
Плевен, 28-29.V.1948г.
Васил ПОПОВ

Оставете първия коментар към "Разказите на плевенски музикант са семейна ценност"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*