„Аз съм Българка!” започна и продължи да бъде кауза

Радослав Първанов – автор и продуцент на фотопроекта „Аз съм Българка!“:

Кауза, чийто предмет е да опази, да покаже и да разкаже за това, което имаме и сме наследили от поколенията преди нас

По време на снимките по проекта

– Разкажете повече за Вашия проект „Аз съм Българка!”. Как се роди идеята да снимате българки на места с културно и историческо значение?
– „Аз съм Българка!” преди всичко започна и продължи да бъде кауза. Кауза, чийто предмет е да опази, да покаже и да разкаже за това, което ние имаме и сме наследили от поколенията преди нас. От славните времена на Велика България. Тази идея привлече към себе си огромно количество хора, обичащи и пазещи родното. Подкрепата и интересът към проекта са големи до ден-днешен. Мога да кажа, че не е имало сюжет, в който, докато снимаме на терен, минувачи и туристи да не спират на големи групи и по половин час да им разказваме какво правим. Немалък процент хора бяха чували за моето начинание, още преди да бъде наречено „Аз съм Българка!“. Това ми даваше допълнителни сили и увереност да продължа и да го довърша по начина, по който смятах, че ще се получи най-добре.
Това бе моята мечта. Виждал съм и съм снимал стотици събития, свързани с възстановки, годишнини и какво ли още не. Това обаче липсваше. В разговорите ми с различни колеги творци сме си коментирали многократно колко хубаво би било да има един образ, пълен образ на България от картини. Е, аз създадох такъв образ – 25 български моми с народни носии.
„Аз съм Българка!” се оказа причината наши сънародници да се приберат обратно у нас, той стана и причината много хора да поискат да видят забележителностите от снимките. Имам доста запитвания вече дали не може да заведа българката с носията на дадено място и да се снимат с нея, като им разкажем историята на мястото.
Преди всичко проектът цели да популяризира добре познатите или малко известни дестинации с история в България. Обекти, които са разработени или са изоставени и си отиват. Вече за едно място бе повдигната дискусия относно състоянието му като туристическа дестинация.
България има какво да покаже на света, а още по-важното е, че искам с тези снимки да провокирам младите семейства да заведат децата си и да им предадат един урок по родолюбие!
– Защо девойките са облечени с носии? По-красиви ли са българките в традиционни облекла?
– Дали една българка, облечена с носия, е по-красива, не мога да кажа, но със сигурност мога да твърдя, че душата, сърцето и изражението на едно момиче в носия се видоизменя до неузнаваемост! Носията е код, всяка шевица, гайтан, пафтите, ризата, сукманът, престилката – всичко това носи послание, информация освен за изкуството и труда, които са вложени, и за фолклора на дадена област.
За да бъде картината пълна, а аз това искам, облеклото трябва да бъде такова. Пример давам с един от сюжетите – този, заснет през юли 2016 г. на връх Свети Никола, до Паметника на Свободата. Там заснех две българки – габровка и казанлъчанка. Те бяха с бели ризи, с български шевици по тях. Чистият образ на младата жена в бяла риза въздейства по особен начин, тук добавям и асоциацията на този образ със самодивите и нестинарките.
На най-българското място, там, където е извоювана нашата свобода не с дипломация, а с хиляди жертви, точно на границата между Севера и Юга, показах контраста с две моми, като се надявам картината да е още по-силна и въздействаща.
Българката не е променила чертите и поведението си от предишните векове, но днес възприятието на зрителя на същата тази съвременна българка в носия е по-реалистично. Всичките ми момичета до едно са съвременни девойки, които не отстъпват нито по стил, нито по визия на модерните европейки. Но облечени с традиционното ни облекло и то не само за празника или просто за селфи, както стана модерно, те разказват друга история. Хубавото е, че от тази моя работа обличането на носия се превръща в тенденция. Някои го правят, защото видяха, че се трупа популярност. Да ви кажа честно, имам изключително много запитвания да снимам момичета с носии, но те не са точният тип моми, които да станат част от проекта. Поне в социалните мрежи тенденцията, която предизвиках, има положителен резултат. Всеки започна да снима или да облича модели с носии.
Много държави правят рекламна кампания с красиви родни момичета, облечени в дизайнерски рокли, бродещи из вековните им забележителности, но при нас това би бил по-несполучливият опит за реклама, според мен. Ние имаме хилядолетна история и традиции, огромна част от които пазим и до днес. Показването на архитектурен обект или орнамент в носията на хиляда и повече години е далеч по-силна и въздействаща комбинация.
– Имате намерение да разширите проекта си, за да стигнете „до люлката на Европа” и „колкото може по-далече по света”? Докъде и докога ще продължи проектът, започнал, ако не се лъжа, през 2014 г.?
– Точно така, проектът започна през 2014 г., като символичното му начало отбелязвам на 4 октомври 2014 г. – деня, в който направих първите снимки в Стария Пловдив. Проектът в тази си форма е приключил и днес вървим към изложба. Първо във „Форум“ искам да обявя, че тя ще бъде открита на 13 май, събота, в ресторант „МоМа“, град София, от 18:00 часа. Официалното представяне на проекта, откриването на изложбата и пренасянето на присъстващите 150 години назад във времето са само част от изненадите, които съм предвидил за всички мои гости. По време на откриването ще прожектираме за първи път филма с хронологията на проекта, в който всеки ще се докосне до мястото на заснемане и деня на снимките, като зрителите ще бъдат поздравени от всяка една от моите българки. Макар и с приключили снимки, работата ми тепърва започва. С много усилия стигнах до голямото представяне в София, но продължавам и мечтата ми е да представя проекта и изложбата във всеки град, който участва в сюжетите на снимките.
Втората сигурна изява е в Двореца в Балчик в края на лятото, но се надявам между юни и септември да покажа изложбата на още едно място.
Както може би читателите знаят от телевизионните ми участия, имам амбицията да издам един фотоалбум, в който да включа освен по-голям брой кадри, също и историческа информация за всеки обект, като с това ще се постарая вече писмено освен визуално да информирам обществото за забележителностите ни. Разбира се, желанието ми е изданието да бъде преведено и то да бъде един своеобразен каталог със забележителности, който да провокира чужденците да ги посетят.
Огромното ми желание е да експонирам заснетите кадри в институция от ранга на ръководните органи на Европейския съюз. Знам за подобни начинания на други държави членки и вярвам, че това ще бъде добра реклама за моята Родина. Надявам се на подкрепа от българските евродепутати, за да успея да представя изложбата в „люлката на Европа”. Относно други държави, в момента водя разговори и ако те стигнат до успешен финал, изложбата, освен до българските общности извън страната, ще пътува и до много други места, за да покаже красотата на българката, пищните ни женски носии и историческите ни забележителности.
Точно този проект ще има продължение от същото естество и продължението ще бъде видяно още тази година. На патриотична тематика имам още две идеи, които планирам за 2018 г.
– Разкажете повече за дамите, с които реализирахте идеята си.
– Когато започвах, бях наясно, че снимам съвременни девойки, но исках дори и да са професионални модели, това да личи минимално. Държах всичко да е истинско, естествено и нормално, разбира се, най-близко до поведението и вида на българката отпреди 150 години. Някои участнички са професионални модели. При тях огромен плюс са дисциплината и отношението към камерата. По-трудното за тях бе да напуснат ролята на модел за снимки. Те трябваше да оставят това си амплоа, за да бъдат в случая модели на Родината и традициите си. Справихме се с тази нелека задача. Останалите нямаха опит в това да се снимат, но след инструкции от моя страна станаха естествени модели, които не трябваше да потискат професионални качества в позирането.
Девойките ми са: Илияна, Петя, Валентина, Ивета, Николета, Снежана, Антония, Мария, Йоана, Стефани, Никол (две момичета с това име участваха в проекта), Десислава, Християна и Ралица (сестрите от Трявна), Радост, Костадинка, Йоана и Никита, Милена и Сияна, Цветелина, Елиза, Кристина и още една Петя на финала. Това са моите герои, бойци, които изтърпяха нечовешки условия, за да се снимат на открито. От юлската жега, та чак до снежната виелица на 31 декември м.г. Нито една не се оплака от жега или студ, нито една не пожела да спрем или да отложим снимки, защото нещо не им е приятно в условията. Всички те твърдо бяха облекли носиите и бяха решили да изпълнят мисията си! Искам да изкажа благодарност на всяка една от тях за това, че понесоха всичко с риска за собственото си здраве.
Момиченца, ученички, студентки, та до родители – палитрата на участничките в проекта е пъстра, той събра момичета от цяла България с различни занимания. Тук е моментът да спомена и най-важното: освен разбирането им за България, освен подкрепата им на идеята, няма девойка, която да не е с изявено отношение към традициите и фолклора ни. Сред тях има възпитаничка на Училището по фолклорни изкуства в Широка лъка, повечето са танцували или танцуват народни танци в момента, има и народни певици. Всички до една са пряко свързани с фолклорните ни традиции.
Чрез снимките ми те се превърнаха в пазителки и посланици на родното, на позабравеното, на пламъка в очите от любов към Родината. Със своите искрени и чисти усмивки те станаха ангели – пазители на българщината!
– Как може момиче да стане част от Вашия проект?
– В проекта нито едно момиче не е случайно, което не означава, че всички момичета са ми дадени отнякъде или са препоръчани, така да се каже, от „наши хора”. Ако трябва да отговоря буквално, ще започна с това, че за да стане дадена мома част от проекта, то тя непременно трябва да бъде българка. Дотук е лесно, нали?! Момичета българки, стотици хиляди, но тук е уловката – тя трябва да бъде истинска българка. Дълбината на чистата душа на прага между детството и женския свят трябва да пази и отразява любовта към Родината. Ако погледнете всяко едно от момичетата в очите, докато говорят или слушат за проекта „Аз съм Българка!”, ще разберете за какво говоря. Изборът ми на девойките бе дълъг и сложен процес, не броя времето, в което сме конкретизирали плана за протичане на снимачния ден. Разговорите продължаваха седмици, месеци дори. Който ме познава, знае, че аз действам, ако съм сигурен напълно.
Всяко едно от моите момичета познава историята ни, тълкува я, гордее се, че е наследник на дедите, дали живота си за нашия народ и свобода. Те са интелигентни, природно надарени с уникална и респектираща физическа красота. Деца на горди и щастливи родители, възпитали ги по превъзходен начин. Пазещи в себе си жилката на нежната, но и достатъчно силна и борбена българка, пазила ценности, семейство и наследство през петвековното робство. Същата тази жена, даваща живот на не една или две рожби. Знаем как в миналото огромен брой от семействата са били многодетни. Българката нерядко останала сама да се труди и грижи за дома и къщата, без патриарх на семейното огнище, често загинал в битка или заради опълчване срещу поробителя.
– Защо избрахте точно тези места, които заснехте, и кои Ви остават?
– Изборът ми изобщо не е случаен и всяко едно място е избрано за сюжет и фон на кадрите след дълго и дълбоко обмисляне. Освен лични фаворити, свързани с множество емоционални спомени, съм избрал национални символи, места, където е „кована” свободата на България. Все близки до сърцето, на които можеш да отидеш с предварително научен урок и да седнеш да подишаш от въздуха и да слушаш тишината, за да попиеш от духа, който витае и те пренася векове назад.
Освен местата емблеми има и такива, които посетих, за да събудя определен интерес или реакция. Някои са близо до големи населени места, други – край големи пътни артерии, а трети са дълбоко сгушени в полите на Балкана. Смело мога да кажа, че изпълних планирания от мен график. Не обиколих абсолютно всички кътчета от страната, но вече имам втори списък, който ще обходя. Ще има продължение, но засега няма да коментирам.
– Бихте ли приели да снимате на малко познати места?
– Немалка част от проекта „Аз съм Българка!“ е заснета на не толкова известни локации, но богати на история и много неразказани събития. Благодарение на българките ми успях да науча много и да успея адекватно да включа тези обекти в снимките, за които се надявам да мога да разкажа в мечтаното издание. Имам огромната мечта да издам албум със снимки и историческа информация за местата, включително и малко познатите места, за да провокирам интерес у сънародниците ми и чужденците да ги посетят и да научат историята. Да я предадат на децата си и това да бъде част от приноса за възпитанието на патриотично отношение и изграждане на ценностна система, поддържаща жив лъвския български дух.
Съвсем не случайно проектът започна да изпълнява и още една цел. Няколко са местата, които са в окаяно състояние, малко са известни, а са много значими и напоени с история. За пример ще дам метоха в град Златица, който ще се саморазруши след оставянето му на произвола на времето и свободния достъп на всякакви хора – кои с любопитство, кои с лоши намерения. Малко хора знаят, че там убежище е намирал Апостола на Свободата Васил Левски.
Ръководих се именно от идеята да покажа малко познатото в добре известни места, както и малко познатите места изобщо.
– Вярвате ли в „голямото вдъхновение”?
– Трябва да вярваме! В Господ, в силата, във възможностите, в нашите способности и в голямото вдъхновение. За мен то е историята на България, традициите и истинските български ценности. Огромният респект, почит и уважение към тях тежат в мен и винаги ме държат адекватен, любящ, ценящ и обичащ Родината. Ще Ви разкажа една история от скорошно събитие. Бях в град Кюстендил, посетих Градската художествена галерия, носеща името и изцяло посветена на делото на Майстора (Владимир Димитров). Прекарах около 40 минути с творчеството му, с оригиналите на онези българки, които бяха част от голямото вдъхновение да създам най-известната и сполучлива до момента моя работа. Напуснах галерията тихо и смирено, с дълбок поклон пред сътвореното върху платната. Точно пред входа на сградата се издига около 4-метров паметник в цял ръст на Владимир Димитров. Пет минути не можах да откъсна поглед от суровия взор на кюстендилския творец. Сърцето ми натежа, спрях да дишам и чувствам за момент. Огромното страхопочитание след срещата с изкуството на живо „замрази” жизнените ми функции. Обърнах се, снимах паметника и продължих като прероден. Повярвайте ми, срещата с тези картини промени много неща в мен. До момента бях виждал една от неговите българки в оригинал и един негов автопортрет. Гледал съм снимки на творбите му часове наред, докато правих концепцията за развитието на „Аз съм Българка!”. Ще завърша отговора си с въпрос, който обаче е реторичен, към Вас и към читателите. Дали Радослав Първанов вярва в голямото вдъхновение?!
– Кауза ли беше за Вас спасението на Копривщица „от лапите на бетона и сбърканото модерно виждане за „развитие” на историческия град”? Поздравявам Ви за изказаното мнение на страницата във Фейсбук, докато течаха дебатите.
– Благодаря за въпроса и за думите относно изявената ми позиция. Често използваме Фейсбук като медия, да, точно като истинска, силна и достъпна медия, при това безплатна. Точно оттам аз разбрах за така протеклите събития по вземането на скандалното решение. Веднага след като лошата вест ми се появи с потока, се свързах с мои много близки приятели от Копривщица, за да се запозная със ситуацията. Бях потресен от лекотата, с която живата ни история бе „пратена” по дяволите, свързах се с приятели в Министерство на културата и наистина се надявах последната дума да не е на общинските съветници, защото така много по-лесно даден бизнес интерес може да си направи път и място за реализирането на „бетонен курорт”. До ден-днешен никъде не фигурира протокол №55 от извънредното събрание на Общинския съвет в Копривщица, но бързо цялата информация достигна до хората.
Случващото се трябваше да се спре дали с думи, дали с медийна активност, дали с личен ангажимент, но това трябваше да стане. Приятелите ми знаят колко много обичам това място и много бързо започнаха да ми пишат с въпроси какво можем да направим. Бързо написах всичко, което ми беше на сърце срещу взетото решение и натиска на един бизнесмен, събрах кадри на емблематични места от единствения град музей и го публикувах. Тогава много от моите приятели споделиха написаното от мен, което бе на стената в личната ми страница. Броят на реагиралите и достигнати потребители бързо растеше. Хората се възмущаваха, коментираха, предлагаха помощ. Признавам си, бях много емоционален и разстроен, думите ми бяха силни, дори крайни на моменти, но истински ме заболя заради посегателството върху живия музей. Тези ми думи предизвикаха огромния брой почитатели и лични познати, които ми заявиха директно: „Кога тръгваме? Ще опазим Копривщица с телата си!“. Не влязох в дискусия или диалог с почитателите си, думите им бяха достатъчно конкретни и информативни.
Така след няколкодневен шум решението бе отменено и всичко си дойде на място. Тогава съвсем спокоен публикувах видеото „Копривщица е спасена!”. Хората се радваха, че статутът й остава и промяна в архитектурния облик на този райски кът няма да има.
Конкретно отговорът ми на Вашия въпрос е ДА!!! Опазването на Копривщица бе моя лична кауза! Кауза за спасяването на една от най-красивите български картини. Ако за повечето от нас от доосвобожденските места връх Свети Никола с Паметника на Свободата е най-българското място, то от епохата на Възраждането най-българското място е Копривщица. Бях готов на всичко, за да се повдигне дискусия по правилните въпроси и да се стигне до отмяната на решението. Вярвам, че победихме. Това не бе моя победа, това бе победа на българското, на България!

– Много често снимате важни исторически и културни събития. Мислите ли, че Вашите снимки съхраняват късчета история, която един ден ще е особено ценна?
– Приятелите и голяма част от почитателите ми знаят, че аз съм там, където се пише история! Професионалният ангажимент да отразя и разкажа за случилото се бледнее пред същинската ми цел. Не само че мисля, но и го чувствам, а и съм уверен, че го правя! Правя го основно не за да съм част от процеса на писане на историята, а за да го документирам по мой начин, с моята емоция и усещане. Правя го така, че да бъде запомнен самият разказ. Вярно, че е реклама за моето име, но искам всички да разберат за случилото се, не за грешките, не за проблемите, не за политиката, а за случилото се. Ние, фотографите, боравим жанрово с термина фоторазказ, фотоесе. Работата ми, свързана с родните събития, хора и истории се старая да не е просто разказ за някоя медия и дотам. Старая се думите и кадрите ми да отекнат дълго и далеч – в електронните медии, във Фейсбук, във вестниците. Читателите на „Форум Север” неведнъж са научавали за случилото се на дадено място чрез мои репортажи. Желанието ми е винаги да съм максимално бърз, обективен, директен. По този начин и благодарение на интернет кадрите и живата история достигат до млади и стари, хора с различни интереси и занимания в различните прослойки на обществото ни. Обогатявам архива си, който ще даря след време, за да може, който желае, да потърси и да се възползва от кадъра на дадена годишнина, възстановка или честване на 3 март.
Силно се надявам, че чрез снимките ми късчетата история остават живи и достъпни за всички. Вярвам и че наистина „Съединението прави силата”. Нашата гилдия е богата на таланти и любители да запечатат традиционното и се надявам след години да може да се направи издание или изложба на творбите на дузина, а защо не и повече мои колеги с исторически календар на събитията, разказващи историята на България.– Направихте страхотни снимки на „Сурва 2017” в Перник. С какво Ви плениха маскарадните игри?
– За пръв път посетих маскарадните игри там през 2016-а. От около 3 – 4 години валят покани да отразя събитието, но все не оставаше време. През миналата година обаче направих всичко възможно да посетя фестивалната събота и да заснема кукерските дефилета. Основен принос да се озова в Перник има моя близък приятел и колега Петър Ризов (фотограф). Посещението ми там бе знаково. В този ден открих българката, която постави началото на снимките за проекта „Аз съм Българка!“ през 2016 г. Перник ми даде Петя Кирилова, която заснех в Централния военен клуб София и на Пернишката средновековна крепост „Кракра“.
Преживяването преобърна представите ми за част от българските традиции. Тогава написах няколко много емоционални материала, които излязоха в медиите. Спомням си, че една от статиите преведохме и се озова в издание в САЩ. Пернишката „Сурва 2016“ ме накара да се чувствам още по-горд, че съм роден на българска земя!
Тази година отново бях на маскарадните игри. Този път не си „откраднах” перничанка, но направих един чудесен материал за „Сурва 2017“ и получих възможността моя снимка да бъде корицата на януарския брой на онлайн списание „Българе”, на което вече съм фотокореспондент.
Интервю на
Цветелина ГЕОРГИЕВА

 

Оставете първия коментар към "„Аз съм Българка!” започна и продължи да бъде кауза"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*