DUM SPIRO SPERO

„Дишай! Не дишай! Дишай…Надявам се, че всичко ще е наред…“Пешо стои и мисли. Ти добре се надяваш докторе, ама защо така в единствено число. Аз на какво да се надявам. На това, че все още дишам ли? То надежда вече не остана, само едното дишане и сега? Надявал се. Той Пешо на колко неща се е надявал…Даже ще излезе, че повече се е надявал, отколкото е дишал, защото има и такива моменти в живота на човека, когато му спира и дъхът. Това нещо Пешо го осъзна за първи път, когато баща му разбра, че някой му краде от цигарите. Пешо се надяваше, че леките загуби на цигари от бащината табакера ще останат незабелязани, но…Тогава за първи път му спря дъхът. По-право след първия шамар, който уби надеждата.Тогава още нямаше Закон за защита на детето, а надеждата на баща му да го вкара в правия път бе не в дишането а в шамарите. Като ученик дъхът му спираше много по-често, особено когато преподавателите извадеха своя прословут учителски бележник. Заедно с дъха се изпаряваше и надеждата, че от него ще излезе „нещо свястно“, както се изразяваше баща му. После спря да диша, когато срещна Мимето. Направо без дъх остана, а в ергенското му сърце се затаи надеждата, че тя ще склони да плащат заедно надутите сметки за ток до края на живота си. Сега вече ги плащат повече от 30 години, ама на Пешо само едното дишане му остана.
А Пешо не се надяваше на много неща в тоя живот. По-право цялата му надежда се състоеше в това да живее нормален човешки живот. И затова той работеше, докато остане без дъх…и без пари. Всички избори той посрещаше с надежда. И като почтен гражданин винаги гласуваше по съвест и по анцуг. Пускаше бюлетината със спрял дъх и надеждата, че ще се случи нещо. След това се случваха такива неща, които го оставяха без дъх и без надежда. Но Пешо беше упорит. Той, докато дишаше, се надяваше. Дишаше и се надяваше, че някой ден ще диша без да вижда какво. Дишаше и се надяваше някой ден да диша свободно и спокойно. Дишаше и се надяваше, че ще дойде времето да знае какво яде. Информацията, поне досега, я черпи от етикета. Дишаше и се надяваше един ден около него да са децата му и внуците му.Е, тази надежда му се сбъдна донякъде, стига да има връзка със скайп. Зер то Америка да не е в съседната махала. Гледа ги Пешо, а от гърдите му се откъсва дълбока въздишка. А дълбоката въздишка е последният дъх на умрялата надежда.
Сега Пешо само диша. Диша си рутинно, по навик. Все му е едно какво диша, за какво диша и по кого въздиша.„Дишай…Не дишай…Дишай…Хъм…Струва ми се, господине, че сте безнадежден случай.“ Ай, сиктир бе. Аз дишам, той се надявал, тегли му една майна Пешо и пое към кръчмата на Весо. Там диша на свобода и дави надеждата. Щото то вече няма надежда, има само мъка. Че и мъка няма, защото все пак мъката е по нещо свидно, което си е отишло. От Пешо нищо не си е отишло, защото нищо е нямал. Само едното дишане и едната надежда. Дишаме и се надяваме. Накрая се надяваме да дишаме само. Докато един ден спрем да дишаме и с последния дъх си отиде и последната надежда. А някои казват, че тя умирала последна. Умирала тя друг път.
Йордан МИНЧЕВ

Оставете първия коментар към "DUM SPIRO SPERO"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*