Когато цъфнат трънките… – разказ от Анна Гюрова

В тайна гора, чието местонахождение е скрито от простосмъртните, се гуши малка поляна с яйцевидна форма, обкръжена от нагъсто раснали дървета. В единия й край между големи туфи трева, разперва клони внушителен шипков храст, а около него се разполага почти непроходима мрежа от трънки. Сред цялата бодлива хубост, мъчно се забелязва дискретно потулена дупка точно при корените на шипката. А за достигането й са нужни акробатични способности или безброй одрасквания. Не е случайно мястото – нито тайната гора, нито яйцевидната поляна, камо ли пък трънките. Защото дупката води в покоите на самия Великденски заек.
В отдавна забравени времена, когато още не го наричали „Великденски”, той не бил заек, а бързокрил сокол – любимото животно на Пролетта. През март тя се събуждала и още сънена и невчесана, го призовавала с нежен глас. Пристигал соколът с крясък и кацал на рамото й, а Пролетта го милвала по перата. После политал и откъдето минел, тревата се раззеленявала, дърветата се разлиствали и всичко живо разцъфвало. Цели три месеца не спял соколът, за да предшества господарката си. Когато тя се оттегляла пред Лятото, той си почивал за седмица и отново политал. Любопитен бил да види непознатите земи, където Пролетта никога не стъпвала.
Докато Лятото вилнеело и зайците се размножавали по ловните му територии, соколът се отправял на север. Изследвал покоя на ледовете, тайните, скрити в замръзнали кораби на безумни смелчаци, оставили костите си в снега. С интерес наблюдавал живота в ескимоските селища, виждал как къпят бебета в студена вода, как оставят беззъбите старци да заспиват навън, за да могат да се преродят. Подгонен от снежните бури, соколът политал на юг. Реел се над безбрежната тропическа зеленина, пълна с пълзящи отровни твари, над реки с дебнещи крокодили, над горещите пясъци на пустинята и оазисите на бедуините. Греело го жаркото южно слънце, мокрели го топлите дъждове. Насред великия океан соколът виждал пръснати като мъниста островчета със самотни пирати, които се къпели в сандъци със злато. Веднъж той се носил толкова дълго на юг, че, изненадан, открил други земи, където шествала Пролетта. Едва успял да се скрие от нея, но забелязал, че там тя си имала друга любима птица – също сокол.
Все по-дълго отсъствал летящият пътешественик от родното гнездо. Дотолкова, че зайците в териториите му се размножили неимоверно. Но далечното го мамело с могъща магия, а той и не правел опити да й устои.
Тогава дошъл онзи март, когато соколът не се завърнал навреме, за да се появи при зова на Пролетта. Ядосана, тя докарала проливни дъждове и не разрешила на слънцето да стопли земята. Дълго вилняла, без да раззелени тревата, без да събуди цветовете и дърветата. Много тревопасни измрели от глад през онази година, а хищниците и хората отслабнали от недостига на храна. Малко преди Пролетта да си отиде, соколът долетял и както винаги, кацнал на рамото й. Разпитала го защо бил закъснял и той й признал за пътешествията си. В пристъп на безумна ярост тя го превърнала в заек, за да не може да напуска дадените му територии. Оттогава Пролетта идва по-бавно. Защото, колкото и да бързал любимецът й, в новия си вид не можел да развие скоростта на сокола.
Трудно му било да спре да яде зайци – още повече че дългоухите вече не бягали от него и изкусително подскачали под носа му. Според непроверени слухове, той все още си позволявал да ловува тайно, когато му омръзнели тревата и кората на дърветата. Но това се случвало рядко и само нощем. Още по-мъчно свикнал новопроизведеният заек да живее върху земята, защото в сънищата си летял и небето било негово. Често се забавлявал – този път по светло, да примамва грабливите птици. Те го вдигали от земята, считайки го за плячка, а той се наслаждавал на полета. После се сбивал с тях и птиците го изпускали от високо. Но заекът оцелявал, понеже бил безсмъртен като Пролетта.
Макар вече да не умеел да лети, непознатото не спирало да го привлича. И когато пътешествията станали невъзможни по въздуха, заекът ги осъществявал под земята. Прокопал широка мрежа от тунели из своята територия и извън нея, която с времето обхващала все по-голяма част от света. Дупките-изходи винаги се намирали в тайна гора, на поляна с яйцевидна форма и под шипков храст, обграден с трънки. Където бодливите храсти не растели естествено, били засаждани от заека. Така се разпространили по целия свят – дори на островите с пирати. Защото тунелите минавали дори под великия океан.
Когато разбрала, че не може да спре откривателския дух на заека с птиче сърце, Пролетта му дала нова мисия – да разнася яйцата по Великден. За да успее, само за нощта преди празника му връщала формата на сокол. Излитал, по-бърз от вятъра, и опиянен от щастие, носел яйцата до всяко кътче на земята. От селищата на ескимосите до оазисите на бедуините. Не забравял и островите, та не един самотен пират започвал да се съмнява в разсъдъка си, намирайки шарено яйце пред колибата.
Когато цъфнат трънките и шипката, Великденския заек подушва въздуха, вдишва уханието им, мърда дългите си уши и въодушевено започва да се приготвя за предстоящия празник. Никога вече не забравя да се върне навреме при повика на Пролетта, защото цяла година очаква деня, когато отново ще полети.

Оставете първия коментар към "Когато цъфнат трънките… – разказ от Анна Гюрова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*