Тайнствената смърт на Людмила Живкова – 2

Людмила Живкова

В края на 60-те години дъщерята на Първия в държавата има всичко, което може да иска: власт, пари, може да се занимава с каквото си иска, да пътува по цял свят. Има семейство – съпруг и дете, всичко, което може и трябва да я прави щастлива. Кариерата й върви шеметно нагоре. През 1971 г. е назначена за първи заместник-председател в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Още там в един от разговорите със свой колега обаче тя споделя, че за нея е изключително тежко бреме да е дъщеря на Тодор Живков, тъй като не може да излезе от сянката на баща си и да покаже себе си. През 1972 г. Людмила е преместена на нова длъжност – зам.-председател в Комитета по изкуство и култура, а три години по-късно го и оглавява с ранг на министър.
Политическата й кариера също върви устремно нагоре. На 25 години е приета за член на БКП. На 34 години вече е член на ЦК, а през 1979 г. едва 37-годишна е избрана за член на Политбюро, като прескача кандидат-членството. За всички е ясно, че Тато упорито тласка дъщеря си нагоре и я готви да наследи един ден него на върха на властта. Иска ли самата Людмила да бъде политик и да управлява държавата. Трудно е да се каже. Според онези, които са я познавали, с политика, в най-тесния смисъл на думата, Людмила не иска да се занимава. Нейната истинска страст са културата и изкуството. Тя иска да изнесе навън и да популяризира българското културно-историческо наследство далеч извън пределите на родните граници, по целия свят, както и да внесе в България западното изкуство. За да успее да направи това обаче, е необходимо да бъде във върховете на властта. В този смисъл тя вероятно приема пътя си в политиката като едно необходимо зло за постигане на личните си цели в областта на културата. Като член на ЦК и Политбюро никога не се меси в политически въпроси и се ограничава с онова, от което разбира – културата и изкуството.
Във върховете на властта дъщерята на Живков се чувства като „бяла врана“ сред старите партийци с промити и задръстени от консервативни партийни догми мозъци. За повечето от бившите неграмотни партизани възгледите и идеите на Людмила звучат дръзко и дори еретично и опасно. Интересите й към окултното и мистичното, към парапсихологията, будизма, йогата и живота след смъртта карат беловласите партийни другари да клатят неодобрително глави. А когато дъщерята на Първия в държавата започва да се появява на официални срещи, облечена в бяла индийска роба и с тюрбан на главата, те изпадат в истински шок.
Людмила обаче не спира да ги изненадва с проявите и инициативите си. Тя създава движението „Знаме на мира“ и е главен организатор на Международните детски асамблеи, на които в България идват и си подават приятелски ръце деца не само от социалистическите, но и от капиталистическите държави. Какъв по-добър пример за това, че на земята хората могат да живеят в мир и разбирателство, без вражди и войни, без кръв и жертви, от приятелски протегнатите детски ръце. Да, детските асамблеи са нещо изключително прекрасно. Те обаче донасят на Людмила нови опасни врагове в лицето на съветското партийно ръководство.
Всъщност и до този момент другарите от Кремъл не са във възторг от дъщерята на Живков. След асамблеите обаче за тях тя се превръща в опасен враг на комунизма. В книгата си „Отровите на Кремъл“ руският писател Аркадий Ваксберг пише, че Людмила от години непрекъснато е трън в очите на шефа на КГБ Юрий Андропов. Той директно обвинява българката, че е агент на американското и западните разузнавания и че след смъртта на баща си ще откъсне България от соцлагера. А в Москва не биха позволили това за нищо на света. Въпреки това, докато начело на СССР е Леонид Брежнев, КГБ следи живота на Людмила изкъсо отстрани, но не смее да се меси в него.
В средата на 70-те години животът на Людмила се преобръща и тръгва стремглаво надолу. На 12 ноември 1973 г. тя пътува към летище София, за да изпрати баща си, който отива на официално държавно посещение в Полша. Тъй като вече закъснява, Мерцедесът на Първата дама лети с над 100 км/ч и малко преди летището се забива челно в друг автомобил, предприел неправилно изпреварване в насрещното платно. Людмила е откарана в болница в критично състояние с тежка черепно-мозъчна травма и дълго време е на границата между живота и смъртта. Оживява, но инцидентът оказва силно негативно влияние върху психиката й. Тя започва да се интересува от човешките души и от живота в отвъдното, среща се с пророчици и врачки, билкари и природни лечители. Увлича се от учението на Петър Дънов, често гостува на Ванга в Рупите, сред нейните приятели е руският философ Светослав Рьорих, пропагандатор на индийските философски практики. Неща, все крайно несъвместими с догмите на комунистическия бит и начин на живот. Още повече, когато се практикуват от Първата дама на социалистическа България. „Народната медицина взе връх в разбиранията за лечението й. Чак до края на живота си тя нямаше вече да приеме никакво вмешателство на хуманната медицина. Говореше с отрицание за медицинските процедури. Беше станала изнервена, капризна и раздразнителна“, спомня си бившият й охранител Димитър Мурджев.
През 1977 г. Людмила е назначена за един от ръководителите на службата „Културно наследство“, която е създадена със секретно решение на Политбюро към Българското външно министерство. Целта на службата е набавяне на произведения на изкуството, които явно или тайно да бъдат внесени в България и с тях да се обогати допълнително културно-историческото ни наследство за предстоящото честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Людмила Живкова е един от ръководителите на службата, заедно с министрите на външните и вътрешните работи Александър Лилов и Димитър Стоянов. За пряк шеф на службата е назначен зам. външният мнистър Живко Попов. Наред с това към Първо главно управление на ДС също се създава паралелен „Отдел за културно-историческо развитие”. Целта на агентите от отдела е да разработват планове за сдобиване с всякакви ценни артефакти, документи, картини и др. свързани с историята на България. Сдобиването с някои от артефактите е достойно за холивудски екшън филм в стил „Индиана Джоунс”.
Дейността на службата „Културно наследство” продължава пет години. През 1981 г. е извършена финансова ревизия, която констатира потресаващи злоупотреби. Оказва се, че за периода от създаването си до 1981 г. службата е похарчила над 9,3 млн.лв. От тях едва 2,9 млн.лв. за купуване на произведения на изкуството. Около 2 млн. са отишли за командировки, а над 3 млн. по документи са прахосани за пищни и разточителни коктейли, обеди, вечери и рушвети под масата. Според ревизорите обаче, тези пари само са осчетоводени като похарчени, а в действителност са откраднати. Отделно за още над 400 хил.лв. ревизорите изобщо не могат да открият никакви оправдателни документи къде са отишли и за какво са похарчени. Оказва се, че културната институция е използвана като чувал без дъно, в който всеки е бъркал и е пълнел джобовете си. Ако това се беше случило в чужбина, щеше да предизвика грандиозен скандал, а може би и правителствена криза. У нас, разбира се, такова нещо не се случва, тъй като това би означавало в далаверите да бъде замесено името на дъщерята на Първия. Нещата временно са потулени. След смъртта на Людмила през 1982 г. разследването по случая отново е възобновено. Отнася го прекият шеф на „Културно наследство” Живко Попов, който след избухването на скандала е свален от поста зам.-министър и е изпратен посланик в Чехословакия. Сега той е отзован оттам и е изправен на подсъдимата скамейка. Попов е осъден на 20 години затвор за присвояване на 1 346 355 лв. държавни пари. Което, впрочем, е доста скромна сума от реално прахосаните 9,3 млн.лв.

Публикувано в бр. 14 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Тайнствената смърт на Людмила Живкова – 2"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*