Вълнуващи случки в пасторалната красота на гордия еленски Балкан

Нещастният разбойник

Махалите са регионална особеност, представляваща групи от къщи, пръснати из гънките на планината
През 70-те години наши роднини си купиха къщичка в една от махалите по Еленския Балкан. С много труд и мерак – има златни ръце – нашият роднина превърна старата къщичка в малко бижу. Навремето често отскачахме там, с тях, със семействата на наши общи приятели, понякога и сами . Махалите са една особеност на Балкана. Малки групи от къщи са пръснати из гънките на планината. Най-често носят името на основателя или някакъв прякор. Вземам за пример този край, който заедно обиколихме надлъж и шир в търсене на подходящ „обект”: Райновци, Мийковци, Руховци, Хъневци, Палици, Чакали, Пърчовци, Майтанци, Тиганци, Шубеци и т.н. Докато другите се виждат – надникват из горските дебри, Райновци се оказа зад хребета, както пише нашият Елин Пелин, „скрита от лоши думи хорски”. Веднъж се решихме да я „открием”, разбира се по описание. Заварихме само едно семейство възрастни хора, които ни посрещнаха радушно, тримцата с дъщеричката ни, с типичното сърдечно българско гостоприемство.
Тогава транспортът беше сравнително евтин, а и бяхме млади и неведнъж сме слизали пеша до Елена. Градът е играл вaжна роля през Българското национално възраждане. Да споменем само Даскалоливницата, къщата-музей на видния деец на църковните ни борби – Иларион Макариополски. Часовниковата кула, една от малкото запазени от епохата (от стотината преди днес са останали едва около 20). Църквата „Св. Никола”, културен паметник с ценни стенописи и великолепен иконостас. Освен това има още една църква, „Успение на Пресвета Богородица”. Според думите на свещеника, който за съжаление не ни разреши да снимаме вътре, тя била дело на майстор Михо от махалата Горни Болярци, ученик на Първомайстора, Уста Кольо Фичев. Той сам идвал да провери, как върви работата. Куполът почива (както и на храма „Св. Троица” в Свищов, дело на самия Фичев) не на масивни пиластри, увенчани с пандантиви, които носят барабана на купола, а от смайващо елегантни тънки колони. Като гледа човек тази майстория, се пита неволно – аджеба откъде са получили тия „прости” строители такива задълбочени познания по статика?! От старата възрожденска градска архитектура, за съжаление, е останало малко. Виждал съм и съм снимал една хубава чешма, но пресъхнала. Петте Разсуканови къщи под един покрив са блестящ пример на таланта на самобитен майстор дюлгерин. Но да се квалифицират тези строители като „самоуки” е много погрешно! Та те са наследници (и носители) на една хилядолетна традиция и практически опит в строителното дело!
Покрай честите престои опознахме и местните – честни трудови хора. Те ни приеха за свои и сме имали твърде интересни и поучителни разговори с тях. Бяха учудващо вещи и добре помнеха минали събития, засегнали този край. Показаха ни останки от окопите на руските войски, останали от последната, 12-а, руско-турска война, за нас Освободителна. Покрай това научихме и нови неща. Доскоро един жител на Елена, служил при турците, беше квалифициран тенденциозно като мекере – Юда и предател, по-черен от кюнец. Оказа се съвсем друго. В паметта на населението е останал като свой, родолюбец и „отцепазител”. По време именно на горната война обикалял района и предупреждавал хората, че ще има окупация от турски войски, от египетския корпус. Та да се изнесат, като вземат със себе си нужното, докато страшното мине. Тъй като ни е интересно, обикаляхме по къщите, някои на почтена възраст, за да видим как са построени и устроени. По двукатната къща на Златареви, отпреди Освобождението, се вие лоза, дебела колкото бедрото ми и вероятно на едни години с нея. Горният етаж е от измазан плет. Прозорците имат капаци, плъзгащи се по улеи. Изработени на ръка (а как иначе?!) от отлежал дъб, обработен допълнително с пчелен восък. Плъзгат се гладко, все едно че са майсторени вчера! По вътрешната страна на вратата на долния етаж при внимателно вглеждане личат засечки, вероятно от ятаган. Значи вратата е зеела отворена и чуждите в яда си са секли, тъй като е нямало нито хора за изколване, нито нещо за плячкосване и отнасяне!
Похвалиха ни се, че в годините преди войната от тук са слизали по 30 моми и ергени на неделно хоро в централното село – Буйновци. Ние през 70-те заварихме все още няколко семейства или вдовици, останали да изживеят дните си, отредени им от Всевишния. Бяха все още свързани емоционално със завещания от дедите бит, къщите си и донякъде и със земята, въпреки насилствената колективизация по съветски образец, свързана с какви ли не издевателства, които допринесоха, покрай много други неща, за отчуждаване на българина от земята. Сприятелихме се и с един самотен дядо. Казваше се Васил Иванов, но всички го знаеха като Василий Иванович. Като малчуган е бил с родителите си в някогашна Русия, но далеч навътре. Като млад и природно интелигентен, научил езика и бил в помощ при продажбата на селскостопанските продукти на пазара. Говореше чист дореволюционен руски. Неведнъж сме ходили заедно с него до Буйновци на покупки и сме разговаряли оживено по пътя. Баба Еленка беше от по-заможен дом. Разказваше ни, че по жътва е месила всеки ден по една фурна хляб за работниците. Та се видя и разбра, че т.н. кулаци и изедници никак не били мързеливи и само са лежали и са чакали други да им вършат работата. Един бивш миньор от Стара Загора идваше всяко лято със челядта си и оживяваха старата наследствена къща. След заминаването им тя отново опустяваше. През зимата оставаха съвсем малко хора.
Преди известно време се връщахме с приятел от Южна България за Русе. Отклонихме се от пътя за да можем да видим отново тези места, свързани с мили на сърцето ни спомени. Заварихме пълно мъртвило, няма жива душа. Къщата на нашата съседка, баба Донка, беше почнала да се събаря – едната стена беше полегнала. Даже къщата на министершата баба – внукът й бил работил в някакво министерство – стоеше безжизнена и притихнала. Единствените звуци бяха редки гласове на птици и шумоленето на вятъра в оголелите клони на дърветата. Гробището накрай селото беше недостъпно – пътят беше преграден с мрежа и бодлива тел. И това обезлюдяване се наблюдава не само за хълмистата земя, предпланините и планините, където животът открай време е бил по-труден. За съжаление същото се отнася и до селата в равнината, където земята е плодородна и щедра. Дето се казва – с едно око да я погледнеш, с две ръце ще ти върне! И там същата пустош и мъртвило. Това видях с очите си в Ломския край. Човек неволно си задава тревожния въпрос: кое докара България до това положение?
Както вече казах, доста обикаляхме из района. По пътя за Хъневци снимах дървен мост. Построен над рекичка, мирна и спокойна – през есента. Но при топенето на снеговете и проливни дъждове отнасяла къщи и добитък, така поне са ми разправяли. И затова мостът е построен на скалите, все едно „на кокили”, доста високо над речното легло. Винаги съм се възхищавал на изобретателността и майсторлъка на планинците – с подръчни материали и съвсем примитивни, ковани на ръка сечива да построят мост или друго съоръжение, например пералня, стружна и т.н.. Без да имат повдигащи или някакви други механизми, само с човешки труд, воля и сила.
Като става въпрос за самобитното майсторство, си спомням за нашето пребиваване в Минералните бани Вършец. Там съм снимал друг мост. Този път малко по-модерен. На двата бряга на рекичката Ботуня са изградени два „сандъка” от греди, напълнени с камъни за устойчивост. От сандък до сандък вече се простира мостът от греди на два етажа – долен, близко до реката и горен, носещ пътя. Тук вече е приложена „съвременна техника”. Гредите са скрепени с яки, ковани на ръка скоби, дебели около 2-3 см, но вече с резба накрая и завинтени с машинно изработени едри гайки.
Още в началото на пролетта двойката е провела своите брачни полети. В литературата са описани 3 различни начина. Аз съм виждал само кръгов полет над гнездото с бавни махове на крилете. При това белите подопашни пера контрастират ефектно със сивите препаски на долната страна. Според наши и чужди автори бракът им, както впрочем и при много едри птици, орли, лебеди, гарвани и други, е пожизнен, ако не отпадне някой от семейството поради нещастен случай или друго. Гнездото се строи само от мъжкия – женската половина не участва. Ястребите проявяват учудващ гнездови консерватизъм – ползват го дълги години наред. Строят го от клони и съчки и достига доста големи размери. По моя преценка на око имаше близо метър на ширина и около половин височина. По краищата се „украсява” със зелени клонки.
Женската беше измътила снесените от нея зеленикаво бели яйца. Успях да преброя 4 малки, което значи, че хранителната база беше достатъчна. Поради намаляване злоупотребата с биоциди, особено в планинските райони, общата биологична продукция на ландшафта очевидно се беше подобрила (макар че не можеше да достигне тази отпреди Втората световна война). През време на мътенето мъжкият добросъвестно си беше изпълнявал задълженията – и продължаваше в същия дух по доставка на насъщния за съпругата и сега вече и за многобройното, вечно гладно, потомство. Хич не му завиждам! Женската – така е при повечето грабливи птици – стои на гнездото или близо до него. Според нуждата пази сянка на пилетата или ги топли. Те са още облечени в младенческия пух. Ако тя загине, мъжкият продължава да носи храна. Но като няма кой да дели плячката и да я поднесе на малките, ги чака мъчителна. гладна смърт. Това би трябвало да запомнят ловците, дигнали цеви срещу всяка хищна птица! У мъжкият просто липса необходимия поведенчески инвентар да храни малките. В случая мъдрото „разделение на труда по полове” , уредено от Майката Природа, се оказва пагубно. Та мъжкият ястреб носеше различна плячка. Не всякога можех да определя, какво точно, но веднъж познах катеричка, друг път гургулица, черен кос и други пойни птици. Разбира се, при „природно-шерлок-холмовските изследвания” много ми помагаха оскубаните пера, макар повече или по-малко разнесени от вятъра. Те имат по едно прещипване в основата, към дръжката, причинено от клюна, когато хищникът ги е изтеглил – така постъпват грабливите птици. Преди да пристъпят към хранене, като „цивилизовани и добре възпитани граждани” си очистват плячката.
А сега нека се върнем към нашия приятел с мустачки и меки лапички. Стар горски скитник (и в моите очи страшен разбойник) той неограничено мародерстваше из околностите. Поначало домашен котак няма място в съобществото на горските животни! Един хубав ден отново беше на ловен излет. Кое го бе накарало да се упъти към гнездото на ястребите? По всяка вероятност е бил привлечен (като мен) от писуканията на малките. Но по понятни причини, със съвсем различни помисли. Не му ли е идвало на ум, че малките ястребчета, привидно незащитени, са трудно достижима плячка? Все пак гнездото е доста нависоко. А освен това ще трябва да преодолее значителната ширина на гнездото. Дали не е имал пред вид да се качи по-нависоко по клоните и отгоре да скочи в гнездото? Без да съобрази, че женската няма да остави малките си незащитени. Очевидно е обръщал внимание само на гнездото и привлекателните малки. Но не и на женската, стояща неподвижно на няколко клона над челядта си. Бозайниците по правило не реагират на неподвижни обекти. Случвало се заек в бяга си да скочи направо на краката на неподвижно стоящ ловец – не е ловджийска шега!
Женската несъмнено беше чула драскането на ноктите му по кората на дървото и го бе видяла при катеренето нагоре. И изведнъж за зла врага нашият сив разбойник се видя нападнат от един още по-голям и то крилат разбойник! Наистина женският ястреб не може да се мери с котака. Тя тежи към килограм, най-много килограм и нещо – той поне три пъти повече. Но тя имаше решителното предимство на движение по триизмерна координатна система. А той стоеше залепен по ствола на дървото и така не беше в състояние да използва нито лапите, нито челюстите си. Не му оставаше нищо друго, освен да се пусне да падне, за да спаси кожата си от този страшен противник, размахал широки криле, прострял смъртоносни нокти и разтворен крив клюн. Но не стана тъй лесно, както си мислеше нашият. Щом ястребът може да хване бързоногата катеричка, прескачаща ловко от клон на клон, може да се справи и с този, макар и значително по-едър, но по-малко подвижен противник. Пристигнал долу на четири лапи, по котешки, нашият видя отново пред себе си, над себе си, до себе си безмилостния призрак на смъртта. Притиснал се с гръб към ствола на дървото, той не можеше да се брани пълноценно. Крилете махат толкова бързо, че се сливат в сивкава мъгла. Оранжевият ирис придава на очите пронизващ поглед, светнал от ярост. Силните яркожълти крака, въоръжени с остри, закривени нокти, се протягат към тялото на котака. Той фучи и съска и се опитва да се брани с предните лапи. Разтворил челюсти, успява да хване пръста на единия крак. Но в следния миг другия крак на ястреба се сключва като менгеме около врата му. Едновременно с това единият нокът прониква в плътта и по всяка вероятност прекъсва някоя артерия. Още преди да умре от загуба на кръв, той е вече удушен. Така свършва един живот, отдаден на разгул и разбойничество.
Разбира се не станах отблизо свидетел на тази епична битка на живот и смърт, а само отдалеч, защото бях наоколо и шумът привлече вниманието ми. Тласкаше ме силно любопитство – който има тази професия и призвание ще ме разбере – но не посмях да отида по-близо. Затова я възстанових по намерените останки. Ако не вярвате на разказа ми, ще споделя какво ми се случи през зимата на 1980 година. Някой от многобройните приятели-ловци беше донесъл на И. Хаджииванов, тогавашния препаратор на отдел „Природа” на музея, ранен гащат мишелов. По непредпазливост се оставих да ме сграбчи. Пръстите на мишелова се сключиха над ръката ми, ноктите се срещнаха. За да ги разтвори, Иван беше принуден да хване единия и другия пръст с клещи. Само така успя да изкара ноктите от ръката ми. А трябва да имате пред вид, че краката на ястреба са значително по-силни! След това, разбира се, се наложи инжекция против тетанус. Кракът, ноктите и клюнът на всяка граблива птица са известни носители на твърде опасни за жертвата ( а още повече за невнимателния ловец) гнилостни и всякакви други бактерии. За самата птица, с лютите й стомашни сокове, те не представляват заплаха. По тази причина те могат да се хранят и с леш.
На следващия ден си разреших да отида под самото гнездо. Ако беше узнал това, нашият незабравим учител и приятел, доцент д-р Николай Боев, основоположник на съвременната природозащита, щеше здравата да ме гълчи. Но се надявам, че не съм прогонил птиците с краткото си нахлуване в гнездовия периметър. Подтикна ме интересът към евентуални останки от битката и храната на птиците. Както и факта, че на следващия ден вече заминавахме, та едва ли в близко бъдеще щях да имам случай да споходя това тъй интригуващо място. Наскоро след това роднините ни продадоха къщата и с това моите бъдещи наблюдения и преживявания пропаднаха завинаги.
Какво намерих тогава: много козина, сива разбира се, някои кости и останки от черва. След доста оглеждане, включително и на колене – една долна челюст от домашна котка. И накрая част от пръст с нокътя. Значи все пак женският ястреб също е платил известна, макар и не кръвна дан, в боя. Но накрая е успяла да нахрани челядта, пък и самата себе си, с котака! Е, лека му пръст на Шейтан…
А ястребите, дай Боже, да са живи и здрави и до днес, да могат да отгледат още челяд и да са успели да избегнат сачмите на пишман ловци, незнаещи и неискащи да проумеят – че ястребът не е само „заслужаващ пълно изтребване враг на фазани, яребици и млади зайци.” А той е необходим регулатор, особено на врановите – сива врана, сврака, сойка. И преди всичко санитар, защото в ноктите и клюна му попадат на първо място болни, недъгави и ранени животни. След всеки лов задължително остава ранен и недоубит дивеч. Неведнъж съм намирал напр. умрели от раните си зайци, осъдени на бавна, мъчителна смърт. В такива случаи съм се въздържал да снимам. Представляват прекалено тягостна гледка – изкълвани от врани очи, сгърчено тяло. Докато ястребът ги довършва бързо и милостиво. Така е наредила премъдрата Майка Природа.

Еберхард Унджиян,
Дирекция „Природен
парк „Русенски Лом”

Публикувано в бр 46 и 48 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Вълнуващи случки в пасторалната красота на гордия еленски Балкан"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*