Минало свършено – разказ от Нели Цветкова

Нели Цветкова

Мразя дежурството ми да започва с приемане на болни, но няма как. Докторът пак е някъде по кабинетите, тъй че честта засега се пада само на мен. Притеснената придружителка видимо бърза, сигурно вкъщи я чакат мъж и деца. Не е изплашена, личният лекар казал, че праща баща й при нас малко да го поизследваме, да го поосвежим… Дядото мълчи, погледът му е стреснат. Точно както изглеждаш, когато се изплашиш от внезапна опасност, само че той си остава все така през цялото време. Питам го как се казва, а той отговаря смутено:
– Дядо Влади.
Пфу, той да не очаква аз да напиша в документацията „дядо Влади”? Въздъхвам демонстративно, после искам личната му карта. Старецът бавно вади голямо портмоне, отваря го с треперещи ръце и след дълго прехвърляне на съдържанието му ми подава документа за самоличност. Минаваме цялата процедура по приемането. Аз започвам нервно да потропвам с крак, защото и друга работа ме чака. Накрая го завеждам в стаята и му соча леглото:
– Ето тук ще бъдеш – втора/трето.
Дядото ме гледа, сякаш се надява да го пратя у дома му. Пациенти! Бавно обяснявам:
– Оправи си багажа и облечи пижамата. Докторът, като се освободи, ще мине да те види.
Така и го оставям, с втренчен в пространството стреснат поглед. Не съм сигурна, но мисля, че трепери.
А някога дядо Влади бил достолепен мъж. Преди паркинсоновата болест да направи походката му жалка и трогателна, той пристъпял тежко и с достойнство. Имал всички основания за това. Съселяните му го тачели, защото бил работлив и съвестен. Бил не просто комбайнер в ТКЗС-то, а най-добрият комбайнер в околността. В ръцете му машината мъркала доволно. Какво си говорели двамата насаме, никой не знаел, но дядо Влади, който тогава бил просто Влади, не позволявал друг да ремонтира комбайна. Сам го поправял, сам го чистел. Винаги бил пръв и селото се гордеело с него. Когато минавал по улицата, хората неволно се разстъпяли да му направят път и някак се стягали и изправяли, заразени от енергичността му. Моми и жени въздишали по хубавеца Влади, но той имал очи само за своята Райка. Двамата живели в мир и разбирателство, отгледали деца и внуци. Докато един ден дядо Влади не изгубил всичко.
Наближавал денят на пенсионирането му. Цяло село се готвело го да поздрави с празника. Председателят подготвил реч, от читалището нагласили кратка програма, приятели и съседи накупували подаръци. От своя страна дядо Влади заколил няколко агнета и обявил, че ще сложи трапеза за всички. В деня преди събитието леля Райка не подвила крак. Месила пити, редила баници. Накрая нагласила тавите с ориза, смесен с агнешките дреболийки, нашарен с червена и зелена чушка и морков, щедро поръсен с ароматен джоджен и девисил. Върху него наслагала сочните късове месо. Завила всичко, да не го кацат мухите, викнала на дядо Влади да откара тавите в стола на ТКЗС-то и полегнала за малко. Юбилярът изпълнил задачата, поспрял се и тук-там на приказка. Всеки искал да му каже по нещо, да го поздрави. Като се върнал, намерил Райка починала в съня си. Сърцето й не издържало на напрежението. Или просто й било дошло времето да си отиде. Така богатата трапеза за пенсионирането се превърнала в помен.
Аз не знам всичко това, защото преди малко се запознах с дядо Влади. Няма и да го узная, защото срещата ни ще бъде кратка. Пък и защо една сестра от първи сектор на вътрешно отделение трябва да се интересува от биографиите на пациентите си? Дядо Влади е като всички други в стаята: поуплашен възрастен мъж в синя болнична пижама. Личи му, че друг път не е попадал на такова място. Смален от годините, с треперещи от болестта ръце, той представлява тъжна картина. Но аз съм свикнала да гледам такива картини, те са по цял ден пред очите ми. С времето се сливат в една синя върволица, губят лицата си, губят смисъла си. Втора/четвърто, първа/пето, трета/второ… Идват и си отиват, някои излизат, изцяло покрити с чаршаф, някои си тръгват усмихнати, оставяйки бонбони и торти. Повечето се връщат отново и отново и е само въпрос на време при кое постъпване чаршафът ще ги покрие презглава. За някои с колегите се шегуваме, че са безсмъртни.
Но дядо Влади идва за първи път. По това време в стаята е и моят дядо, затова минавам по-често оттам. Трябва да го наглеждам, майка ми поръча сто пъти, а и нали си го обичам, дядо ми е. Всъщност, присъствието му доста ме изнервя. Той е чудесен селски дядо и най-хубавите ми спомени от детството са свързани с ваканциите в неговата къща. Но тук малко ме излага. В тази обстановка много си личи колко са изостанали селските му маниери. Веднъж, докато слагах система на съседното легло, го чух как посръбва супата си и едва се сдържах да не избягам. На всичко отгоре измъкна люта чушка отнякъде, явно баба пак беше развалила дисциплината. На това вече не издържах:
– Дядо, какви ги вършиш бе? Кой ти внесе тая чушка, баба ли? Направо ще я убия! Аз колко пъти да обяснявам, че лютото ти е забранено? Докторът нали ти каза? На диета си! Ама никак не слушаш, ей, да знаеш, че ще кажа на мама! Като остареете, ставате направо невъзможни.
Мама казва така. Аз все пак не разбирам чак толкова от стари хора, само на двадесет и три съм и даже ми е малко странно как така са още живи. Не че искам да умрат баба и дядо, пази боже! Дядо въздъхва със съжаление и хвърля чушката в коша. После ми прави знак:
– Венчо, я ела тука да те питам нещо на ушенце.
Откакто е при мен в отделението, не ми харесва да ми вика Венчо. Той така си ме нарича още от малка, когато ме дундуркаше на коленете си. Все ме дразнеше, че съм момченце. Аз съвсем мъничко се обиждах, но знаех, че дядо се шегува и това стана наша любима игра. С нетърпение чаках да ми каже „Ей, Венчо, ей, момченце”, за да тропна с крак и да отвърна: „Не съм момченце, ето виж, имам дълга коса!” И после двамата прихвахме да се смеем. Но тогава бях малка и си бях при дядо на село. А сега сме в болницата, аз работя тук и си имам хубаво и авторитетно име на голяма жена – Венета. Но нищо не казвам на дядо, защото си го обичам. А той ми шепне:
– Венчо, ти не може ли да питаш доктора, дя? Тука дали не правят такива изследвания?
– Какви изследвания?
– Ами… дали нямам направена магия – смутено изтърсва старецът. – Защото баба ти каза…
Не успявам да се сдържа и се развиквам:
– Абе ти изкуфя ли? Какви магии пък сега? Ти за смях ли искаш да ме направиш тука? Аз с тези хора работя, а ти искаш да ме излагаш? Нали уж си бил комунист навремето, как може да говориш такива бабини деветини? Не, не, направо ще кажа на мама да те мести на друго място, аз такива работи повече няма да търпя!
Излизам сърдито и не виждам как дядо се свива унизен под завивката, обръща се към стената и не проговаря на никого в стаята чак до вечерта. Дядо Влади вижда всичко това, но си мълчи. Той е изплашен, защото няма никаква представа какво ще му правят. Опитва се да се разсее и потъва в мисли за миналото.
Веднага след погребението на леля Райка децата на дядо Влади го поканили да живее с тях в града. Но той отказал. Останал да се справя сам близо до гроба на съпругата си, в къщата, където двамата били щастливи цял живот. Полека-лека възрастният мъж се нагодил към самотата. Завъдил си коте или може би то завъдило него. Дошло отнякъде, дребно и оскубано, спяло в галоша му, делило с него млечната попара. Отърквало се в глезените му и му мъркало. Като поотраснало, почнало да му носи подарък мишки и да ги оставя пред вратата. Дядо Влади не се изоставил. Гледал си градинката, кокошчиците. Всяка от тях си имала име, всяка била готова да го остави да я хване и да я изпита дали ще снесе. Старецът малко се затворил към хората, но пък се сближил още повече със земята. Всеки стрък пипер бил за него живо същество. Говорел на розите, които била насадила покойната му стопанка. Като почнал трудно да върви, си взел магаренце и с него станали неразделни. Животното разбирало всяка негова дума и знаело всички пътища в околността. Понякога отивало да го бутне с муцуната си и не го оставяло на мира, докато не получи ласка и добра дума.
Дядо Влади се справял добре с домакинството. Не умеел твърде да си готви, затова се записал да му носят храна от патронажа. Обаче бързо разбрал, че никой не може да прави боба като неговата Райка, затова предпочел да хапва простата храна, която сам си произвеждал. Преживял така доста години, но после болестите почнали да го застигат. Тогава придобил онова постоянно изплашено изражение на човек, който не разбира какво се случва с живота му. Съселяните му го поздравявали с топлота и уважение, а като го отминели, въздишали съчувствено. И ето че един ден дядо Влади попаднал във вътрешно отделение, първи сектор, втора/трето.
На другата сутрин влизам в стаята, да подканя пациентите да се подготвят за визитацията. Те довършват закуската си. Днес имат маргарин и мармалад. Никак не са лоши тия мармаладчета от дарението, в индивидуални опаковки с шарена картинка. Случайно поглеждам към дядо Влади. Той тъкмо размазва маргарина по филията с лъжица, явно не си носи нож, а тук такива екстри не раздаваме. После оглежда чинията и захапва хляба. Ей, тоя човек май ще пренебрегне вкусното мармаладче! Но негова си работа, може пък да не обича сладко, не всички са маниаци като мен, нали?
Дядото взема лъжицата отново и посяга към мармаладчето. Тогава разбирам. Санитарката небрежно го е хвърлила в чинията и то се е захлупило с картинката надолу. Изглежда като обикновена купчинка сладко с ненормално правилна форма. Дядо Влади натиска с лъжицата и явно се чуди защо не може да си вземе от него. Откъде старият човек да знае за индивидуалните опаковки? Пък и сигурно недовижда… Приближавам се, а той се стряска, сякаш хванат да върши нещо нередно. Или пък се плаши от мен, нали вчера така се развиках на дядо пред него? Нежно отстранявам треперещата му ръка, обръщам опаковката и обелвам станиолчето с нарисувани ягоди. Оставям мармаладчето в чинията и се усмихвам на дядо Влади. Очаквам да видя усмивка насреща, но той гледа толкова тъжно. Смънква нещо нечленоразделно, от което става ясно, че докрая не е могъл да реши дали да каже благодаря или мерси.
Гледката на унизения възрастен човек ми натежава и се обръщам. Срещам сериозния поглед на дядо. Присядам на леглото му, хващам любимата възлеста ръка и питам:
– Как си, деденце?
А дядо погалва моята и отвръща топло:
– Добре съм, Венета.
– Венчо – казвам, неочаквано и за себе си. – Викай ми Венчо.
Следобед бързам да подредя лекарствата, когато от втора стая се звъни. Влизам тичешком. Дядо ми сочи към трето легло и изрича с разтреперан глас:
– За две минути стана. Както си лежеше, само изхърка и свърши.
Проверявам набързо пулса, очите ми са насълзени. За пръв път оплаквам пациент. Отивам да викам дежурния лекар и сигурно ми личи, че съм разстроена, защото той ме гледа особено. Слава богу, нищо не ми казва.
Дядо Влади вече е отнесен, покрит с чаршаф, а санитарката е оправила леглото му. Втора/трето е свободно за пореден път. Седя при дядо и тъжно казвам:
– Горкият старец, колко ли му е било страшно тук? Да си отиде по този начин, без близки до него, в непозната болница… И всички тия неща, които са му чужди… – вече тихичко хлипам. – Ти… видя ли… мармалада?
– Видях – тежко казва дядо с ръка на рамото ми. – Нашето време е свършило, Венчо. Сега е вашето. И дано повече млади са като теб.
Изведнъж ме обзема ужас, че може да го изгубя. Така набързо, без да съм му казала всичко важно. Както си отиде дядо Влади, без да види за последен път децата и внуците си, без да се прости.
Винаги ми се е струвало откачено да прегръщаш дядовци на публично място, но сега, без да се замисля, се хвърлям в прегръдките на моя и казвам:
– Прости ми, дядо! Обичам те!

Оставете първия коментар към "Минало свършено – разказ от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*