По неходените пътеки на хубавия син Дунав

Остров Милка (комплекс Персина)

Реката на Европа бе за мен, ако не съдба, то поне източник на безкрайни емоции и спомени

Остров Батин

Придошъл съм в Русе едва през 1960 г., след завършване на следването. Но и за мен Дунава – реката на Европа, както за „дунавските чеда”, родени край бреговете й, стана, ако не съдба, то поне източник на безкрайни емоции и спомени от всякакъв вид. Весели и тъжни, понякога доста драматични, някои и твърде неприятни. Но странно – с времето неприятните елементи избледняват, след това някак се изпаряват, та на човек всичко преживяно му се вижда „възрозово”. А когато ни се сгромолясаха на главите, съвсем не бяха така оцветени!
Обиколили сме бреговете, завирали се по островите, газили сме из блатата, проходили сме пътища и пътеки, а на колко места без пътеки сме били! С брадва и ножове сме си секли пътя из гъсталаците от преплетени коренища, клони, тръни и къпини. Досущ като „търсачите на приключения”, смелите изследователи и покорителите на девствените дъждовни гори (селвата) на тропиците. То и ние си ги имаме – непроходими, тайнствени и примамващи, с грамадни дървета, оплетени с лиани, спускащи се като змии от клоните, с влажна и душна атмосфера, особено през летните горещини, както в „топлите страни”. И с кръвожадни пълчища комари „вълча порода”. За да се предпазим от тая напаст, взехме неразреден диметил фталат (има консистенция на олио). Днес има други репеленти, но комай всичките са само относително ефикасни. По залез се мажехме обилно по откритите части на тялото, като внимавахме да не попадне в очите или устните. Признавам – водните змии са къде по-безобидни от анакондата или мрежестия питон. Но коприва и тръни има в изобилие. И канали с коварно тинесто дъно, където всякак можеш да загазиш…

Брегът край Стълпище

„В начале”, както се казва, беше неистовото ни желание да обходим навсякъде. Но как? Музеят и в това число, естествено, отдел „Природа”, на който съм бил уредник от 1960 до 1994 г., беше, меко казано, заварено дете на нашите градоначалници. С лозунга „беден човек -жив дявол” се втурнахме напред! Нашият тогавашен препаратор, Иван Хаджииванов (1931 – 1997), иже нарицаем Иван Иванич, преливаше от идеи, приумици, планове и беше богат на всякакви възможни и вероятни, невъзможни и невероятни връзки и познанства. Той успя да открие една гребна лодка – ял четворка в Лимана, очевидно изоставен от правомерните си собственици. Беше малко тумбест и затова го кръстихме „сандала”. Имаше осезаема нужда от ремонт. С мерак велик и изобретателност го стегнахме и боядисвахме. В добавка го снабдихме един извънбордов мотор „Будай”, унгарско производство. Така се оказахме технически възможни да поемем по далечните водни пътища. Предварително бяхме излезли на няколко пъти на по-близки разстояние, да се порадваме на новата придобивка, да проверим на практика (а тя, както е известно, е критерий на истината) „мореходните качества” на лодката и да може Иван, изпълняващ длъжността на дипломиран капитан- навигатор – механик, да свикне с двигателя. Даже разполагахме с една Лоция, любезно подарена ни от УППД (днес Агенция по поддържане плавателния път на река Дунав). Така се почувствахме донякъде уверени в ново овладяните знания и умения. А сега накъде? Естествено до най-далечната граница на „сферата на влияние” на нашия отдел „Природа” – нагоре по реката до Беленските острови!
Бях „дежурен по двигател” което е равнозначно на „капитанска вахта” и сметнах за целесъобразно да съкратим пътя. Защо да не минем през канала между остров Батин и нашия бряг? Тук течението е по-бавно и следователно ще можем да се придвижим по-бързо. Да, ама не – както казваше навремето наш (покоен вече) популярен ТВ коментатор. Заседнахме. Aм`сеги? Симеон слезе да провери в тъмното, аджеба дали ще може опипом да оправи някак положението. Установи, че сме загазили здравата – дейтвудът на мотора се беше оплел в някакви коренища. Вече двама, до пояс във водата, се мъчихме като грешни дяволи да освободим дейтвуда от прегръдката на жилавите корени на върбите, а кила от тинята. Как да е, действително след продължителни усилия, гарнирани с „многоетажни благословии”, успяхме в това не твърде славно начинание и бодро поехме наново.
На другата сутрин, росни-росни, пристигнахме в Свищов. Изясни се, че поради голямото натоварване, нещо което не бяхме вкарали в сметката, двигателят харчи доста повече гориво от предвиденото. Освен това и дъното беше протекло. Пристанахме на кея. Разопаковахме багажа и простряхме намокрените вещи по каменната зидария. Живописно – същински цигански катун! Пратихме Симеон като предварително запознат с обстановката (беше израсъл в Свищов) да влезе в ролята на снабдител и да купи бензин.
След като надлежно напоихме двигателя, продължихме нагоре. Пред нас се появиха „островите-придружители” на големия Беленски остров, Персина. Сложна система с много канали и разнообразна конфигурация на бреговете. За наше безпокойство, „Будаят” започна да си дава почивки. Спряхме в един сравнително тесен канал. Без да си давам сметка за възможните последствия, се хванах за надвиснала над водата върба за да стабилизирам положението на лодката. Резултатът не закъсня – течението обърна лодката напреки и я наклони с опасност да поеме вода. Тогава Иван с бързите си реакции ме плесна през ръцете. Пуснах върбовите клони. Иван прегледа мотора и се опита да установи причината на спирането, но в началото безрезултатно. Пристанахме на най-близкия пясъчен плаж. Там вече на спокойствие Иван успя криво-ляво да оправи мотора.
Всъщност отиването ни беше с главна цел разузнаване. Винаги е необходимо (а и целесъобразно!) при посещение на непознати места в началото да се проведе „запознаване с обстановката”. След два незабравими дни, пълни с впечатления и наблюдения, обогатили дневниците ми, тръгнахме обратно. Нощта ни завари над остров Батин. И отново решихме да не спираме за нощувка – искахме да се приберем час по-скоро. Този път не на мотор, а на гребла. Гребяхме и спахме едновременно. Случвало ми се беше по време на военната служба на нощен обход да вървя и да спя, също едновременно. Вярвам, че не един от нашите читатели навремето да е изпитал „това наслаждение”, но горната комбинация смятам за върха!!!
По едно време излезе, макар и слаб, попътен вятър. По предложение на Иван спряхме да гребем, закрепихме двете весла и опънахме одеяло помежду им. Обветрените яхтсмени от ветроходния клуб, свикнали на околоморски, че е и околосветски плавания под дакронови платна и мощна съвременна техника, може и снизходително да се усмихнат на нашия първобитен ерзац. Но все пак с негова помощ успяхме да изминем някой и друг речен километър към дома. Под Пиргово брегът става скалист и съвсем непристъпен. Водата в продължение на хилядолетия е издълбала подмоли в твърдия варовик. А тия подмоли са коварни! Никой не знае, колко са дълбоки. Но едно е сигурно – влезеш ли в тях, излизане няма. Вече се развиделяваше. Симеон за негов късмет тъкмо тогава носеше дежурство. Бая се уплаши момчето – а тя беше за страх работа! – когато видя в дрезгавината, накъде ни носи течението. Събуди ни. Огледахме ситуацията и на бърза ръка „снехме платната”. На гребла и с общи усилия успяхме да се измъкнем от опасната зона. Пристигнахме в Русе капнали, ама яко капнали. Но пълни с твърда решимост да опитаме пак!
(Следва)
Еберхард Х. УНДЖИЯН,
„Дирекция Природен парк
„Русенски Лом”

Оставете първия коментар към "По неходените пътеки на хубавия син Дунав"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*