Плесницата – разказ от Марта Радева

Марта Радева

Разказът е включен в сборника „451 градуса по Бредбъри” след конкурс на сп. „Дракус”
Когато видях дланта си, отпечатана на лицето на момичето, поисках да върна времето назад. Като в забавен каданс прибирам лявата си ръка в джоба и я стискам здраво в юмрук. Като в забавен каданс ония думи – „Като не си обичате професията…“, правят кръгом и влизат обратно през вечно разтегнатите в учудена усмивка, издадени напред детски устни. Като в забавен каданс преглъщам обратно и моето „Махай се!“, а тя самата, на заден ход, се отлепя от прозореца и си отива на чина. На последното място в ъгъла, където неизбежно сядаше сама при редките си посещения в клас.
Мислех си, че имам подход към особените деца, но това момиче – Карина, отдавна ме подлагаше на изпитание. Бях й класен и не смогвах да се справя с отсъствията, с които всяка седмица пълнеше дневника. За изключване не исках и да помисля. И нашето училище – като всички други в страната – се бореше за ученици. Имаше и още нещо: винаги съм искал ръцете ми да бъдат „чисти от кръв“. В началото опитвах да разговарям с нея, но не се получаваше. В паяжинките на кафеникаво-зелените й ириси за миг сякаш виждах отразено собственото си напрегнато лице с остри скули, небрежно разбърканите си коси. Но устните й, разтегнати в любопитна усмивка, така и не пропускаха каквото и да било обяснение. В редките случаи, когато идваше в училище, Карина не говореше с никого. За сметка на това по всяко време можеше да стане и да отиде до прозореца. Разхождаше се невъзмутимо между чиновете и после обикновено си излизаше, заглушавайки точно най-патетичните ми думи със скърцането на вратата…
Не тя се оплака за плесницата. Някой от най-чевръстите беше сварил да заснеме с телефона си клипче и още същата вечер го пуснаха в Мрежата. И така само за една нощ от учител, за когото негласно се знаеше, че привлича деца в училището, се превърнах в нежелана персона. С директора се разбрахме да напусна по взаимно съгласие. „Споко! – ми казаха колегите, – веднага ще си намериш работа, всеки знае, че си най-добрият в града“. Искаше ми се да им вярвам, но всяка сутрин много бавно и мъчително свиквах с мисълта, че ми предстои цял един ден в този странен сън, който сякаш се случваше на някой друг. Скоро минаха матурите и конкурсните изпити, в хола вкъщи също спряха да идват ученици. И една юнска утрин осъзнах, че за пръв път, откакто се помня, нямам никакъв план за деня.
Милена все още приемаше в детската. През ден идваха две момичета и едно момче, на които им предстоеше изпит за ниво по английски. Аз се позавъртах в дневната, после влизах във фейсбук и подобно на зависим, обичащ отровата си, търсех във форумите коментари за онова, което ми се случи.
Като свършеше уроците си, Мили се приплъзваше като сянка покрай мене, приготвяше нещо набързо в кухнята. После хапвахме мълчаливо на масата, наполовина отрупана с моите все още неприбрани тетрадки и учебници по литература. И всеки сядаше пред компютъра си. Тя на бюрото, аз – на същата тази маса, която с нетърпение очаквах да бъде закрита. С гръб един към друг. И само ако някое от децата звъннеше по скайпа, си събирахме главите пред единия от двата екрана. Сякаш не бяха изминали всичките тия години след „Всичко за продан“ на Анджей Вайда, който за пръв път събра ръцете ни в тъмнината на „Одеон“.
Вече не си спомнях откога не бяхме гледали заедно филм. Кино в града ни отдавна нямаше. Когато купихме голямата плазма за дневната, момчетата все още не бяха студенти и си спомням вълнението на всички ни след „Три цвята“ на Кшищоф Кешловски и руския „Остров“, които гледахме заедно. После двамата с майка им се втурнахме да изкарваме пари за таксите и квартирите им и нямахме време за филми. Но често, като се върнех от работа, заварвах Мили да проверява тетрадки, да чисти или да готви пред включения телевизор, усилен на max. Опитвах се да го надвикам с въпроса как може да гледа тъпи сериали и реалити шоута, на което тя неизменно отвръщаше, че дори не забелязва какво върви в момента. Сигурно така се опитваше да пребори умората от шума в основното училище, където преподаваше до обяд.
През есента Милена спечели конкурс за учител по английски в чужбина и замина за Братислава. Аз останах вкъщи – двамата с котката в трите големи стаи, с компютъра, който вече гледах с омерзение, със замлъкналата плазма на стената. И с несбъднатите думи на колегите, че щели да ме „лапнат като топъл хляб“ другите училища.
Все по-рядко започнах да сядам пред екрана: само когато трябваше да се свържа по скайп с Мили или с някое от момчетата. Имах чувството, че ако вляза в пощата си или във фейсбук, пак ще ме залее онази лавина от хейтърство. Все по-трудно ми беше да преглъщам омразата. И агресията, с която толкова много непознати искаха да смажат насилника от Езиковата гимназия в смълчания ни и глух северозападен град. На улицата излизах само когато се смрачи – до близкия магазин, до аптеката за лекарства на родителите си; или до центъра да платя сметките. Не исках да ме питат защо Милена замина и дали съм си намерил работа.
И се случи така, че тогава се срещнах отново с книгите. Целите стени в хола ни бяха заети от томовете, които старателно събирахме с Мили години наред. Когато някой влезеше за пръв път в стаята, онемяваше пред гледка, необичайна за тия времена на кратки постове и недовършени реплики. Но и двамата не помнехме откога не ни беше оставало време да приседнем във фотьойлите с книга в ръка. Тя все пак вечер се приспиваше с книга, но се отнасяше още на втората страница. А на мен често ми се случваше да заспя над ученическите тетрадки и след това едва да намеря сили да се довлека до спалнята. Макар да минаваше за най-елитното в града, и нашето училище беше враг на четенето. Понякога разказвах на учениците си „Благослови животните и децата“, „451 по Фаренхайт“ или „Престъпление и наказание“, но спомените ми ставаха все по-бледи. Цялата система като че ли се бе зарекла да не ми остави нито час за четене; нито ден, свободен от статистики. Всяка седмица пишех справки за извинени и неизвинени отсъствия, отчети и анализи на „успеваемост“ и „постигнати дидактически цели“, „иновативност и креативност (творчество) в обучението“. А самата „креативност“ отиваше, та се не виждаше. Бумащината изгаряше с 451 градуса по Фаренхайт книгите, които аз или учениците ми можехме да прочетем.
И ето ме сега – изгонен и свободен. Една по една, с раздираща болка, от раменете ми се свличаха обвивките, в които години наред съм живял, без да си давам сметка. Сякаш със скалпел ми отнеха онова, без което си мислех, че не мога: моите уроци, моите ученици, моите успехи, моите награди, моите квалификации и сертификати. Все етикети, правещи ме „голямата работа“ в съзнанието на един хищен организъм, който сме свикнали да наричаме общество. Той иска все повече и повече от тебе и ти (подобно на жабата, позволила да й отрежат бутчетата, за да отговори на представата на другите, че е и с т и н с к а ) хвърляш още и още енергия, време, емоции във вечно раззинатата му уста. Докато изведнъж една плесница, която не си очаквал от себе си, ти покаже колко си изпепелен. И тогава ненаситната му паст те поглъща целия. С оглушителния крясък, че си го разочаровал.
Свободата се раждаше с болка. Трудно си проправяше път през смътното ми желание да върна времето назад. Очите ми се отваряха за малките неща, които Мили е трябвало да върши всеки ден заедно с работата си. Не бях включвал прахосмукачката, не бях чистил килимите от котешки косми; не бях разтварял муцунката на котката, за да й давам хапче против разгонване. Досега. През всичките двайсет години, откакто живеехме заедно с Милена… Сякаш съм бил сляп за нейното изтощение, потопен в собствения си каторжен труд с тетрадките, дневниците и уроците, статистиките; в собствените си амбиции и пирови победи.
Но нали от дъното има само един път – нагоре. Направих си план за всеки ден. Винаги съм мислел, че съм сова: лягах след полунощ. Като приключех с уроците и тетрадките, обикновено се заплитах в Мрежата. Ставах недоспал, а в събота и в неделя се излежавах до девет. Сега мой девиз стана руската поговорка „Който рано става, Бог му дава“. Посрещах изгрева на скалите над града, купих си колело и надвечер обикалях близката гора. И във всеки свободен час бързах да седна над книгите. „Възкресение“, „Братя Карамазови“, „Майсторът и Маргарита“, „Дервишът и смъртта“,„Вино от глухарчета“, ; Емили Дикинсън, Пол Остър, Харуки Мураками, Макс Фриш, Николай Бердяев, Монтен… Колко далече беше останало времето, в което ги бях прочел за първи път! Колко дълго събираха прах, непобутнати в библиотеката ни. И Мили започна да чете. Вечер по скайпа си говорехме за книгите и се вълнувахме така, както не го бяхме правили от студентските си години. Позабравените герои като че ли се превръщаха в наши общи роднини: едно ново общество, в каквото винаги сме мечтали да живеем.
Една вечер през май, когато вече бях на гористия път, извиващ се по склона към скалите, ме задмина момиче на велосипед. Не бих му обърнал кой знае какво внимание, ако не беше спряло на няколко метра пред мен. Сърцето ми странно се забърза, когато познах силуета на Карина. Много пъти си бях представял тази среща и думите, които звучаха в съзнанието ми, се променяха от „Получихте си го!“ до „Не исках така да стане…“. Приближих до нея и въпреки сумрака видях раздвоената си фигура в смълчаните й, вперени в очите ми очи. Тръгнахме мълчаливо един до друг, като водехме колелетата си. Наистина странно момиче. Знаех, че е полуукраинка и семейството й, казваха, било непрактично и дълбоко религиозно – някакво рядко срещано вероизповедание, правещо ги особени и отделени от хаотичния живот, който другите в града водеха. Кой знае, може и православни да са били, но да са изглеждали различни…
Чували ли сте за слънчевата педагогика? – това бяха първите думи, които тя каза тази вечер. И последните. Преди да отговоря, яхна колелото си и се изгуби по пътеката, която свиваше в притъмнялата гора.
Бях чул за слънчевата педагогика от бивша колежка – вече пенсионерка, която ми даде да прочета дипломната работа на сина си: за педагогическата система на Петър Дънов и на неговия ученик Боян Боев. Но това беше отдавна и още като се прибрах, влязох в търсачката. Намерих съвсем малко в интернет, затова пък се зарових в други подобни идеи – метода Монтесори, валдорфската педагогика, демократичното образование, Jump Math… Стигнах до Песталоци и Ян Коменски, които първи са формулирали принципите на тези не особено известни днес системи, поставящи в центъра личността на детето, а не правилата на недодяланото ни съвременно образование.
Всички те издигаха най-високо любовта и съзнанието за връзката между всичко съществуващо във Вселената – и проявено, и непроявено. Не е нужно образованието да влива нещо ново у детето, защото най-ценното то го има, вложено от Небето. Учителят само трябва да гради върху онова, което учениците носят в себе си. Но за да опознае истински всяко дете и да се доближи до него, е необходимо да работи с малки групички – не повече от 10-15 деца… Спомних си трийсетината чифта очи, вперени в мен или избягващи погледа ми – всеки учебен час, и потреперах.
Следващата ми среща с Карина се случи през юни, по изгрев. Бях без колелото по горския път към скалите. Утрото се пробуждаше сред славеевите гласове, долитащи от полутъмната гора, и Карина ме слушаше разсеяно. А аз бързах – подобно на ученик, който най-после си е научил урока, да й разкажа какво съм прочел за слънчевата педагогика. Неочаквано, без никаква връзка, тя ме попита дали съм видял снощи двойната звезда.
– Беше пълнолуние – добави и това ми напомни колко отдавна не бях вдигал очи към небето. Докато си спомнях, че някъде пишеше за Юпитер и Венера, които тези дни щели да се виждат една до друга на небето, Карина спря и подпря колелото си на ствола на едно дърво. После направи няколко крачки в гората и се наведе във високата трева. Когато се върна, видях пухкава топчица в дланта й .
– Паднало е от гнездото си – каза. А после прибави:
– Ще го занеса вкъщи. Ще ми докарате ли колелото до другия край на града?
Още в началото на осми клас забелязах, че Карина е странно момиче. Тогава все още не отсъстваше, но седеше сама, с неизменната си усмивка. Не вдигаше ръка в час, обикновено мълчеше, когато я изпитвах. Домашни не пишеше; предаваше празен лист, ако трябваше да анализира стихотворение. С тестовете се справяше добре и веднъж написа съчинение странно зряло за нейната възраст. Всъщност никога не съм я мразил, нито съм изпитвал гняв към нея – дори след като си изгубих работата. Не спирах да си мисля, че в оная плесница имаше нещо ирационално…
Едва при третата среща се реших да я запитам защо не ходи на училище. Тя се спря и потърси къде да подпре колелото си, после леко ме прихвана за ръката и ме заведе до едно повалено дърво. Приседнах, пазейки се от росата по грапавата му кора. И отново видях странно раздвоения си силует в зелените очи на момичето:
– А защо да ходя?
– Но нали трябва да вземеш диплома все пак… – панически се хванах за една от изтърканите формули, които възрастните обичат да повтарят.
– Ще я взема – усмихна се тя със странна увереност. – Аз всъщност не съм спряла да уча.
– Как?
– Чета. И гледам научнопопулярни филми… Е, няма да съм отличничка – добави, явно виждайки съмнението в очите ми.
Не бях усетил кога слънцето се е издигнало в небето, но видях как дългите, свободно спуснати коси на момичето заискриха с медночервеникав отблясък.
-Не мога да издържа всичко онова – в широко отворените, усмихнати очи, с които ме гледаше, имаше не дързост, а някакво странно състрадание. – Събират ни всеки ден накуп. И без дори да сме попитали, ни обсипват с отговори. Вече единадесет години. След училище съучениците ми имат сили са́мо да се взират тъпо в екрана на компютъра, а вечер – да се събират на тайфи и да пият бира…
– Странно. Вашият клас не е от най-мълчаливите. Имах чувството, че ме замерват с въпроси още щом вляза от вратата…
– И в това е проблемът. Те крещят не защото ги интересува отговорът. Искат само да попречат на учителите да започнат да говорят. Не им се слушат някакви тиради, които после трябва да повтарят… Но аз отдавна се уморих от виковете им. И от отчаяните ви опити да се преборите за вниманието им. И от тяхното безмилостно упорство да не ви дават думата. И от подигравките помежду им. И от пушенето между блоковете в голямото междучасие. И от картите на последния чин в последните часове, когато мозъкът ти отказва да приеме каквото и да било. И от телефоните, които не изпускат от ръцете си. И от вашето безсилие….
– Случва се понякога шест ча́са нито веднъж да не чуеш името си, никой да не те забележи. Освен ако не си нагъл; отчаян зубрач или вундеркинд. Повечето са принудени да изберат първото. Правят всичко възможно да привлекат вниманието на учителите с дързост…
Изправих се и я погледнах внимателно в очите:
 Карина, ти затова ли се разхождаше до прозореца?
 Искате да кажете – за да ме забележите ли? Не. В такива часове ми се струва,
че ако не видя скалите – макар и през прозореца, ще полудея.
Тя си взе колелото и тръгнахме обратно по пътеката към града.
 А родителите ти изобщо как гледат на това?
-На училището ли? – Карина се усмихна стеснително и оправи с тънките си пръсти кичура, спуснал се върху челото й. Едва сега си дадох сметка, че никога не бях я виждал с грим или лак върху ноктите. – Като на необходимо зло. От девети клас помагам на мама в преводите и не ме притесняват да ходя всеки ден там… На тях всичко мога да им обясня. Разбират ме.
 А на мене?
-Сега вече да. Някога и вие – като повечето учители, избягвахте да ме гледате в очите. Единствено след онова съчинение – за мъдрата лудост, сякаш за малко ме забелязахте.
Останах изненадан от това колко добре си спомняше заглавието, аз отдавна го бях забравил.
 Затова ли мълчеше, когато те питах за отсъствията?
 Да. И вие отсъствахте, като говорехте с мене. Очите ви се лутаха по бюрото,
където се трупаха някакви листи…
 А сега?
 Сега ме видяхте.
***
Повече не я видях.
Три години изминаха от този ден. С Мили подготвяме новата учебна година в нашето Слънчево училище. Имаме записани двайсет деца за първите класове.
Какво ли прави Карина сега? Няма я във фейсбук и не мога да науча нищо за нея. Чух, че била в чужбина. Но където и да се намира, сигурен съм: тя винаги ще носи в себе си по една плесница.
За някого, който е забравил себе си.

Оставете първия коментар към "Плесницата – разказ от Марта Радева"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*