Една ловджийска история, в която ловът …липсва

Реката и каньоните ни дариха „сочни и цветисти преживявания”, оставили неизгладими спомени
Дошъл съм в Русе след завършване на следване, през 1960-а, като завеждащ отдел „Природа” на Историческия музей. „Работният район” на отдела се простираше на запад дo Беленските острови, на изток до Силистра, прилежащите на Дунава земи и каньоновидните долини на десните притоци на голямата река, дълбоко вкопани в скалите. Тук съм се осъществил като полеви биолог. Реката и каньоните са ни подарили безброй „сочни и цветисти преживявания”, оставили неизгладими спомени за минали творчески години. За едно такова преживяване искам да Ви разкажа.
Отношението към „жизнената артерия на Средна и Източна Европа” е най-различно, според жизнения стандарт, възможностите, желанията и интересите на хората. За едни е предпочитано място за отдих. За други – лятна къпалня (независимо, че реката всяка година си взима жертви!). За трети добре дошла възможност да опитат риболовната си слука. За някои цел на туристическите им въжделения – с кану или каяк, моторна яхта или проста гребна лодка. А за моите колеги и мен е просто работно място, но… какво! Зимен ден на 1961/62 година. Не вали сняг, но духа леден, режещ вятър. Въпреки не най-подходящото време отново сме на път по реката. Носът на нашия ял осморка е насочен на запад, нагоре по течението. Лодката е яка, тежка, стабилна и дълга към 6 метра. Сдобили сме се с нея за временно ползване от ДОСО благодарение на „широките и дълбоки” връзки на Иван Хаджииванов. За днешния читател, незапознат с предишното ни битие, ще кажа, че това е Доброволна организация за съдействие на отбраната. Съществувала е с известно прекъсване от 1947 до 1992. Целта на дейността й беше запознаване на млади хора с военно приложни дисциплини – спортна стрелба, парашутизъм, спортно ориентиране, радиолюбителство и други.
Ловджийската ни компания беше в следния състав. Ангел Барзов, о.з. капитан на ферибота „София” от 30-те години. Задвижването на този кораб е било монтирано от фирмата „VOITH – SCHNEIDER” – авангардно за своето време. По дъното са разположени въртящи се шайби, снабдени с дълги около метър „мечове” – стоманени ламели, подвижни около надлъжната си ос. Това придава на кораба необичайна, почти неограничена маневреност, непостижима за съд с конвенционално задвижване – корабен винт. Може да се движи не само напред-назад, а и странично или да се върти на място. Това е необходимо за точното стиковане на релсите на суша и на кораба. Днес една фирма „SCHOTTEL”, на Рейн, снабдява кораби с двигатели, имащи подобни възможности. През 1998 година фирмата направи презентация на своите продукти в хотел „Рига” – Русе. Втори беше Георги Даскалов (Гошо старшината), старшина при някогашните гранични войски. Петър Кръстев беше механик в БРП. Иван Хаджииванов (иже нарицаем Иван Иванич), препаратор в отдел „Природа” на музея. Разбира се ловец – тогава всички препаратори в отделите „Природа” бяха задължително ловци. Тодор Котоманов, монтьор за тежки индустриални инсталации. Иван Василев, познат под различни названия, според техническата професия, упражнена в момента (Иван Киното, Иван Хладилника и т.н.). Карел Милде, потомък на именито чешко семейство, придошло в България след Освобождението, с големи заслуги за пивоварното и горско дело на новоосвободеното ни Отечество. Дълги години е бил отговорник на хладилника на консервената фабрика „Дунавия”. Той е бил изграден от германците по време на Втората световна война. Ужким е бил за временно, но тъй като у нас временните неща се оказват най-постоянни и устойчиви, той изтрая много години след тази война. И накрая моя милост, пишещия, петимен за пътуване, преживяване и приключения. Други двама от компанията този път не присъстваха: братята Ал. и д-р Д. Константинови. Заради предпочитанието им към ловните пушки 12-и калибър на фирмата „Меrkel”, бившата ГДР, бяха получили прозвището „братя Меркел”. Хора от много различни професии, образувание, произход и интереси, от града и селото – но обединени под мотото „на слука”. Като разглеждам груповата снимка, ме обхваща тъжно и подтискащо чувство. От тази някога горда гвардия само аз все още съм жив. Всички останали вече са се преселили във вечните ловни полета. Мир на праха им. Дано и там да могат да следват голямата си страст. Както е казал мъдър римлянин (не напразно те са владели целия тогавашен свят): „ Sic transit gloria mundi” – тъй преминава световната слава.
По това време (за съжаление или не?) още нямахме телевизия с прогноза на времето и още по-малко за евентуален ловен успех. Независимо от твърде неблагоприятните метеорологични условия, заради които по реката нямаше и перо от патица, се надявахме да можем да изненадаме ятата на мечтаните ни ловни обекти в затишието на канала между нашия бряг и остров Батин, разположен по-нагоре по реката. На лодката бяхме монтирали силен извънбордов мотор – руска „Москва”, с около 12 конски сили. Той ни гарантираше добра скорост при пътуването срещу течението. Но има една приказка: „Човек предполага – Майката Природа разполага”. Почти бяхме стигнали, когато вятърът изведнъж се обърна срещу течението. Дигнаха се къси и стръмни вълни. Водните пръски все повече преливаха през борда. Иван предвидливо беше взел една гумена престилка. Дигнах я, за да се защитя от водната стихия. Това ми донесе впоследствие немалко закачки от ловните другари, в смисъл да не би да съм от захар, та се боя от водата и прочие. Но скоро и те взеха да се крият зад бордовете. Само Иван в достойнството на капитан, навигатор и механик стоеше на поста си до мотора – подобно на храбрия оловен войник от приказката на Андерсен.
Позната история: една беда не идва сама! Точно в този критичен момент моторът ни го хвана „злокачествена кашлица” (без да има грип). Иван трескаво се мъчеше да открие причината, но безуспешно. Вятърът и вълните неспасяемо ни тласкаха към пясъчна коса на опашката на остров Батин. Все едно някой ни беше проклел… Да сте чували за „Закона Паркинсон” или „ефекта Мърфи”? Ето Ви доказателство за обективното им съществуване! Ами ако заседнем на пясъчната коса? Не особено привлекателна перспектива, да стоим до пояс в ледената вода и да се мъчим да намерим пушки, патрондаши, фотоапарат, бинокли и прочие оборудване… Не стига това, ами уповавайки се на мощния мотор, бяхме взели само един чифт гребла. Още един погрешен ход. Хванахме се за греблата. „Грижата за давещия се е грижа на самия давещ се!” – нали така?! С обединени усилия и малка доза късмет успяхме да излезем от опасната зона.
Недалеч от това място реката изплю нашата, все пак не съвсем малка лодка, като тапа на брега. Отново благоприятно обстоятелство – тук брегът не беше така висок и стръмен, както по-нагоре. Леко влажни – честно казано като мокри котета – се качихме на спасителния бряг. Разбира се веднага си запалихме хубав огън. Проста работа за стари авджии. Плавок наоколо имаше в изобилие. Апетитно замириса на печен хляб и салам, набоден на заострени клечки. Също не бяхме забравили и нещо солидно за вътрешно загряване. Тогава направих и „снимка за спомен” със служебния „Зоркий”. Моля благосклонния читател да ме прости – моята прескромна личност я няма на снимката. За съжаление фотоапаратът изобразява само обекти, намиращи се пред него. А аз стоях отзад и не се сетих да помоля някой от компанията да снима. Иван се беше посветил сериозно, концентрирано и отговорно на мотора. И ето – повредата се оказа съвсем елементарна. Подвижният секторен капак на въздушния филтър се бил разхлабил и при завъртването бил закрил въздушните отвори. Иван стегна държащия винт и моторът заръмжа доволен! Направих още няколко снимки да запечатам паметното събитие и с възторжени възгласи тръгнахме към дома. Пристигнахме полуизмръзнали, мокри и без патици. Но с непоклатимото решение: другата неделя отново сме на лов!!!
Еберхард Х. Унджиян,
Дирекция „Природен
парк „Русенски Лом”

Оставете първия коментар към "Една ловджийска история, в която ловът …липсва"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*