Приключенията на Черната пешка – разказ от Анна Гюрова

Анна Гюрова

Първа игра
…Отворих очи. Стоях върху шахматната дъска. Черна пешка върху бяло квадратче, разположено точно пред топа. Това бе първото ми превъплъщение – раждането на душата ми. Огледах чернобелия свят от своето ъгълче и притаих дъх от вълнение. Иззад гърбовете на другарите ми от предната линия се издигаха гордите осанки на коня и офицера, а с една глава по-високо – тези на Царя и Царицата. Колко прекрасна ми се стори тя в дългата си черна рокля!Тъмни букли се спускаха чак до кръста й, а очите й за миг ме пронизаха. Потръпнах от мрака в дълбините им.Топът ме сръчка да се обърна напред като другите пешки, защото играта започвала. Един от белите се премести. Въобще не помня пред кого стоеше. Зяпах цветния свят, който владееше пространството извън шахматната дъска. В следващия момент почувствах как могъща сила ме избутва на черно квадратче. Помислих, че е работа на топа. Обърнах се и го изгледах учудено.
– Не се разсейвай и се разкарай от пътя ми! – изръмжа той – Аз съм праволинеен.
Пренебрегвайки предупреждението, продължих да се оглеждам любопитно наоколо. Така и не разбрах как ме отнесе един от белите…
Втора игра
…Отворих очи – този път пред коня. Помнех всичко от първия си живот, а в помеждутъка другите души, останали без тяло, ми разясниха правилата на играта. Стана ясно, че щом веднъж съм се родил черна пешка, не мога да се превъплъщавам в бели фигури. Нито в по-висок клас черни като топа, коня и офицера, освен ако не проявя невъзможното геройство да оцелея през целия път до другия край на дъската. Тогава и само тогава ми е разрешено да се преродя в някоя от взетите фигури – дори в Царица. Но никога в Цар. Освен това първата ми поява върху бяло квадратче означаваше, че винаги началната ми позиция щеше да се разполага върху такова. Наричат ни защитници на Царицата, защото най-високото отличие, до което можем да се доберем, е да застанем на мястото пред нея. Но за да получим честта, първо е необходимо да докажем своята вярност чрез жертвоготовност. Трябва да умрем десетки пъти, ако се налага – и стотици, защитавайки с телата си по-висшите фигури. Да поемаме безумни рискове. Да бъдем силни и да не се оплакваме. Да умираме с песен или поне с усмивка на уста, защото всяка смърт ни доближава до най-достойното място. Може би това бе причината събратята ми рядко да стигат до другия край на дъската. Никога нарочно – само по силата на някакъв невъзможен моментен шанс. Но пък да бъдеш толкова близо до Царицата… Да усещаш мириса на парфюма й, шумоленето на черната рокля, а при случайно нейно обръщане да те докосне неволно къдрица…
Конят изцвили и ме прескочи. Той бе най-дивият от висшите фигури. Безумните му ходове ги объркваха със своята несиметричност. На мен ми харесваше буйният му нрав. Този път наблюдавах играта малко по-внимателно. Следвах коня и се надявах да умра, спасявайки го. Но той бе нетърпелив и скачаше напред. Въобще не ме забелязваше. Не можех да го настигна със скромните си възможности. Съвсем случайно, както си зяпах след коня, бях пометен от бял топ…
Трета игра
…Отворих очи пред офицера, когото, както стана ясно, бях спасил без да искам – от чист заплес. Потупа ме по гърба одобрително. После ми обясни, че бил приближен на Черния Цар. Не само стоял до него, но и се движил само по черни квадратчета. За разлика от офицера протеже на Царицата, който се мотаел по бели. Постоях по-дълго пред него, следвайки нарежданията му. Не беше грубоват като топа, но говореше през цялото време. Отначало се ласкаех, че висша фигура ми обръща внимание. После разбрах, че си търси слушател, защото Царят отблъскваше опитите му за общуване. По някое време ми нареди да се придвижа. С известно облекчение се мръднах напред. Опитах се да следя играта, но офицерът ме настигна. Зашепна в ухото ми. Оплюваше топа и коня. Те били по-нисши от офицерите, които се разполагат в пряка близост до Техни височества. Пешките пощади – не заради мен, а понеже ги считаше за твърде незначителни, за да се говори за тях. Не че харесвах лошите маниери на топа или безразличието на коня, но клюкарстването по техен адрес не ми се видя никак аристократично.
Почувствах мирис на парфюм. Царицата се бе преместила до офицера. За мое щастие той благоговейно млъкна. С крайчеца на окото си видях целеустремения ход на бял офицер върху бели квадратчета. За миг осъзнах, че тези висши фигури са праволинейни като топовете, но по диагонал. Погледнах Царицата. Видях уплаха в черните й очи. Запях, както ми бяха препоръчали, усмихнах се и се изстъпих напред. Белият офицер ме уби. Не че се оплаквам, но заболя повече и по-дълго, преди да умра. Последното, което помня, бе как Царицата помете белия офицер. Мракът в очите й бе станал още по-гъст…
Четвърта игра
Не можех да повярвам! Стоях пред Царицата! Задъхвах се от вълнение при мисълта, че още на четвъртата игра съм получил най-високата чест, каквато пешките постигаха чак следмножество саможертви. Щях да я защитавам на всяка цена – ако ще да боли стотици пъти повече от смъртта ми по време на третата игра! Казах й го. Тя само кимна:
– Естествено – нали това е смисълът на съществуването ти – да служиш и да се жертваш за висшите.
Не че се оплаквам, но ме заболя. Очаквах поне малко одобрение, лека усмивка, които да покажат, че ентусиазмът и жертвата ми са оценени. Преглътнах и замълчах. Съсредоточих се в играта. Започвах да я разбирам все по-добре. Царицата ми нареждаше къде да мърдам. Не че се оплаквам, но на два пъти ме изложи на излишен риск, който с мъка избягнах. В моментите на опасност мракът в очите й се сгъстяваше, огънчета на възбуда припламваха, а движенията й ставаха рязки. Царицата бе най-могъщата фигура на дъската, комбинирайки функциите на топа и офицера. Убиваше белите с очевидно удоволствие. Косите й се разрошваха, ноздрите й се разширяваха и се задъхваше от силно вълнение. След като пометеше някого, спираше, изваждаше парфюма и се пръскаше. Прокарваше гребен по къдриците си. После продължаваше да убива. В очите на умиращите бели фигури четях ужас, несравним с онзи, причиняван от топа, коня или офицера.
Пред мен се изпречи Бялата Царица. Гледаше ме хищно, а прекрасните й руси къдрици и воднисто-сините очи не ми подействаха никак успокояващо. Обърнах се към Черната си господарка. Без да трепне, нареди да се пожертвам. Бялата Царица ме уби с голяма жестокост. Не че се оплаквам…
Пета игра
Отворих очи.Стоях върху шахматната дъска. Черна пешка върху бяло квадратче, разположено точно пред топа. Не потърсих с очи Царицата. Нещо се бе пречупило в мен – вече не виждах смисъл в играта. Не обърнах внимание и на грубостите на топа. Вместо да наблюдавамвисшите черни фигури с цел да ги защитавам, се съсредоточих върху ходовете на белите. За първи път се преместих сам – по свое усмотрение. Оставих топа да бъде смачкан от Бялата Царица. Естествено, тя можеше да убие мен, но предпочете по-висшата фигура. Счете ме за безопасен. Започнах да разбирам предимствата да бъдеш пренебрежим и незначителен. Продължих бавно да лазя напред, оглеждайки се, докъдето ми стигаше погледът. Черната Царица бе лошо обградена и жертваше всички черни фигури около себе си в опити да се измъкне. Усилията на белите отиваха да я приклещят в ъгъла и да я убият. Затова и не ми обърнаха внимание. Другият край на шахматната дъска се виждаше все по-ясно. Почти никой не бе останал да го защитава, освен Белият Цар, който, забелязал ме твърде късно, страхливо избяга на безопасно разстояние. Преди да стъпя на последното бяло квадратче, чух ликуващ вик. Черната Царица бе паднала.
Стигнах края на дъската. Отнякъде чух аплодисменти. Оцелелите черни фигури ме поздравяваха. Вече имах право да се превъплътя във висше тяло.
– Избери Царицата! – заговориха един през друг.
– Избери Царицата! – викаше най-много от всички бъбривият офицер на Черния Цар.
Но аз не исках да вляза в тялото на това чудовище – душата ми можеше да се изкриви от съжителството с него, да я загубя завинаги. Не ме привличаше и идеята да се превърна в една от висшите фигури. Е, малко ме изкушаваше мисълта да стана кон. Но изберях ли го, промяната щеше да бъде окончателна. И въпреки че топът или офицерът нямаше да могат да ми заповядват, трябваше да се жертвам за Царицата в следващите игри. Стотици пъти щях да умирам в безумната война между черните и белите. А за пет игри се бях убедил, че цветът няма значение. Висшите бяха еднакво жестоки според ранга си, а пешките – същите наивници, готови да се жертват с надеждата в някоя игра да им дадат шанса да умрат по особено мъчителен начин, защитавайки своята любима Царица.
Тогава направих онова, което никоя фигура в историята на шаха не бе дръзвала. Избягах от чернобелия свят. Търкулнах се от дъската. Паднах в нещо зелено и приятно. Бях свободен…
Момичето и момчето не забелязаха търкулналата се в тревата пешка. Днес бяха уморени от дългия планински преход на тяхната група. Седнали на дървените пейки пред хижата, продължиха играта с останалите фигури. Момичето и момчето не воюваха. Всъщност нямаше голямо значение кой ще победи. Те просто се забавляваха…

Публикувано в бр. 12 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Приключенията на Черната пешка – разказ от Анна Гюрова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*