Да си припомним позабравените традиции по построяване и освещаване на новия дом

Курбанът за селото, за дома и неговите обитатели бил изпитаният начин да се изпроси благополучие и здраве

Празник на плодородието в Обретеник, 2015 г.

Празник на плодородието в Обретеник, 2015 г.

Преди години докато събирах материали за традиции на беленските хърцои, ми попадна изданието „Народната памет разказва“ (обичаи, празници, традиции в Ценово), 2007 г. „Издание” е смело казано, защото от някого получих папката с разпечатан или копиран текст. Вероятно „ръкописът” някъде има официална публикация. Авторката Анка Ирманова от Ценово е местна учителка, читалищен деятел и краевед. Празници и обичаи бяха придружени със записани песни. Прочетох с интерес ценовските традиции, но особено любопитно за мен беше съдържанието на книжката. Ирманова е родена през 1931 г. Това ми подсказа кои празници и ритуали от сложния празнично – обреден календар на българите са съхранени като активни, макар и десакрализирани, в началото и първата половина на ХХ век. От текста ставаше ясно, че авторката разказва видяното и преживяното, но и научено от по-възрастни.
Промяната в обществените отношения в средата на века видоизменя празничната система и отношението към старината и древните традиции. В стилистиката на текста открих задоволството на зрелия социализъм, който успешно „ревизира” и трансформира завареното в нещо по-добро. Повечето краеведски съчинения носят тази идеологическа обремененост. Изключенията са рядкост, аз имах късмета да попадна на такова – „Обретеник. Етнографски очерк”, издадено 1992 г. с автор Кънчо Бакалов. Книгата е истинско бижу, ценно съкровище, написана от човек с усет към традицията и към важността да се записват промените й през различните десетилетия.
Ценовската книжка обаче е ценна с това, че показва кои от празниците в обредната система са били активни или за кои от все пак е можело да бъде намерена информация в първото десетилетие на ХХІ век (2007 г.). „Народната памет разказва” за седянка, тлака, курбан, годеж и сватба, обреди, свързани с новороденото. От зимните празници са представени: Игнажден, Бъдни вечер, Коледа, Нова година/Сурваки, Йордановден, Бабин ден, Заговезни и Лазаруване. След това идва ред на Великден, Гергьовден, 24 май, жътва, обреди, свързани с новия дом, Пеперуда и траурните ритуали.
В разказаното от краеведите от Ценово, Борово, Екзарх Йосиф и Обретеник няма съществени различия за съхранените практики при изграждането на нов дом. Той е бил важно събитие и в по-далечното, и в по-близко минало бил подкрепян от съседи, близки и роднини.
В края на 80-те години на ХХ век, когато отидох да живея в Борово, вече не се строяха къщи, тук – там се довършваше нещо, най-много да се построи някой гараж, пристройка или стопанска сграда. Но хората все още си помагаха при строежите, после се събираха на „турнясване”(тронясване, освещаване).
Едва по-късно, когато започнах да се ровя в селищните истории, осъзнах, че „турнясването”/ тронясването е стара традиция, а подпомагането при строителството е унаследяване на традиционни взаимоотношения. От днешна гледна точка смятам, че съм имала късмет да наблюдавам финалния акорд на „задругарските” отношения, традиционно познати в цялото българско землище.

Подредба на дом от началото на ХХ век в село Обретеник, Етнографска сбирка към НЧ "Христо Ботев 1928"

Подредба на дом от началото на ХХ век в село Обретеник, Етнографска сбирка към НЧ „Христо Ботев 1928“

Задругата, според Кънчо Бакалов („Обретеник. Етнографски очерк”, стр. 143) била общност от няколко брачни дойки с общи родители, техните деца и внуци. След разпадането й се стига до появата на т. нар. селска община – малки семейства, със или без кръвна връзка помежду си, обединени най-често на съседски принцип. (Пак там, стр. 147). Този тип отношения, съществували столетия в селата, в края на ХХ век започнаха своя разпад.
В миналото избраното за дом място предварително се е освещавало – прекадявало се е с тамян и се е преливало с вино. Първата копка се е правела от стопанина. В източния ъгъл на основите на къщата се зазиждала бутилка със светена вода или с олио и вино, както и списъкът с майсторите, собственика и годината на градежа.
Най-любопитният от обичаите по построяване на нов дом. е „такията“, другаде – „дакия“. Това е вид благословия, която се прави от майсторите строители, когато строежът се издигне до покрива. Тя е и призив към роднини и съседи да дарят майстора, за да осигурят благополучие и за своите домове. На най-високото място на покрива се издигал кръст, на който се окачват даровете от стопаните, близките и съседите, предимно тъкани. Първа стопанката дарява с риза башмайстора. Цитирам „такията”, записаната от Кънчо Бакалов: „Слушате майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии! Чорбаджията Д. П. подарява един златен подарък, който струва 1500 наполеона за къщата, която се дига като Стара планина и се синее като Синьото море! Колкото му са на този подарък жичките, толкова да му са на стопанина в кесията жълтичките и в кошарата овцичките! Колкото е на морето пясъкът, толкова да му е в къщата врясъкът! Да му помогне Бог да отиде на Божи гроб! Да отиде на кон, да се върне с файтон! Да бъде избавен от всяко зло! Тоз, който донесъл, да му се намери на оня свят студена вода и гюлова сянка на главата! И да не забравяме царя Александрия, който ни освободи от люта Турция с пушка бойлия и сабя френгия!
На майсторите майсторлъка, на калфите усталъка, на калджиите 100 пръчки през гърба. Амин!“ („Обретеник. Етнографски очерк”, стр. 202)
След приключване на строежа събраните вещи се разпределяли между майсторите. Стопанинът се отблагодарявал със златна пара. Подарената на такията ракия се изпивала в края на строежа, когато на източния ъгъл се окачвал червен пискюл, за да пази дома от злите сили.
През 80-те и 90-те години на ХХ век този обичай вече не беше в активна употреба, но съм слушала разкази за него от по-възрастни хора. Тогавашните майсторите, някой от които учили, недоучили, продължаваха да бъдат важни лица, говореше се, че не бива да бъдат сърдени, защото можело да прокълнат новия дом, а не да го благословят. Те доста добре се възползваха от наследените „права” и на чаша ракия, в края на всеки работен ден, с поучителен тон напомняха на стопаните историйката за зазиданата в комина шапка.
В миналото влизането в нова къща трябвало да стане на хубав ден, най-често понеделник, първи прекрачвал прага най-възрастният член на семейството, за „да е здрава къщата дълги години” или бременна жена „за да има щастие и берекет” в дома. Тази традиция също не се спазваше в края на ХХ век. Семействата, които доизграждаха домовете си, нямаха търпение да влязат в тях, за да подобрят битовите си условия.
Но „турнясването” си остана в активна употреба и до днес. Тронясването на дома, се е правело с водосвет, курбан и веселба. Подаръците, които са се носели на домакините били предимно вещи за бита – котли, тави, сахани, паници, месали, черги, храни и други.
5След като се направи „тронясване“ на къщата, всяка следваща година, на този ден се прави курбан за здраве и берекет на живеещите в дома. Според краеведите за него предпочитани били предимно празниците от есенния цикъл – Петковден, Димитровден, Архангеловден, Никулден. Курбаните за дома, свързани с освещаването на дома, са различни, от курбана, посветен на селищния празник, който също има за цел да изпроси благословия и добруване на къщата.
Активно се пази и друга традицията – да се нарича курбан на отделен член на семейството, след преживяването на някаква травма, заболяване и по други причини. Задължение на домакините е всяка година на определения ден да приготвят курбан – шаран с ориз или шиле, агне. На курбана се канят гости – роднини, съседи, в по-ново време приятели.
В миналото каненето на курбан било тържествено, почти като за сватба. Млада жена – снаха със зълва, мома с другарка, детенце с брат или сестра обикаляли близките по домовете, целували ръка на по-възрастните и канели с думите: „Много здраве от мама и тате, да дойдете у дома на курбан.“ В уречения ден гостите идвали, насядали на трапезата – на възглавници или на трикраки столчета около застлания на земята дълъг трапезник, изтъкан от кълчища. На трапезата се зареждали вкусни селски гозби в пръстени паници. За чорбата се давали дървени лъжици, а яденото се топило със залъци хляб.

Още от подредбата на дома в село Обретеник, Етнографска сбирка при НЧ "Христо Ботев 1928"

Още от подредбата на дома в село Обретеник, Етнографска сбирка при НЧ „Христо Ботев 1928“

Върху коленете на всички се опъвал дълъг презръчник, за да не се капят гостите и да си бършат пръстите. За случая се изпичал обреден хляб – кравай, който се разчупвал и раздавал от стопанката за здраве на всички. На трапезата ракията се пиела от павурче, виното – от шарени бъклици. Пеели се бавни жални песни със сюжет. Курбаните като повече селски тържества били начин за поддържане на роднински и съседски отношения. (Ирманова, „Народната памет разказва“ /обичаи, празници, традиции в Ценово/, стр. 17 – 18).
Днес личните празници доминират над колективните, те целят изпросване на здраве и благополучие на личността, а не на колектива. Старите традиции са трансформирани също към осъществяване на лично добруване. Личността вече доминира над колектива, а изпросването на стопанско благополучие не е необходимост и не осигурява оцеляването на рода. Истории от вчера за днес и утре. Има ли смисъл да ги разказвам?

Публикувано в бр. 27 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Да си припомним позабравените традиции по построяване и освещаване на новия дом"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*