Пътешествието на ловеца – разказ от Мирослав Петров

Мирослав Петров

Мирослав Петров

Есенният вятър свиреше между загърнатите в лепкава мъгла сиви хълмове, носейки със себе си ситни капки дъжд и купища мокри, изгнили листа. Свирепите му пориви блъскаха яростно вървящия из разкаляните пътеки мъж, издувайки краищата на опърпаната му кожена наметка. Подобно на крилете на огромен прилеп те се издигаха и свиваха, докато той упорито продължаваше да мести обутите си във вълнени навуща нозе напред. В тъмните му, горящи под тежките вежди очи се четеше мрачна решимост, докато отмерваше всяка своя стъпка с равномерен удар на дръжката на копието си по земята. Направено от ствола на бял дъб и увенчано с назъбен бледожълт зъб от дракон, то проблясваше като призрачна факла сред царящия наоколо сумрак.
Името на мъжа беше Тагард, но в племето си беше известен като Бялото копие заради оръжието, което носеше и с което се беше прочул надлъж и шир из Равнините на Сътворението. Нямаше човек или звяр, които да устоят на обединената сила на Тагард и на копието. Драконовият зъб беше по-як и от най-доброто, калено в ковачници желязо, а пред уменията на ловеца скланяха глави мнозина опитни майстори в бойните изкуства. Господари и принцове отблизо и далеч бяха предлагали служба на Тагард, давайки му най-висок чин и богатства, но той винаги отказваше. Неговият живот не беше сред задушаващите окови на цивилизацията, а сред волните простори. Да почувства как слънцето напича кожата му, да вкуси от студената вода на бистрите потоци, да усети биещото си в задъхания ритъм на живота сърце, докато мери сили с бързонога антилопа или свиреп лъв, да разпростре взора си в земи отвъд познатите – ето това бяха нещата, за които живееше Тагард.
Пътешествието, в което се беше впуснал сега смелият ловец, беше най-опасното и вълнуващо в живота му. Саморъчно направена върху кожата на газела карта и думата, дадена на един умиращ, бяха станали причина Тагард да поеме към място, което за мнозина беше просто легенда.
Когато предната есен старият шаман на племето застана на Прага на Духовете, той повика при себе си младия ловец и го помоли да разпръсне праха му сред пределите на Валокаан – мистичната и древна земя, която според разказите на Сказателите се простираше отвъд Буреносното море. Умиращият, разтърсван от треска шаман, твърдеше, че дошъл преди много луни оттам и само в земята, където поел първия си дъх, щял да получи истински покой.
Въпреки безумното на пръв поглед желание на умиращия Тагард даде думата си да стори нужното. Историите за тази далечна и приказна земя владееха от дете ума му и той неведнъж се питаше как би изглеждала тя, понякога в сънищата си дори сякаш я виждаше – окъпана от златната светлина на залеза, с безбрежни простори, в които препускаха стада диви коне и където крачеха гордо най-различни същества. Дългът към племето обаче му запретяваше да го остави. Колкото и далеко да стигаше в скитанията си храбрият ловец, никога не напускаше Равнините на Сътворението.
Умиращият шаман му даде това, от което се нуждаеше – причина да се впусне в преследването на мечтата си.
Цяла зима Тагард старателно се подготвя, събирайки всички късчета информация за Валокаан. Ходи дори до Пещерите на мъдростта, където Първопредците бяха оставили своите послания, изсечени с рисунки в неизброимите губещи се на стотици стъпки в дълбините на земята тунели. С онова, което откри, и използвайки за основа разказите на Сказателите, Тагард направи своята карта.
Щом първите пролетни лъчи започнаха да стапят снеговете, ловецът напусна селото си и пое към Залива на делфините, откъдето крайбрежните племена, поемаха на своите пътешествия през незнайните, изпълнени с мистерии и страховити обитатели води. До този момент Тагард никога не беше се качвал на техните големи, украсени с глави на морски чудовища лодки.
Докато избраният от него плавателен съд го отнасяше далеко от родните брегове, ловецът за пръв път почувства страх. Той не беше породен от смъртта, а от необятното, изпълнено с вода пространство пред него. Тагард се почувства миниатюрна прашинка, подмятана по волята на ветровете на хаоса. В този миг той осъзна, че светът е много по-голям от онзи, сред който беше роден и израснал. Легендите за Валокаан постепенно започнаха да придобиват плътност.
След плаване, продължило почти цял лунен месец, морските хора оставиха Тагард на твърда песъчлива земя. Тя не беше толкова красива, колкото родните му равнини, но беше началото на оставащия път по суша към Валокаан. Според картата и Сказанията, пътят минаваше през опалени пустини, в които лежаха костите на гиганти, през планински проходи, над които се издигаха обвитите в скреж и облаци тронове на сурови богове, през гори, където властваха горди жени воини и хълмове, сред които брадясали мъже с рогати шлемове проливаха кръвта и виното като реки.
Всяка стъпка из този нов свят беше белезяна с приключения и битки. Тагард се изправяше срещу невиждани досега противници, печелеше приятелства и оставяше след себе си незаличима следа, която да осветява пътя на онези, които щяха да потеглят в преследване на мечтите си към далечните земи на Валокаан.
Ето че сега, почти една зима след напускането на селото, Тагард беше в края на своя път. Отвъд Студените хълмове беше бленуваната земя, тъй му беше казал един съсухрен трапер, ловуващ бобри покрай бреговете на Сънливата река. Но това беше преди четиридесет и девет появи на Слънчевия господар. Понякога, докато си проправяше път през сивотата на натежалите от мъгли възвишения или вечеряше студено месо под дъжда, Тагард се питаше дали земята, към която се стремеше, щеше да оправдае очакванията му. Възможно ли беше да съществува мястото от разказите на Сказателите и нима студените хълмове не бяха преддверието на тъжното царство на погиналите души.
Яростен порив на вятъра блъсна Тагард в гърба. Ловецът залитна силно напред, но успя да се задържи, яростно забивайки дръжката на копието си в земята. Здравите му силни крака заораха в пръстта. Вдигайки другата си ръка пред очите, за да се предпази от връхлетялата го вълна от боклуци, той продължи към няколко големи камъка, които израстваха от земята като гигантски зъби. Силно килнали се едни към други, те образуваха естествен заслон, в който той можеше да изчака, докато гневът на вятъра намалее.
Усетил намерението му, вятърът връхлетя с нов вой отгоре му – див, всепомитащ звяр, изтръгващ цели храсти и малки дървета. Заедно с него от небесата западаха едри колкото орех ледени късове. Един от тях удари ловеца над лявата вежда, причинявайки му силно кървяща драскотина, но той не й обърна внимание. Първобитната жажда за живот се пробуди у него. Надавайки рев, който бурята заглуши, Тагард се втурна с ниско наведена глава напред към камъните. Бурята го последва, обсипвайки го с унищожителните си снаряди. Близо до него падна проблясваща светкавица, превръщайки един сух, крив дънер в ярка факла.
С един последен, могъщ скок Тагард се озова зад камъните. В мига, в който нозете му прекрачиха минаващата между скалите невидима линия, бурята сякаш изчезна. Още продължаваше да трещи и да вие, но постепенно силата й намаляваше. Дъждът утихна и след няколко удара на сърцето небето започна да се прояснява. Облаците се отдръпнаха, мъглата се стопи, все едно никога не я е имало.
Пред Тагард се разкри равно зелено море, из което като миниатюрни скъпоценни камъни бяха пръснати сиво-белите купчинки на обитавани от хора места. Те се намираха на голямо разстояние, може би на около седмица ход от хълмовете, но самият факт, че се виждаха толкова надалеч, говореше, че ловецът е стигнал до далечния Валокаан.
Върху небосвода се появи дъга, ярка и пъстра, искряща в своите багри. Като чутовен приказен мост тя протягаше потрепващите си краища от камъните, между които стоеше Тагард, към най-далечния и ослепително блестящ в своето великолепие град от тази непонятна, изпълнена с живот земя. Той се усмихна и вдиша с пълни гърди свежия, изпълнен с аромат на билки въздух. Сърцето му ликуваше, нетърпеливо да слее пулсиращия си ритъм с духа на Валокаан.

Публикувано в бр. 11 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Пътешествието на ловеца – разказ от Мирослав Петров"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*