Да се нарибарчиш – разказ от Весислава Савова

Весислава Савова

Весислава Савова

Неделя. Слънце. Слънце, което топли. У дома – скандал за поредното „основно чистне“ от предния ден е наложил мълчание. Сребрин Колев оглежда кухнята – всичко „блести от чис-то-та!“ (ехо от гласа на тъщата). Дори не иска да помисля за закуска или кафе – знае, че кафенето във входа вече работи и една топла напитка с набързо сдъвкана вафла ще му стигнат. Въдиците са в колата, а колата не e нужна на никого в почивните дни. Дрехите му за риболов, изпрани и дори изгладени, са в килера „Колко мъдро ги прибрах там!“ – минава през ума му и се усмихва. – „Предимството от казармата – ей сега ще скоча в тях и тихо-тихо ще изляза. Така, и вълкът ще бъде сит, и агнето цяло. Жената и тъщата ще се наслаждават до екстаз на идеалния ред и чистота и няма да се сърдят, че „Пора“, демек аз, ще им цапа наоколо.“
Речено – сторено. За по-малко от пет минути Сребрин вече е облечен и завърта ключа в ключалката.
– Къде тръгна бе, нещастникооо?! – тъщата е подала глава от вратата на спалнята.
– Остави го, мамо, на риба е тръгнал. Тамън няма да се мотае в краката ни и да цапа. Да върви където иска. От сeдeне и ядене виж на какво е заприличал – дебел, сбръчкан и все сърдит. – съпругата му Кремена, някога с титлата на квартална красавица и „кротко момиче“ (споменът за майка му за миг насълзява очите), също е качила десетина килограма, но самочувствието й е все същото, а от кроткостта й не е останала и следа.
– Да се нарибарчиш дано – тъщата, както винаги, запази правото си на последна дума.
Сребрин не казва нищо. Заключва тихо и слиза пеша от шестия етаж. Тежките му стъпки предизвикват съседа от третия етаж, бай Георги, да отвори вратата на апартамента си.
– А бе, Сребри, ти ли си? Викам крадци да не са влезнали. Ти къде, на риба ли?
– На риба, бай Георги, на риба.
– Ееее, как не съм по-млад да дода с тебе („Айде няма нужда,“ мисли си Сребрин). Ай, наслука!
„Да се нарибарчиш! Наслука! Не ще го бъде днешният риболов, ама нейсе, поне да не съм си вкъщи.“
В кафенето е дъщерята на собственика, която съсредоточено е вперила поглед пред себе си. Като приближава до барплота, Сребрин разбира причината – момичето е във виртуалния свят и такива „чичаци“ като него само я разсейват. Въпреки това, шестнадесетгодишната („Боже, само за едно е права тъщата – как лети времето!“) Ангелина кимва разсеяно, прави му кафе и му подава вафла. Кимва още веднъж, когато й казва да задържи рестото и се връща към заниманията си. Сребрин вади пакета цигари и се сепва от гласа на момичето:
– Чичо Сребри, моля те да пушиш навън. Знаеш – новите наредби…
– Да, да, няма проблем, знам. Само да ги извадя.
Излиза и слънчев лъч погъделичква носа му. Киха и разлива малко от кафето пред себе си. („На пари е“ – така го успокояваше майка му, която също чистеше в почивните дни, но не ангажираше никого в семейството). „Ами да, затова все ме хокат вкъщи…“ Сдъвква вафлата набързо, пали цигара, която изпушва, докато изпие кафето и отива на паркинга. („Излишни разходи! Как пък не остави колата пред входа като хората!“ – тъщата). Маха на пазача и влиза в старото BMW, което някога привлече вниманието на Кремена, а то пали „от раз“, както се казва. Не иска да сменя „бавареца“. Той и баварското пиво го карат да се чувства човек. Иначе, работата на счетоводител, вече непоносимата атмосфера у дома и отишлите си – някои в чужбина, а други от света – приятели, го съсипваха и ако не бяха тези малки удоволствия плюс кафето с цигара и риболовът, едва ли би имал желание да се събужда сутрин. Поне дете да имаха, но пак с намесата на тъщата, Кремена направи два аборта („Не ти е било писано, маме. Ама и с тоя ген, май по-добре.“)
Вече излезе от София. Кара внимателно и се оглежда за блато. Трябват му няколко жаби, с които да улови сом. Ясно беше, че няма да го допуснат у дома с това „чудовище“ (пак тъщата), но колкото и да не му допада бай Георги, ще го занесе на него, а старецът ще извади от ракийката… „Ей, сложих тигана вече, беее. Ама и нищо да не уловя, поне да си направя кефа.“
Ето го – старото блато. Тук ловеше жабки с баща си, който напусна семейството точно, когато Сребрин вече беше започнал да се хвали в училище с постиженията си в риболова. Слезе от колата, пропъди един устремил се към носа му комар, заедно с тъжния спомен и пристъпи наред.
Точно тогава я видя – млада, с дълга до земята руса коса, покрила голото й тяло. Преглътна трудно и се взря във видението (сигурен беше, че това не се случва в действителност – не и на него). Момичето свенливо наведе глава и… Ами да! Това бяха сълзи, стичащи се към съвършените й стъпала, които, дори и нацапани с кал, бяха толкова красиви. Сребрин се навежда, пада на колене и целува съвършените стъпала.

– Ха-ха-ха! Какво сънуваш, скъпи? – стряска го гласът на Кремена.
Оглежда се, все още неосъзнаващ какво се случва. Постепенно нещата идват на местата си. Беше сънувал. Сънувал себе си като поостарял „чичка“, с нещастен брак, свадлива тъща, без приятели, намиращ радост само в риболова. Та той е само на двадесет и пет, сгоден за тази красива жена, която е желана от всеки мъж в квартала. И все пак, нещо в него продължава да го тревожи.
– Не знам, миличко, не помня – лъже той и си дава сметка, че все по-често прибягва до тези малки лъжи, за да не го тормозят с излишни въпроси.
– Ама беше много мило да се събудя с целувка по стъпалата – мърка Кремена. – Ох, ще ми направиш ли кафенце?
– Не е ли твой ред? – казва Сребрин и сам се чуди на това, че за първи път не се съгласяваше с желанието на годеницата си, чиито капризи все по-често го караха да се чувства като марионетка.
– Каква глупачка съм само! – красивото лице на Кремена се изкривява в гримаса на вещица от анимационни филми. – Хубаво казваше мама, че теб само риболов те интересува. Да се нарибарчиш дано!
От фученето на Кремена и бързите й действия, с които се облича и събира нещата си, му се завива свят и затваря очи. Отваря ги едва когато чува затръшване на вратата.
Половин час по-късно държи мобилния телефон пред лицето си и сякаш някъде от далече до него достига стържещият глас на майката на Кремена.
„… момичето ми, бе?!… Профан!!! … Да се нарибарчиш дано!“
Е, защо не? Става и се приготвя за риболов. На стълбите среща съседа си Георги, който държи да се обръщат към него с „бай Георги“, въпреки че е само на около четиридесет и пет- петдесет години. Сребрин избързва на бегом и не му дава възможност да каже нито дума. Стига му едно проклятие от бившата му бъдеща тъща.

Публикувано в бр. 45 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Да се нарибарчиш – разказ от Весислава Савова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*