Бабината баница – разказ от Нели Цветкова

1 Нели ЦветковаМарга дръпна пъстрото перденце и надникна навън. Въздъхна за пореден път. Леля Денка продължаваше да седи на пейката пред вратата ѝ. Взряна някъде пред себе си, тя бе все така неподвижна, както преди два часа, когато за пръв път я бе видяла там. Тогава Марга се подаде навън и я покани да влезе. Но възрастната жена махна с ръка и каза притеснено:
– Аз съм по работа, Марче, ще си почакам реда. Хората са дошли отдалеч…
Наистина, при Марга постоянно идваха хора. Пейката на двора никога не оставаше празна. Всеки се надяваше на помощ, на утеха… Кой изгубил пари, на кого му се разболял близък, кой седял без работа години наред, кой за детенце се моли… всички допираха до Марга, до благата й дума и до дарбата й. Тя не бе искала това да ѝ се случи. Винаги бе мечтала да живее спокойно и затворено. Но след катастрофата, в която загина мъжът й, чудото я връхлетя и Марга не можа да му се възпротиви. Дарбата я преследваше, предметите й говореха, докосването до хора й даваше ключ за важни неща от живота им. А понякога прозренията идваха без да са провокирани от нищо. Ей тъй, както си стоеше, и вече знаеше, че нещо се е случило или пък ще стане.
Известно време Марга ходеше като луда. Не можеше да вземе в ръце собствения си живот, толкова бе натоварена с чуждите. Потърси помощ. Посети няколко известни лечители, разбра кои са шарлатани и кои са дарени като нея. Сред тях намери и приятелка, която я научи как да се контролира. Не можеше напълно, но все пак успя да вкара някакъв ред в живота си.
И така заживя сама в малката си бяла къща, с пълзящи по стените лози, с всякакви видове рози в градината и с пейка на двора. А на пейката – хора. Нещастни, уплашени, търсещи. Не беше трудно да види къде им е болката и дали има лек за нея. Трудното беше да съобщава лошите новини. На това така и не се научи. Понякога се мъчеше да ги спести, да позалъже страдащите. Друг път казваше направо. А после нощем с часове се мяташе в леглото и сухите й очи горяха.
Ето затова сега на Марга не й се искаше леля Денка да е на пейката. Всички в селото бяха чули за нещастието, сполетяло семейството ѝ. И макар че засега ясновидката още не знаеше със сигурност какво се е случило, интуицията ѝ казваше, че новините са лоши, а помощта й – ненужна.
Последните клиенти си тръгнаха. Марга излезе навън и подкани съседката си:
– Хайде, лельо Денке, влез, заповядай.
Старата жена влезе с несигурна стъпка. Много пъти тя бе идвала в тази спретната стая, кога на приказка, кога да вземе модел за плетка или да донесе домашно печиво. Най-често носеше баница. Баницата на леля Денка беше прочута в цялото село. Тя сама си точеше корите. Не пазеше рецептата в тайна, но въпреки това никой не можеше да я направи като нея – да се топи в устата и да ухае на нещо от детството.
Сега за пръв път леля Денка идваше при съседката си като клиентка. Видимо притеснена, тя приседна на ръба на стола. Не се решаваше да проговори. В ръката си стискаше нещо бяло. Марга насърчително каза:
– Кажи ми, лельо Денке, какво има? Сигурно заради Деничка идеш?
Гостенката кимна. Гласът й пресекваше:
– Заради нея, Марче. Нали си чула? Трети ден я няма… Ваньо и Калина сън не спят, а аз направо ще полудея…
Думите й преминаха в изхлипване. Гласът едва си пробиваше път през стегнатото й гърло. Тя протегна ръка към Марга:
– Ето, нося ти едни нейни чорапки, последния път си ги забрави…
Ясновидката прехапа устни. Беше чула за нещастието. Шестнадесетгодишната внучка на леля Денка живееше с родителите си в града. Преди три дни момичето бе излязло уж на кафе с приятелки. И не се бе върнало. Излезе, че девойчетата, с които беше казало, че ще се срещне, изобщо не са знаели за такава уговорка. С никого нищо не беше споделила. Няколко души споменаха, че са я виждали с някакво момче. Но никой не го познаваше и никой не успя да го опише.
Следите на Деница се губеха. Полицаите разпитваха наред съученици, учители, съседи. Отникъде нищо. Обажданията в отговор на разпространената снимка също не помогнаха. Всички, които познаваха девойката, бяха настръхнали. Предчувствията бяха мрачни и ставаха все по-мрачни с напредването на времето.
А сега леля Денка бе дошла да моли за помощ за любимата си внучка, кръстена на нейно име.
– Нося ти и снимка, Марче. Но сигурно чорапките повече ще ти помогнат, нали ги е носила!…
Марга кимна замислено. Взе първо снимката. Обикновена малка снимка, правена за ученическия бележник. Под светлия бретон очите на момичето бяха топли и се смееха. Обицата на носа, подарък за шестнадесетия й рожден ден, проблясваше. Ъгълчетата на пухкавите устни бяха извити нагоре, бузите – леко издути, сякаш девойката се силеше да не прихне в смях. Сега рядко се вадеха снимки на хартия, всичко се пазеше на компютрите. Но Деница си бе направила труда да донесе един малък спомен на баба си.
Сякаш в отговор на мислите на ясновидката възрастната жена проговори:
– Нали си е мое момиче… От малка съм си я гледала. Майка й рано се върна на работа и аз – почти до предучилищна… А откак е ученичка, всяко лято си е тука. Не ме забравя. Нали си е моя, на моето име…
Колкото повече Марга гледаше снимката, толкова повече усещането за нещо зло се надигаше у нея. Започна да я обзема леден ужас. Вече бе сигурна. Нямаше да има добри новини за леля Денка. Тя пое дълбоко дъх и отклони поглед през прозореца.
Съседката я гледаше в очакване, но не посмя повече да я закачи. Предполагаше, че трябва да й даде време и спокойствие, за да види нужното. Сигурна бе, Марга щеше да ѝ помогне. Щеше да каже къде да намерят Деничка. И тогава тя щеше да си я вземе тук, на село, за няколко дни. Да й се порадва, а и детето да си почине, да се успокои, че кой знае какво е преживяло. Щеше да й прави баница. Внучката ѝ много я обичаше. Даже преди да си дойде на село, се обаждаше по телефона, за да поръча да ѝ направи. И леля Денка бързаше, бързаше… и посрещаше Деничка с вдигащия пара деликатес на кухненската маса.
Марга посегна и внимателно взе от ръката й чорапките. Бяха най-обикновени, къси бели чорапки, като на малко момиченце. Болката я прониза веднага. Страх, удари, синини, кръв. Писъци, молби и безнадеждност. Ужас и примирение. После тъмнина и лопати пръст. За Деница отдавна беше късно. Белите чорапки повече нямаше да бъдат обути.
3Ясновидката пророни една сълза в душата си и побърза да се овладее. После щеше да изживее своята мъка по изгубения млад живот. Сега трябваше да помогне на изплашената баба. Знаеше къде могат да намерят тялото. Оставаше някак да съобщи на леля Денка лошата вест. Някак. Но как?
Марга взе ръцете на гостенката в своите, готова да заговори. Но щом я докосна, ново видение я блъсна и зашемети. Тя постоя за миг мълчаливо, после се усмихна вдървено и каза:
– Лельо Денке, не се тревожи! Още довечера ще се видиш с Деничка. Всичко ще се оправи. Аз ти казвам!
– Ама наистина ли? Вярно ли? Олеле, златна да си, Марче! Колко парички… какво ти дължа?
– Нищо не ми дължиш, нали затова сме съседи, да си помагаме – отказа Марга.
– Ами аз тогава… да отивам да разточа кори. Щом ще си дойде момичето ми, трябва баница да има… нали?
– Разбира се – прошепна Марга. Изчака забързаната й съседка да излезе навън, после се подпря на стената и заплака.
Надвечер със свито сърце ясновидката бутна портата на леля Денка. Повика тихо, само веднъж. Дълго се бе чудила как да постъпи, дали да не потърси начин за спасение, но всъщност знаеше, че не може да промени неизбежното. Влезе в малката кухничка. Съседката й лежеше бездиханна на пода. Още стискаше в ръка набрашнена точилка, а на масата чакаше парче тесто. Нямаше вече кой да разточи баницата, нямаше и кой да я изяде с апетит. Сърцето на старата жена не бе издържало на тревогите. Но на устните й грееше щастлива усмивка.

Публикувано в бр. 10 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Бабината баница – разказ от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*