За мартеничката, любовта и семейството

Никой не знае откога датира традицията да се пресуква белия и червения конец в пролетно послание и амулет за предпазване от злини на младите и слабите. Легендата, която я свързва с хан Аспарух, е написана през 1918 г. от Николай Райнов във „Видения из древна България, сказания за мир и бран“. От същия сборник е и легендата за „хан Кубрат и снопа пръчки“. Ако не ми вярвате на мен, питайте Уикипедия.  Обичайните заподозрени пресукали за първи път червено-белия конец вероятно са древните траки, римляни или прабългари, кои точно – не е ясно, спорове и мнения – много.
Така или иначе традицията да се пресуква червен и бял конец на 1 март е записана от Димитър Маринов в „Народна вяра и религиозни народни обичаи“. Ето какво казва той:
На децата връзват мартеници. Мартеница е усукан бял и червен конец, който се връзва на дясната ръка, на всяко дете, на моми и на булки, на момите и булките връзват мартеница и на гушата като гердан.
Тия мартеници правят за здраве, от уроки и да са бели-червени.
Мартениците носят, додето дойдат лястовиците и щъркелите. Всяко дете, всяка мома или булка, като види щъркел, ще отиде при зелено дърво и тамо ще върже мартеницата. От тия мартеници запазват за през годината, та връзват на децата, които урочасват, когато ще ги водят някъде на хоро или ги изведат пред човек, който има лоши очи. (Маринов, Д. „Избрани произведения“,С, „Наука и изкуство, 1981, стр. 521-522)
Съществувала е и практиката мартеницата да се слага под камък, когато притежателят й види щъркел или лястовица. След девет дни камъкът се надига и ако под него има мравки, се гадае и това е знак за добър приплод при овцете.
Променливото мартенско време давало основание на нашите прадеди да приемат Баба Марта за човек с непостоянен характер, който трябва да бъде зарадван. За да се засмее сестрата на Малък и Голям Сечко на 1 март жените изнасяли от домовете си червени платна и ги мятали по стоборите. Червени дрехи връзвали на дълги пръти и ги слагали под стрехите. Червеното от древни времена олицетворява слънцето, а и е силен апотропей.
В много краища на етническото землище на 1 март изнасяли всички дрехи на двора, за да ги изтърсят и да прогонят бълхите от домовете. Палили огън, над който слагали черно котле, за да предпазят житото от главня.
На много места мартеничката включва и други елементи и символи – охлюви, мъниста, скилидки чесън, парички и пр.
Старата традиция, дошла до нас незнайно от кога и от къде, през 20 век става обект на модерната градска култура. Още преди 1944 г. българите започват да си честитят Баба Марта с картички и като си подаряват мартенички. С годините новата градска традиция се превръща в индустрия и национален символ.
Незнайно от къде и как героите на Елин Пелин Пижо и Пендо, заживяват като двойка червено – бели човечета, Пижо и Пенда. С хумореските в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията тогава по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. Но днес, сто години по-късно, ние не долавяме толкова иронията на писателя, колкото отново по ирония на отминалите години, с носталгия четем за Пижо, Пендо и Пена. И, за да се забавляваме, разбира се. 
Как литературните герои на Елин Пелин са се трансформирали в легендарните герои – красавеца Пижо и любимата му Пенда, аз лично не успях да открия. Родила се незнайно как и незнайно къде, тази нова легенда, връща основното послание на пресукания червено-бял конец, който в древни времена вероятно бил брачен символ на увиването на мъжа и жената в едно цяло, за да създадат здраво семейство с много деца. Разбира се, ще подкрепя твърдяното от мен с думите на видния български етнолог, проф. Георг Краев от интервю за Агенция „Фокус“: „Тема за сватбата, е характерна въобще за българския класически фолклор. Това е темата за бялото и червеното в българския фолклор. Онова, което наричаме мартеница, всъщност е сватбен символ, който ни показва „усукването” на мъжа и на жената в семейството“.
Прочетено през днешното разбиране за щастие, мартеницата е амулет за щастие в картината за свят на българина от миналото и до днес. Мисля си, че винаги ще е така, българинът няма нужда от насърчения, за да има много деца, стига му да има достатъчно средства да ги издържа и изучи. Възраждането ни върна не само голяма част от старите традиции, но и създаде нови, една от които е пиетета пред образованието и образоваността.
За съжаление младите хора и децата, днес са пръснати по света, за да търсят личното си щастие сред други народи. Не че гурбетчийството е нещо ново в нашата национална съдба, но за него ще разказвам друг път. За днес ми стига да гледам с умиление и радост как децата си разменят мартенички, а където има българско училище по света, майките събират своите чеда, за да ги учат на легендата за хан Аспарух и мартеницата и да им разказват за хубавеца Пижо и любимата му Пенда. Нищо че не знаят или са забравили за литературните първоизточници. Важното е, където и да сме по света, на Баба Марта да се разпознаваме по пресуканите червено-бели кончета или по гиздавите фигурки на момък и девойка, които носим на реверите си.

Оставете първия коментар към "За мартеничката, любовта и семейството"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*