Пеещият камък – разказ от Мирослав Петров

с. Червен, гледка от крепостта
Мирослав Петров

Мирослав Петров

Мирослав Петров е автор на различни художествени произведения – разкази, новели и сценарии за комикси. През 2005 г. излиза първата му самостоятелна книга в жанра фентъзи „Дъщерята на огъня”. Има участие в антологиите с разкази „Звяр незнаен”, „Мечове в морето”, „По крилете на гарвана”. Сценарист и автор на идеите е на повече от десет комикс книжки с фентъзи, хорър и историческа тематика.
В екип с художника Веселин Чакъров създава историческия комикс „Румена войвода”, комикс новелите „Шино” и „Катана и пиратите от лунното езеро”.
През месец октомври 2016 г. излезе от печат новата му книга „Сказание за Железноръкия”, която е в жанра историческо фентъзи.

Пеещият камък

В Поломието, под надвисналите като криле на орлица стени на могъщата червенска твърдина, се издигаше неголяма, схлупена църквица. Разположена между шумящите, потънали в тежки сенки брегове на реката и поляните, дето овчарите изкарваха стадата си на паша, тя служеше за духовно единение с Бога както на обитаващите близките села, така и на богомолци отблизо и далеч. Подобно на вълните на море при прилив те дохождаха в нея не само лете, но и зиме, търсейки отговори на онуй, що терзаеше сърцата им. Носената на крилете на вятъра мълва нашепваше за чудотворен камък, който изричал думи прорицателски. Истина ли беше туй и как точно се променяха бъднините на людете, никой не знаеше. Молителите влизаха в нямо мълчание, със смирено наведени глави в малката ниша, де беше положен огряваният от десетки вощеници скален отломък и излизаха също тъй, понесли в себе си онуй, що той в сърцата им думаше.

Таен вход към крепостта

Таен вход към крепостта

Кога се беше появил камъкът, кой го беше положил в малката ниша до олтара, никой не знаеше. В нито един от скрепените с дебели кожени подвързии църковни записи, не беше отбелязан неговия произход, предаваните от уста на уста народни поверия също бяха оскъдни. В някои от тях се говореше, че скалният отломък бил дело на Божията ръка, носещ в себе си тайните на самата земя, други нашепваха за скътано в него невиждано познание, принадлежащо на донесли го отвъд морето великани с бронзови лица.
Самият камък представляваше четвъртит блок, подобен на тези, които се поставяха в основите на крепостните зидове. Ръбовете му бяха заоблени, а повърхността покрита с множество ситни, издялани с рядко срещано майсторство знаци, принадлежащи на непознато писмо. През годините много люде, изучаващи отдавна забравените, погълнати от пясъците на времето езици се бяха опитвали да ги разчетат, но без успех. Пеещият камък – както се беше прочул, пазеше ревниво всеченото в себе си слово.
Беше ленив и душен майски ден. Бос, с широко навита над лактите риза, манастирският прислужник Стоил косеше израслата високо след обилните дъждове трева. Предстоящата венчавка в края на седмицата му бе отворила доста работа. Вътрешността на Божия дом трябваше хубаво да се премете, да се оберат паяжните, дворът да се почисти и няколкото счупени керемиди на покрива да бъдат подменени с нови. Но Стоил не се оплакваше. Усилията, които полагаше, щяха да бъдат възнаградени от щастливите усмивки на младоженците по време на предстоящия тържествен обред.
За него свещенодействията, извършвани в храма, бяха най-великото тайнство на земята, което струваше повече от скътаното имане в железните сандъци на велможите и едрите купци.
Стоил спря да избърше потеклата в очите му пот. Кога свали ръката си, мек отблясък досами кирпичения дувар привлече погледа му. Той остави косата и любопитно се приближи, разбутвайки останките от сухи клони и ланшна, гниеща шума. Понякога се случваше прекалено улисаните в мислите си богомолци да губят разни неща – от дребни защитни амулети против уроки до лъскави пендари, откъснали се от дрехата на нечия богата съпруга и щерка.
Загрубелите, напукани от тежкия труд пръсти на Стоил извадиха спотайващия се, покрит с кал и сламки предмет от земята. Под усмихнатото лице на слънцето се разкри неголяма квадратна плочка от странно лек, тънък като паяжина метален лист с ширина около педя. Върху него имаше отбелязани разни чертички, а срещу тях простички рисунки на различни предмети. Църковният прислужник не беше учил четмо и писмо, но притежаваше умението да прозира скритото в картините послание. Туй познание той беше усвоил още като дете, докато гледаше как един нает от болярина иконописец изографисва стените на църквата. Превръщането на притчите от църковните книги в живи образи, които се запазваха завинаги в сърцето, дълбоко впечатли Стоил. От този ден насетне винаги, когато можеше, той посещаваше църквата, любувайки се на стенописите или знаците, всечени върху Пеещия камък. Те, макар и различни от картините, го омайваха по свой особен начин, караха погледа му да се губи в преплитащите се, сякаш безконечни редове. Понякога Стоил провиждаше мъглявите очертания на образи под треперливата светлина на изпълващите нишата с камъка вощеници. Но всеки път, когато се опитваше да ги проследи докрай, погледът му се замъгляваше и те отново се превръщаха в изящни, изпълнени със студенина неразбираеми чертички и кръгчета.
Нов, отразил се от повърхността на находката слънчев лъч накара Стоил да затаи дъх. Два от знаците върху металната плочка, срещу които бяха положени рисунките на слънце и вода, бяха като тези върху камъка в църквата.

Червен

Червен

Забравяйки за работата си, църковният прислужник влезе в църквата почти тичешком, запътвайки се към нишата с Пеещия камък. Още с прекрачването на прага в ушите му зазвуча дивна мелодия. Тя извираше от нищото и рисуваше в полумрака, сред проникващите през цветните стъкла лъчи образи на странни, никога невиждани места и чудновати създания, за които дохождащите нявга странници говореха в тайнствените си среднощни приказки.
Стоил коленичи край камъка, треперливо приближавайки една дебела свещ към горната му част. Пръстите на другата му ръка стискаха до побеляване намерената метална плочка.
Те бяха в най-долния десен ъгъл на камъка – една до друга същите рисунки на слънце и вода, от които тръгваше дълбока, почти незабележима цепнатина, чиито стени и дъно бяха покрити с миниатюрни жълти точици – може би разтопен златен прашец. Щом светлината на свещта падна върху улея, невидимата музика в главата на Стоил се усили, а танцуващите покрай него диви, шеметни образи се избистриха, придобиха плътност и цвят. Подобно на малка полска мишка, сграбчена в ноктите на ястреб, духът му се понесе нагоре – над килнатия настрани, чакащ поправка покрив на църквицата, над закътаната долина край реката, из която се трудеха селяните и кротко пасяха овчи стада, изкачи се високо над платото, където в обедната дрезгавина потрепваха яките стени на твърдината и просторните чардаци на болярския дом. За един безкраен, сякаш запечал се във вечността миг обходи на длан всичката земя от Истър до Хем и от Родопа планина до заливаните от пенещите се вълни златни брегове на морето, що людете зовяха Черно. Всички тези кътчета бяха свързани с нишка със златни точици, досущ като тази, която в сърцето на камъка бе всечена. И от всяка точица тръгваха безброй много други начупени, криволичещи линии, които бяха свързани със съдбините на онези люде, избрани от Провидението да съхранят името и силата на българския род за идните поколения. Почувства Стоил крепка връзка с тях и кога след безмълвното си пътешествие из невидимите небеса обратно в тялото си се завърна, той вече имаше нов път, който да следва.
Стоил прекара нощта в църквата, любувайки се за последен път на стенописите. А призори, кога слънцето изгря, нарами малката си бохча и напусна Поломието, поемайки по прашните пътища на своето ново призвание. Сега той сам щеше да рисува най-великата и осмисляща битието картина – тази на избрания да донесе светлина на людете и да проправи пътя им през мрака на суеверието и сковаващия душите страх от непознатото. Заедно с него тръгна и песента на камъка. Защото беше дошло времето онуй, що пазеше се в яката му скална броня, да се пробуди и да донесе благоденствие на земята българска.

Публикувано в бр. 8 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Пеещият камък – разказ от Мирослав Петров"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*