По Суха река и скалните комплекси в Добруджа

Добруджански черногръд хомяк

Основният принцип в експедицията бе: око да види, крак да стъпи и проходи
„Златна Добруджа, равна и безлесна, в туристическо отношение – безинтересна”…

Чаровни бухалчета (сн. на Стоян Цонев)

Чаровни бухалчета (сн. на Стоян Цонев)

В никакъв случай не искаме да правим конкуренция на най-големия познавач на този край на Родината Йовков. В нашия пътепис сме се стремили да предадем впечатленията ни в туристическо, географско и преди всичко природно отношение. А дали е толкова безинтересна, както считат някои? Решихме да проверим по принципа око да види, крак да стъпи и проходи. И ето какво открихме.
При това не можехме да се лишим от съдействието на нашия колега и приятел от музея в Добрич Стоян Нонев – ловец, майстор препаратор-дермопластик и алпинист (бил е по няколко върха в Кавказ) и вещ познавач на района. Определихме си среща до село Карапелит през май 1980 г. Реката се образува от два ръкава. Най-западният, Караман дере, тръгва от околностите на Нови пазар. При Карапелит се съединява с друг, Изворско дере, извиращ от Варненско, по западните склонове на Франгенското плато. По пътя си реката е събирала и водите на други притоци. Най-значителен е Добрички дол. Той пък тръгва от града и се съединява с основното русло при селата Поручик Бакалово, Оногур и Балик. Подобно на тези по долината на р. Русенски Лом и там се намират значителникомплекси от скални жилища и църкви. Бяхме чели за тях и горяхме от нетърпение да ги посетим и разгледаме.

Огърличник

Огърличник

От Русе бяхме трима: Симеон М. Стефанов – нашият тогавашен препаратор, Ангел Пенчев – инженер, алпинист и пещерняк (като Симеон е бил екскурзовод на пещерата „Орлова чука”) и пишещият, а от Добрич – Стоян Нонев. Всичките, запалени фотолюбители. Стоян даже се беше снабдил с 16-мм руска кинокамера (вижда се някъде по снимките). Превозът ни бяха два мотора „М” с кош, точно копие на БМВ-тата от Втората световна война, с висока проходимост, твърде добре пригодени за пътуване в такава пресечена местност. Поради краткото разполагаемо време и значителните разстояния целта ни беше поначало само разузнаване на условията: терен, проходимост, подходящи места за нощуване, както и други природни дадености. Оказа се, че е по-удобно е да се нощува на терена – за разлика от Ломовете селищата са разположени на платото, често доста далеч от самата долина.
Една от снимките показва долината, видяна от входа на една малка пещера, където се бяхме устроили за нощувка. Едва някъде в дъното вдясно е село Оногур. Стоян, като предвидлив стопанин, се беше оборудвал с всичко необходимо – палатки, спални чували, газов котлон. Последният ни помогна да си сготвим ядене и вечерния чай – истински „хотел три звезди”! Стоян най-грижовно ми подложи още един сгънат спален чувал – сакън, да не изстина! Този път, за разлика от преди, се въздържахме да си запалим лагерен огън.
Пред нас се простира странна гледка. Уж река, пък виждаме суха долина (местното название е кулак). Тук-там личи наносен конус, навлизащ понякога доста навътре в долината – почва, пък и камъни с най-различен размер, довлечени от околността при големи дъждове от малки долове, притоци на реката. По кое време водите й са изчезнали в силно пропускливите и окарстени варовици, е трудно да се определи. В т.6 на „Енциклопедия България” на Академичното издателство „Проф. Марин Дринов”, излязла през 1988 г., пък и другаде можем да прочетем, че допреди 100 години реката била имала постоянно течение. Което очевидно не е възможно. Още чешките братя Шкорпил, (натурализирани българи), много заслужили за природните науки и особено археологията на новоосвободеното Отечество, са я заварили към края на XIX век в състояние, оправдаващо тъжното й име (тогава са я наричали Ишикли). Причините за постепенното й пресъхване очевидно са били комплексни. Но главната, покрай пропускливостта на пластовете, навсякъде е била една и съща – намаляване площта на горите, грижещи се за равномерното задържане и разпределение на валежите. Това е разбрал още навремето видният изследовател и първопроходник от по-миналия век, Феликс Каниц. В своята знаменита, заслужаваща и днес да се чете внимателно книга „Дунавска България и Балканът”, той пише между другото: „БЕЗРАЗБОРНОТО И БЕЗМИЛОСТНО ИЗСИЧАНЕ НА ГОРИТЕ В СЕВЕРНАТА ЧАСТ НА ДЕЛИОРМАНА (ЛУДОГОРИЕТО, б.а.) БЕЗ СЪМНЕНИЕ Е ЕДНА ОТ ПРИЧИНИТЕ ЗА ТАЗИ ПЛАЧЕВНА ЛИПСА И НУЖДА ОТ ВОДА”. Не случайно понастоящем в културните държави водоохранната функция на горите стои на първо място при оценката им за народното стопанство!
При с. Оногур малък ручей се влива отляво в основното корито и поддържа малък микроязовир, показан на снимката. Понастоящем такива микроязовири има и на други места по течението, така че речното легло вече не е съвсем сухо.
В далечното минало, разбира се, положението е било различно. Има податки, че допреди 1000 години, по време на Първото българско царство, тя и много други по-големи и по-малки реки са били плавателни, за гемии или поне за лодки. Преди пълноводни, а днес силно намалели, все на същото основание. Подобни сведения, отнасящи се до XVIII и XIX век, съществуват напр. за р. Вит, от Плевен надолу до устието, за p. Марица и други.
Общата посока на всички десни притоци на Дунава, разбира се, е на север, но долините са силно нагънати като тяло на змия. Дължината й до границата с Румъния е около стотина километра, след това има още около 30 км до вливането в езерото Олтина. Ширината на долината е към 100 – 200 м, което показва, че някога, в далечното минало, реката е била доста пълноводна и със значителна ерозионна сила. Скалите, също твърде разнообразни и живописни, не са толкова високи, колкото по Ломовете (80 – 100 м). Тук не надвишават 30 – 40 м. Водосборният басейн обхваща около 2400 кв.км, един от най-обширните на южните притоци на Дунава в Лудогорието и Добруджа.
Покриващите скали тук са от Сармата, отложени преди около 25 – 30 млн. години, т.е значително по-млади от тези, лежащи в основата на Дунавската равнина. Те са от периода креда, на възраст около 100-инамлн. години. Речното легло е осеяно с понори – губилища, характерно явление за карстовите местности. В тях водата се просмуква още в горното течение.
При с. Карапелит има помпена станция, снабдяваща местния свинекомплекс с вода. Помпиерът ни осведоми, че тръбите са забити на дълбочина 10 – 12 метра. Хващат течението на подземна река с дебит около 70 л/сек. Водата е студена, със син оттенък – указание, че е силно варовита.
Пътьом грижливо записваме всичко видяно – релеф, скали, растителен и животински свят, културни паметници. Най-интересни за нас, разбира се, са птиците, особено грабливите и гнездящите по скали. Не успяхме да открием скален и кръстат орел, гнездили някога и в тази част на татковината. Все пак имахме удовлетворението да видим двойка мишелови, реещи се заедно с малък креслив орел. Поне в Североизточна България популацията му е сравнително устойчива. На ръст е малко по-голям от мишелова , оперението е тъмнокафяво и се отличава със светлия триъгълник на крилете отгоре, както и по светлата надопашка. Пък и профилът му е различен – крилете при мишелова образуват силно отворено V, докато при малкия креслив орел те са пречупени по много характерен начин при „китките”.
През 1979 Стоян беше открил при село Карапелит гнездо на белоопашат мишелов с две малки. Писа ни тогава много развълнувано. А то си беше направо сензация – нов вид, невиждан до тогава за Северна България! И гнездящ на скали, за голяма разлика от обикновения мишелов, който си устройва гнездото на дървета. Ние на 25.06.1977г. за пръв път видяхме и рисувахме двойка белоопашати мишелови при Иваново, Русенско. Стоян даже бе успял да направи снимка на двете малки. За наша радост мястото се оказа все още заето. С помощта на алпийска техника успяхме да надникнем в гнездото. Малките, на брой отново две, бяха на ръст колкото малки кокошки. Кафявите пера, следващи младенческия пух, вече бяха поникнали. До тях имаше оставени няколко лалугера, предпочитаната плячка на този вид. Родителите летяха наоколо, разтревожени от нашето нахлуване в периметъра на гнездото. За да не ги безпокоим повече набързо напуснахме района. Даже не можахме да ги запечатаме на фотографската лента.

Сребрист паяк (Argyope lobata)

Сребрист паяк (Argyope lobata)

Всъщност отново, за кой ли път, се сблъскваме с вечно изменящата се Природа, къде по свои си закони, къде и с наша „помощ”. В случая белоопашатият мишелов, дотогава обитаващ само Южна България, с разширяването на гнездовия си ареал сполучливо замести почти изчезналия в България и цяла Югоизточна Европа ловен сокол, който гнезди по скалите. И също така на него и кръстатия или още царски орел по предпочитаната храна – гризачи, на първо място лалугери.
Румънският колега д-р А. Пападопол през далечната 1952 г. беше изследвал птичия свят на румънската част на Суха река. При Бъняса също има високи скали, изобразени от него на рисунка. Там е преброил цели 16 (!) египетски лешояда. След него, 1965 и 1966 г., нашата покойна вече колежка, д-р М. Паспалева, заедно със съпруга си, д-р М. Тълпяну, бяха проходили българската и румънска част на реката, при което установиха 83 вида птици (по последни сведения са 142). Тогава бяха успели не само да видят, но и да снимат поне един египетски лешояд. Местен жител ни увери, че предишната година, 1979, двойка била гняздела в съседното суходолие, Табан, най-източния ръкав на Канагьол, при с. Войново. Ние нямахме този късмет. Там и по цяла Североизточна България египетският лешояд е почти изчезнал – катастрофален срив на популацията. Причините засега са неизяснени. При сравняване нашите резултати от проучване на храната на египетския лешояд от 60-те години с тези на млади колеги сега не се установяват значими качествени разлики. Макар хранителната база да е още намаляла, причините очевидно не са при нас!
Разбира се и другите членове на това забележително съобщество заслужават внимание. Стоян беше успял да снима поизрасли бухалчета в гнездото. То трудно ще го наречеш гнездо – яйцата са снесени направо на земята. Преди време и ние сме снимали такова гнездо на Големия Бръшленски остров. Но колкото и да се вслушахме в нощта, не ни споходи голямото преживяване – мощното „буху-буху”, което се носи на километри. В замяна на това неведнъж имахме удоволствието да чуем мелодичното подсвиркане „клю-клю” на симпатичния чухал, на ръст колкото скорец. Той се храни главно с насекоми и заради това през есента като единствена от нашите сови ни напуска за да презимува на Юг.

Степен пор

Степен пор

Направи ни специално впечатление присъствието на голям брой гургулици и то близо до селища, напр. Краново и Кайнарджа. Стоян Нонев ни разказа, че по време на детството му именно този вид е гнездил близо до селата. Днес тя е изместена от гугутката. Нея намерихме редовно в посетените селища. В по-късни години по неизяснени причини броят й у нас рязко спадна. Числеността й се задържа донякъде само в селища със силози, т.е. осигурена целогодишно хранителна база, напр. Каварна, Балчик, Добрич.
При друго идване по тези места се опитах да се промъкна пълзешком като Винету, великия вожд на апачите, за да снимам огърличник с помощта на 500-милиметров телеобектив. Резултатът, въпреки разранените лакти и колене беше твърде постен. Едва по-късно, с много време и търпение и при използването на палатка-укритие, успяхме да направим хубава снимка.
Добруджа се отличава с разнообразен и твърде интересен животински свят. На храстите намирам красива паяжина. Тя е класическа – радиално разположени нишки, хванати с една спирална нишка. Но с една особеност. Минаваща през центъра, по паяжината стои нещо като стълба. Арахнолозите (специалистите по паяците) я наричат „стабилмент”. Но никой досега не е дал някакво приемливо обяснение за смисъла и ролята на тази „конструкция”. На паяжината с главата надолу виси майстора – сребристият паяк. Има наистина екзотичен вид. Коремчето е разделено като зъбно колело. Сякаш е пренесен от тропиците! Вездесъщата зелена крастава жаба и нейната по-едра посестрима – голямата крастава жаба също населяват нивите и бахчите. Само, защо са ги нарекли с такова грозно име – ако се вгледате внимателно, ще забележите, че очите им са много красиви. И са крайно полезни! И двата вида са сухоустойчиви. Но сирийската чесновница още повече ги надминава с тази способност. Срещнахме и големия ивичест гущер, достигащ до половин метър дължина. Усмихна ни се късметът да видим редкия, много живописен пъстър смок. На гърба му по-тъмни люспи образуват шарка като мрежа. И разбира се пепелянката, обитателка на всякакви каменисти терени. Руският зоолог, проф. Борис Петров, през 50-те години беше работил известно време в Селскостопанския институт в Генерал Тошево. Оставил ни е две отлични работи по птиците и по гризачите на Добруджа. Образцово препарираните кожи днес са включени в сбирките на отдел „Природа” на музея в Добрич. Тъй като не разполагам със собствена снимка на жив добруджанския черногръд хомяк, предлагам една от друг автор.

Сляпо куче

Сляпо куче

Местното население го нарича сполучливо „пъстра мишка”. Той е ендемит – така се нарича вид растение или животно с много ограничена област на разпространение. Среща се само в българска и румънска Добруджа. Този хомяк е близък роднина с домашния любимец на децата, златистия хамстер. Той и лалугерът са главната плячка на красивия степен пор. У нас обитава само североизточната част на страната. Освен това Ви показвам още един гризач, преминал изцяло на подземен начин на живот – сляпото куче. То наистина е сляпо – очите са скрити под кожата. Но защо е наречено куче, не мога да Ви кажа. За разлика от къртицата, която спада към насекомоядните и копае своите ходове със силните си предни крака, сляпото куче разравя почвата с огромните си резци. Кожухчето му е сребристо сиво, за разлика от черното на къртицата. При двата вида косъмът няма направление, което улеснява движението напред-назад в подземните ходове. Сляпото куче също изхвърля купчинки. Само че неговите са грамадни – дълги понякога до метър!
(Следва)
Еберхард УНДЖИЯН,
„Дирекция „Природен
парк „Русенски Лом”

Оставете първия коментар към "По Суха река и скалните комплекси в Добруджа"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*