Стълба към небето – разказ от Мария Вергова

Мария ВерговаМария Вергова е родена в гр. Ямбол, където завършва езикова гимназия. Висшето си образование продължава в град Бургас, където живее и до днес. Поезия пише от ученическа възраст, а проза от последните 9 години. Участва в множество алманасите с поезия и проза на издателство „Буквите“ и в сборниците „Вдъхновени от краля“ и „451 градуса по Фаренхайт“ на издателство „Гаяна“. През 2015-а година печели поощрителна награда от конкурса „Вечност“ на списание „Осем“, което публикува неин разказ на страниците си.

Стълба към небето

Беше късен октомврийски следобед. Вятърът свистеше между клоните на дърветата и разнасяше по улиците мръсни вестници и окапали, пожълтели листа. Елена вървеше по тротоара, загърната в тънка жилетка и зъзнеше от студ. Октомври беше дошъл студен и дъждовен, сякаш напук на дълго проточилото се циганско лято. Дъждът и сега не закъсня и закапа на едри, тежки капки по асфалта, по дърветата и по покривите на преминаващите коли. За кратко се превърна в порой и улиците опустяха. Всеки бързаше да се скрие на сухо във входовете на сградите, в кафенетата, или в близките ресторанти и магазини. Само Елена не бързаше. Тя вървеше бавно и унесено, и сякаш не забелязваше усилващия се порой. Случайните минувачи, скрити под чадърите си, ù хвърляха учудени погледи – косата ù беше вече съвсем мокра и събрана на сплъстени кичури, падаше разбъркана по раменете. Обувките ù бяха подгизнали, а късата ù и прекалено тънка за сезона рокля, полепваше по бедрата. Но най-странно изглеждаше лицето ù – прекалено бледо и изпито, с тъмни сенки под очите и някак странно контрастиращо на тъмните коси. Един шофьор на такси, паркирано до тротоара, я забеляза и ù подвикна нещо неприлично, надвесен през сваленото стъкло. После дори се протегна и задърпа ръката ù, като се опитваше да я накара да влезе вътре. Жената се съпротивляваше, но той продължи грубо да я дърпа, докато накрая тя успя да се отскубне и да продължи напред. Той подвикна след нея някаква цинична ругатня и затвори с яд прозореца. Няколко минувачи наблизо видяха всичко, но побързаха да извърнат очи и да продължат напред. Така, както ги извръщаха от просещите по улиците деца, или налягалите по земята в подлезите клошари. Всички бързаха да се приберат у дома, да превъртят ключа и да забравят за грозната реалност, загледани в някой сериал, или в поредното лъскаво, телевизионно шоу.
Вечерта неусетно се спускаше над града. На светлината на уличните лампи асфалтът лъщеше, черен и мокър, а в локвите се отразяваше оловното небе. Елена стигна до входа на стара жилищна сграда и натисна външната врата. Тя с дрезгаво скърцане се отвори и откри тъмен и студен вход, миришещ на влага и застояло. Жената с опипване откри ключа за осветлението и под мъждивата светлина на една лампа се заизкачва нагоре. Когато стигна до последната стълбищна площадка, се спря пред една от вратите и се поколеба за миг. После вдигна ръка и плахо натисна звънеца. Почака няколко секунди, а след това, овладявайки треперенето на ръката си, позвъни отново. Отвътре се чуха стъпки и след миг вратата се отвори. На прага ù се появи висок, едър мъж, който първоначално я изгледа с изненада, а след това по устните му се плъзна иронична усмивка:
-Я виж ти, кой решил да ме навести! На какво ли дължа тази чест? – и се отмести настрани, като ù направи знак да влезе.
Елена пристъпи вътре и веднага я удари острата миризма на цигари, пот и алкохол. От една от стаите се чуваха мъжки гласове, които разпалено говореха и се смееха. Домакинът влезе в кухнята, а тя, ситнейки след него, го последва. После той я погледна въпросително и попита:
– Хайде, казвай сега, за какво си дошла?
Елена запристъпя от крак на крак и отмести нервно един полепнал по челото ù кичур. Очите ù го стрелнаха трескаво:
– Дошла съм да те помоля за малко от моето… нали знаеш… Сега съм закъсала и нямам пари, но обещавам, че до няколко дни ще ти се изплатя. Обещавам – няма да те подведа. – и пръстите ù отново се стрелнаха към непослушния кичур. – Само една доза, моля те, а като намеря пари, ще ти платя колкото кажеш. – и отново го погледна с трескави и умоляващи очи.
Мъжът я изгледа, а после се ухили със същата цинична усмивка и каза:
-Че откъде ще намериш пари да ми платиш? Да не смяташ да обереш банка? – и се разсмя високо. – Такива като тебе са ми ясни, виждам ги всеки ден. Нали знаеш какви са правилата – носиш си парите, получаваш си стоката, ако ли не, се пръждосвай и не ми досаждай повече! – и той махна с ръка, за да ù даде знак, че разговорът е приключил. Жената обаче сграбчи ръката му и отново с треперещ и умоляващ глас каза:
– Митко, моля те, не ми отказвай, в името на старото ни приятелство – дай ми само една доза и си тръгвам! – Тялото ù трепереше от вълнението и наркотичния глад, по челото ù бяха избили капки пот, а очите ù горяха. Немирният кичур отново се спусна на челото ù и няколко капки дъждовна вода се стекоха от него и се търкулнаха по кожата ù. Мъжът проследи с поглед как се стичат по гладката, бяла плът и се плъзват някъде между гърдите. Изведнъж хищен блясък припламна в очите му, той издърпа ръката си и каза:
– Като си помисля, май има един начин да ми платиш и да си заслужиш стоката. Само трябва да си умна и да правиш каквото ти казвам. – Погледът му вече играеше по тънкото ù телце, спускаше се алчно по прозиращите под мократа рокля бедра. Пръстите му отместиха кичура коса и се впиха грубо в рамото й. – Ако си любезна с мен и приятелите ми и не ни разочароваш, ти обещавам да се отплатя и аз. Пък и без това, няма да ти е за първи път. – И се разсмя цинично и грубо.
Елена потръпна от отвращение и изненада, а очите ù, до преди малко трескави и горящи, сега заприличаха на очите на уплашено, хванато в капан животно. Мъжът се подсмихна подигравателно на изненадата ù и отпусна хватката от рамото ù, а тя се олюля и с усилие се задържа на краката си. От съседната стая се дочу отново грубият смях на събраните мъже.

***

Елена познаваше Димитър още от детството си – и двамата бяха израсли в един от крайните квартали на града. Оттогава тя си спомняше най-вече убийствената мизерия, в която растеше. С идването на демокрацията бяха дошли и глада, безработицата, километричните опашки и купоните за хляб, захар и олио. В съзнанието ù завинаги се беше врязал споменът за миризмата на малкото им общинско жилище. Още от входа я блъсваше вонята на урина, мръсотия и алкохолни изпарения. Баща ù – инвалид от години – не можеше да се обслужва сам и вечно беше потънал в някакво мълчаливо, примирено вцепенение. А майка ù, когато не беше мъртвопияна, непрекъснато нареждаше и ругаеше по новата власт. В предните години тя все успяваше да се хване на някаква, макар и временна работа и изкарваше по някой лев. И с инвалидната пенсия на баща ù някак скърпваха двата края. Но напоследък все по-рядко успяваше да се задържи някъде за повече от месец-два. Още след първото пиянско изстъпление, я изхвърляха без излишни обяснения. Така на Елена ù се наложи да напусне училище в последните класове на гимназията и да се хване на работа. Сервитьорка, барманка, продавачка – каква ли не беше, но изкарваше за храната и сметките. След няколко години баща ù получи инсулт и си отиде все така тихо и кротко, както беше и живял. А майка ù все повече потъваше в алкохолната си безпаметност, сякаш за да избяга от агресивността на заобикалящия я свят. Но накрая и за Елена сякаш просветна лъч светлина – скоро след като навърши 19, тя разбра, че е бременна. Така и не съобщи на бащата, че чака дете – беше решила да го роди и отгледа сама. А малката Ралица растеше умна и хубава, и като истинско малко слънце огряваше дните й. Така в продължение на почти 6 години за Елена животът имаше смисъл – в тъмните, блестящи очички на детето се събираше целият ù свят. Двете си бяха напълно достатъчни и си даваха една на друга щастие и обич. До онзи кошмарен ден, когато лекарите ù съобщиха страшната диагноза. От известно време Рали не изглеждаше добре – беше постоянно бледа, отпаднала и не спеше спокойно. Когато Елена я водеше на преглед, ù изписваха някакви рутинни лекарства и казваха, че не е нещо сериозно. И така до деня, когато детето припадна. Тогава му направиха по-сериозни изследвания и откриха някакво рядко заболяване на кръвта, което се лекуваше трудно, а лекарствата бяха много скъпи. Взеха Рали в болницата, а Елена се замята в някакъв ужасен кошмар, от който обаче не можеше да се събуди и който беше безпощадно реален. Дните ù се занизаха в бягане между работата и болницата, в отчаяно търсене на пари за все по-нарастващите разходи за лекарства и болнични такси. Лекарите опитваха да преборят болестта със химиотерапии, със всякакви нови методи и процедури, но резултат нямаше. И с всяка изминала седмица разходите ставаха все по-големи, а Елена не успяваше да набави нужните суми.
Точно тогава тя срещна случайно пред входа на болницата Димитър – старият приятел от квартала. Той я попита какво търси там и тя набързо му разказа. Последва покана за кафе и Елена с готовност я прие, защото имаше нужда да изплаче на някого болката си, нуждаеше се от човешко съчувствие и топлина. Димитър я слушаше внимателно и когато му сподели за финансовите си проблеми, той присви очи и изпитателно я загледа. Поразпита я още малко, а после каза, че се сещал за начин, чрез който можел да ù помогне, трябвало само да гледа на нещата по-разкрепостено и да нямала предразсъдъци. Чак тогава Елена го огледа по-внимателно и забеляза, че е облечен в скъпи маркови дрехи, а на врата му проблясва дебела и тежка златна верижка. Сети се, че и колата, с която я докара до кафенето, беше съвсем нова и също скъпа. Тя била млада и хубава жена, продължаваше той и трябвало само да се съгласи да прави компания на платежоспособни господа, готови да платят за това добри пари. От нея се искало само да бъде любезна с тях и да ги забавлява. Димитър беше хванал ръката ù и я уверяваше, че искал да ù помогне, че нямало да допусне да ù се случи нещо лошо, стига да бъдела умна и да му се доверявала. В крайна сметка, много други жени правели това, продължаваше той и били доволни от парите, които печелили. А и това бил единственият начин да осигури средства за лечението на Ралица. Елена го слушаше мълчаливо. Вече разбираше от къде са марковите дрехи и скъпият автомобил. Явно Димитър беше избрал този начин да излезе от мизерията – беше станал търговец на човешки души. Тя се прибра мълчалива в малкото апартаментче и цяла нощ не успя да мигне – мислеше за думите му. И цяла нощ пред очите й изплуваше личицето на Рали – мъничко и бледо, изгубено сред болничните завивки.
На следващия ден Елена се обади на Димитър и прие предложението му. Дотогава си беше мислела, че животът ù отдавна е достигнал дъното и няма накъде повече да пропада. Но сега разбра, че човешкото падение може да бъде безкрайно, че винаги можеш да потънеш по-дълбоко и по-дълбоко. Тя сякаш попадна в някаква въртележка – мъжете се редуваха един след друг, като в нереален, призрачен сън, а тя сякаш духом не беше там и не усещаше нищо. Докато поредното мъжко тяло се потеше над нея, умът ù сякаш се отнасяше някъде надалеч и кой знае защо, всеки път в съзнанието ù звучеше онази стара песен за стълбата, която води към небето и за онова момиче, което вярвало, че всичко, което блести е злато. Може би защото тази песен я връщаше в детството ù, когато все още вярваше, че щастието е нещо достъпно за всички и трябва само да протегне ръка, за да го достигне.
След месеци лечение, състоянието на Рали не се подобряваше и лекарите изгубиха надежда. Тя буквално се топеше от слабост и на изпитото ù лице бяха останали само огромните, тъмни очи. Една вечер, докато Елена седеше на стол до леглото ù, тя протегна ръка към нея и я попита:
– Мамо, когато отида при добрия Бог, нали ще бъда вече добре и нищо няма да ме боли? И нали там ще е много красиво?
Елена не успя да сдържи сълзите си и зарида неудържимо, а Рали само стисна ръката ù и каза:
– Моля те, мамо, не плачи, нали всички хора все някога умират?
След по-малко от седмица тя угасна, а Елена окончателно разбра, че щастието за някои хора е недостижимо.

***

Коридорът беше тъмен и студен, а подът под нея – направо леден и на Елена ù се струваше, че студът прониква вътре в нея, до самите ù кости. Цялото ù тяло се тресеше, а зъбите ù тракаха. Тънката жилетка не можеше да я стопли, а и дрехите ù бяха съвсем мокри от дъжда. Тя едва се бе довлякла по стълбите от последния етаж до избените помещения и се беше свила в един ъгъл като куче. Димитър я беше изхвърлил от апартамента, подхвърляйки към нея две малки пакетчета с думите:
– Дръж, кучко, заслужи си стоката, та даже и една в подарък ти давам, за старанието! – и ужасният му, циничен смях беше проехтял в тъмнината. После трясна вратата и я остави да лежи сама на стълбищната площадка.
Отношението му към нея се бе променило почти веднага след смъртта на Рали, когато Елена му каза, че не желае повече да се занимава с тази работа. В началото той побесня и не искаше да приеме отказа ù, но когато разбра, че тя наистина го е решила, привидно омекна. Дори, уж за да ù помогне да преодолее болката, започна да ù доставя разни хапчета и медикаменти, от които тя наистина се чувстваше по-добре. Последваха все по-твърди опиати, докато накрая тя попадна в примката на хероиновата зависимост, като естествено, вече трябваше да си плаща за всяка доза.
Елена, с усилие овладявайки треперенето на ръцете си, бръкна в малката дамска чантичка и започна да вади оттам спринцовка, запалка, маркуч… Тялото ù, вече съвсем полудяло от наркотичния глад, едва ù се подчиняваше, а и колко ù беше студено… След още една малка вечност, отровата се вля във вените ù и измамната сладост се разля по цялото ù тяло. Постепенно треперенето спря и мускулите ù се отпуснаха. Дори вече не усещаше студа.

***

Тя се бе озовала сред тучна, зелена поляна, огряна от ярка слънчева светлина и навсякъде, докъдето погледът й стигаше, се виждаха само цветя и треви. Отнякъде се чуваше жуженето на насекоми, а пъстри пеперуди се гонеха и прелитаха над нея. Тя притвори очи и с наслада вдъхна аромата на цветята, а после зарови пръсти във росната трева. Странно, тази поляна ù се струваше толкова позната… Сякаш я беше виждала вече някъде, някога… И тогава се сети – отдавна, много отдавна, когато беше още дете, в селото на любимата ù баба имаше точно такива поляни. Тогава тя, безгрижна и щастлива, бягаше по цели дни сред тях, ловеше пеперуди, лягаше на топлата земя и се оставяше слънчевите лъчи да галят лицето ù. Всъщност, това бяха и най-хубавите периоди в живота ù.
После погледна настрани и забеляза недалеч едно голямо бяло петно сред тревите. Приближи се и видя, че това са маргаритки, безброй бели маргаритки. Наведе се и откъсна една. Поднесе я към гърдите си и я притисна. Да, много добре помнеше кога за последно беше видяла такива, спомняше си онзи прекрасен букет от маргаритки, който беше получила в най-щастливата нощ в живота си. Спомни си Радо, мъжа, когото беше обичала и онази тяхна първа среща. Той дойде тогава в уречения час с малкото бяло букетче в ръце и плахо ù го поднесе. Помнеше го как трепереше от притеснение и дори мъничко заекваше. Това беше най-хубавата им среща. Разхождаха се и говореха цялата вечер, а той й сподели за голямата си мечта – беше завършил морско училище и мечтаеше с кораб да обиколи целия свят. Когато ù разказваше за далечните, екзотични страни, които мечтае да види, погледът му се отнасяше и сякаш гледаше някъде надалеч, отвъд хоризонта, а очите му заблестяваха от щастие. Елена го обикна с цялото си сърце. Затова, в онази септемврийска вечер, когато беше разбрала, че е бременна и искаше да му го каже, не го направи. Точно същия ден той беше получил известие, че е включен в екипажа на малък риболовен кораб и след седмица трябваше да замине. Тя не можеше да забрави как блестяха очите му от щастие, колко големи и искрящи бяха те, когато ù го съобщаваше. Точно каквито бяха очите на Рали по-късно. Той така и не разбра за нейното съществуване – тя не искаше цената за щастието ù да бъдат неговите ограбени мечти.
Елена продължаваше да върви сред тревите, а слънчевите лъчи все така заливаха цялото ù тяло. Беше ù толкова леко и хубаво. Полъх на вятър се появи отнякъде и погали косите ù, пухкави бели облачета се гонеха над нея. И точно в този миг тя видя стълбата – блестяща и златна, зареяна някъде горе, в самото небе. А по стъпалата към нея бягаше едно малко момиченце – мъничко и прекрасно, и с най-искрящите тъмни очи.
-Рали! – успя само да промълви Елена и с устрем се втурна към нея. Когато я взе в прегръдките си, имаше чувството, че държи в ръцете си целия свят, че всичкото щастие на земята е тук, пред нея и тя най-сетне е успяла да го достигне.

***

На сутринта, когато леля Анка, чистачката на входа, започна да премита стълбите, откри долу в избите трупа на една жена. Тя веднага се обади в полицията, за да им съобщи. А докато ги чакаше да дойдат, не спираше да повтаря – „Mръсни наркомани! Няма ли най-сетне да престанат да се завират по входовете, измет проклета, да се затрият дано…”

Разказът е публикуван в бр. 50 и 51-52 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Стълба към небето – разказ от Мария Вергова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*