Тук ми казаха, Лазаре – разказ от Нели Цветкова

Нели Цветкова

Нели Цветкова

„Росният зюмбюл мирише различно. От водата ли, от хладината ли, не знам. Но миризмата му е една такава, сякаш е неузрял плод. Друго си е по обед, когато го напече. Тогаз замайва, замайва… Ох, че хубав! Ще ми се да си откъсна, само едничко стръкче, да ми мирише вътре. Ама като не мога да се наведа… пусти и кръст!“
Баба Лазарина взе подпрения бастун и с пъшкане се надигна от столчето. Погледна за последен път със съжаление избуялата цветна туфа, пък се обърна да си влезе. Да беше се сетила по-рано, преди да си замине Петка, ама един акъл, за кое по-напред?
Тя, Петка, и без туй все бързаше. Идеше, прибираше донесения хляб в синята торба на масата, удряше една метла и сменяше шишето с водата. После заставаше насред стаята с ръце на кръста, оглеждаше дали има нещо друго за оправяне и питаше:
– Ще дадеш ли дрехите за пране, бабо Лазарино, кандиса ли вече?
– Петке, казах ти, ба. Докат’ мога, на никого няма да дам да ми пере гащите.
– Защо упорстваш сега? Аз ще ги взема у дома, в пералнята ще ги пусна.
– Да, и да ги гледа мъж ти. Остави тая работа, момиче, не ми давай зор.
Петка въздишаше тежко и се захващаше да свърши още това-онова. В някои дни тя беше особено приказлива. Ето днес например, докато търкаше позамазалото се стъкло на стария зелен бюфет, се похвали:
– Знаеш ли, бабо Лазарино, мойта щерка утре ще е лазарка. Педя човечета, първолачета, ама научили песните и утре ще ги водят по къщите.
Лицето й светеше от майчина гордост и старата жена се усмихна в отговор:
– Браво, браво! Хубаво е, дето ги учат. Хубави са тия работи.
– Хубави я! И носии имат. Толкова са сладки, като ги нагиздят с тях! Утре заран плитки ще трябва да плета. Ей – присети се тя, – бабо Лазарино, ами може ли да си набера от твоя зюмбюл, оня синия, да си накича утре детенцето?
– Как да не може, Петке! Ама да им кажеш да минат и при мене. Ние, старите хора, вече няма много на какво да се радваме.
– Естествено, че ще им кажа! Утре чакай лазарки. Лелеееее, ама то ти си именничка! Как не се сетих? Да знаеш, ще мина да те видя за празника, ама по-късничко, като посрещна детето от лазаруването. Че имам шетня сутринта.
Петка се застяга да си върви. На вратата се обърна.
– Хайде дай да ги взема тия дрехи за пране де…
– Върви, върви, Петке, остави ги дрехите.
След като се напече на слънчице, баба Лазарина реши, че е време да свърши малко работа. Откак бе разбрала, че утре ще дойдат дечица за празника, сърцето й бе запяло песен. Чудна песен, но отдавна забравена, още по времето, когато внуците й пораснаха и престанаха да идват тук. Липсваше й гълчавата, шаренията, липсваше й да е нужна някому, пък макар и само, за да разкаже приказка, която я няма в лъскавите книжки. Липсваше й семейството.
Утре чужди деца щяха да прекрачат прага на дома й. Но какво пък? Все деца. Всичките хубави, усмихнати. Досущ като нейните правнучета, за които й бяха казали, но никога не й ги доведоха да им се порадва. Младите живееха далеч, някои от тях даже и в чужбина, нямаха време да ходят по забутаните селца. Затова баба Лазарина утре щеше да даде яйца и вафлички на чуждите.
Старата жена се огледа. Петка бе почистила добре. Нямаше да се изложи пред гостенчетата. Само трябваше да си препере дрехите и да се изкъпе. Беше включила бойлера, преди да излезе навън. Сложи легена в мивката, напълни го и накисна прането в топлата вода. Натърка го с домашен сапун, да белне, после сипа и малко прах. Приседна на пластмасовото столче, което стоеше в банята точно за такива случаи. Доста се беше изморила. А трябваше и да се изкъпе.
След малко премести столчето под душа и пусна горещата вода. Щеше да се напари едно хубаво, малко да се отпусне, да не я боли толкова гърбът. Баба Лазарина цял живот бе работила по нивите и сега шиповете в гръбнака много я мъчеха. Но душа лесно се не дава и тя продължаваше да шава наоколо, прегърбена под тежестта на своите осемдесет години.
Дигна ръце да си измие косата. Усети бодване отзад, вдясно, малко по-ниско от врата. Смъкна бързо виновната ръка и се намести тъй, че водата да успокои болното място. Бавничко се изтърка цялата. Утре щеше да е чиста и можеше да посрещне децата, без да се посрами. Все едно правнучетата си посреща.
Усилието и топлата вода я измориха. Реши, че е по-добре да спира. По-късно щеше да довърши прането. Пресегна се да остави сапуна на мястото му и го изтърва. „Пущината!“ – изпъшка, хвана се за ръба на мивката и се наведе. Прониза я остра болка в кръста. Отиваше към десния хълбок, спущаше се към бедрото. Кракът й изтръпна. Очите й неволно се изпълниха със сълзи. Едва си поемаше въздух, не можеше да помръдне. Възлестите й пръсти стискаха мивката с всичка сила. Май пак я бе схванал радикулитът.
Баба Лазарина постоя на столчето близо половин час. Знаеше, че няма кой да дойде да й помогне. Петка щеше да я нагледа чак утре по обяд. А на телефона от два дена му имаше нещо и тя все забравяше да помоли по-младата жена да го погледне. Старицата тихичко си поплака от жал за себе си, но накрая разбра, че трябва да събере сили да се помести. Бавно, с пъшкане, на куц крак, тя успя да стигне до леглото си. Добре, че вратата на банята бе близо до него.
Падна направо върху одеалото, на което предварително беше нагласила чиста нощница и бельо. Успя да издърпа хавлиената кърпа и се изтри, колкото можа. Опита да се нагласи така, че по-малко да я боли. Сълзите отново бликнаха от очите й. Ами ако умре така? Ако утре децата и учителката я намерят просната на този креват, гола и вдървена? Срам… Пък и малките щяха да се изплашат… колкото нейните правнуци бяха големи… съвсем дечица още.
С нечовешко усилие на волята баба Лазарина се надигна и се захвана да обува пликчетата си. Вече плачеше на глас от болка и самосъжаление, но не спираше. Как можа да бъде толкова глупава и да забрави да покаже телефона на Петка? Никой нямаше да я потърси, никой нямаше да й помогне!
След малко старата жена се отпусна задъхана. Бе успяла да се облече и завие. Туптящата болка в крака й беше като нажежено желязо. Но сега вече можеше да си почине. Навън се свечеряваше. През открехнатия прозорец идваше ароматът на зюмбюлите. „Вечер пък трето миришат“ – мина през главата й мисъл, тъй абсурдна в този момент, че я развесели. Едва сега тя се сети, че лекарствата са на масата, съвсем наблизо. Изпи две хапчета, от червените, които й помагаха за радикулита и едно за сън. След около час умората я победи.
Когато се събуди, навън бе свежо и зюмбюлите пак миришеха на мокро и зелено. В замаяната й от съня глава бързо се върна споменът за болестта. Опита да се размърда. Не можеше. „Де го сега господ Исус Христос, да каже „Лазарино, стани!“ – присмя се на себе си старицата. Но господ го нямаше и тя остана неподвижна, да чака помощ от хората.
В далечината се дочуха песните на малките лазарки. Лицето на баба Лазарина грейна. Идеха! Сега щеше да помоли учителката им да повика доктор. И вафличките им бяха нагласени. Само трябваше да им отключи портата. Петка винаги заключваше, като си тръгне, да не влизат лоши хора. Затова сега трябваше да стане и…
Старицата изплака на висок глас. Как щяха да влязат лазарките, като портата беше заключена? И да викаше, нямаше да я чуят, далече беше. Тя отново опита да стане, да стигне поне до вратата, но въобще не успя да се надигне. Остана там, на купчинка, а плачът й премина в хълцане. Нямаше да има спасение, нямаше да има „Лазарино, стани!“.
Отначало не усети топлата ръка на рамото си. После надигна глава. Учителката стоеше до нея и я питаше нещо. През вратата надничаха няколко чифта любопитни детски очи.
– Данче! Ама… как влязохте?
– Майката на Нинка ми даде ключ. Каза, че трудно стигаш до портата. Какво ти е, бабо Лазарино?
– Осадих се, Данче, осадих се. Че не знам дали и не си счупих ябълката.
– Ами на доктора обади ли се?
– И телефонът ми се счупи…
– Ужас, откога си така?
– От снощи.
– Ясно. Веднага звъня на 112.
Баба Лазарина се усмихна благодарно. После погледна пак към вратата и помоли:
– Данче, може ли след малко да звъннеш? Да попеят първо лазарките…
– Добре, ама нали те боли?
– Вече по-малко ме боли, нали лазарки влязоха у дома, за здраве и берекет. Знаеш ли, същите са като моите правнучета…
Момиченцата запяха:“Тук ми казаха, Лазаре, мома хубава…“

Разказът е публикуван в бр. 16 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Тук ми казаха, Лазаре – разказ от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*