Сълза за мама – разказ от Нели Цветкова

Нели Цветкова

Нели Цветкова

– Няма ли да ме пуснеш да вляза?
След твърде дългото мълчание гласът ми изскърцва и разцепва пространството помежду ни. Лидка ме гледа особено и не мога да разбера какво иска: да ме изхвърли по стълбите или да ми се метне и да ме прегърне с ръце и крака. Както правеше, когато беше мъничка. Когато в живота ни още нямаше катастрофа.
Каквото и да реши, ще ми се да е по-бързо. Ако веднага не се наплискам и не поседна, сигурно ще се свлека на земята. Дори не съм почнала да излизам от шока. Бях си представяла срещата с майка си по безброй начини, бях премисляла какво ще кажа аз и какво – тя. Само не ми беше хрумнало, че ще видя на вратата некролога й, с любимата й снимка, онази, на която казваше, че изглежда като кинозвезда. Само това не! Толкова дълго ли ме е нямало?
Лидка все така мълчи. Обръща се и тръгва към хола. Не затръшва вратата под носа ми, така че решавам да я последвам. Едва тогава мъглата от шока се раздвижва, но само за да осъзная видяното и да ме връхлети друг шок. Лидка ходи! Вярно, накуцва и под закачалката в коридора е подпряно бастунче, но все пак сестра ми е на краката си. Инвалидната количка я няма. Изглежда пет години наистина са твърде много време.
– За какво си дошла?
„А защо не, нали това е и мой дом?” Не, не мога да кажа това. Аз бях тази, която си тръгна оттук. Оставих ги да се оправят сами и едва ли толкова лесно ще ми бъде дадено правото да претендирам.
„Защото простих, защото искам да моля за вашата прошка, защото не мога без вас, защото ми липсвахте през цялото време, липсвахте ми ужасно, непоносимо много!” Нееее, никой не казва такива неща! Първият урок, който научих в тази къща беше, че щом покажеш слабост, веднага някой се възползва от нея.
Накрая изтърсвам най-баналното:
– Дойдох да ви видя…
– Ами видя ме – тросва се тя. От чашата на търпението ми гневът изригва като цунами.
– Да си ходя ли тогава? – изричам през зъби.
Лидка свива рамене подчертано безучастно, но преди да се извърне, за миг успявам да съзра отчаянието в погледа й. Това чупи чашата, но вместо ярост, оттам потичат мъка и срам.
– Съжалявам, Лидке, много съжалявам! Знам, че имаше нужда от мен…
– Беше си твое право – казва сестра ми с равен тон. Не знам доколко тя ми е простила, но аз имам нужда да се оправдавам още.
– Изоставих те, но не можех… Просто трябваше да се махна оттук!
– Сигурно – кима тя. Продължава да ме държи зад стената и това ме съсипва.
– Ти не знаеш. Всички толкова я харесваха. Момичетата ми завиждаха.
– Помня.
– Знам колко неблагодарна изглеждам. Всички искаха майка като нея.
Този път тя само вдига вежди.
– Как да ти обясня колко ужасно се чувствах? Тя ме беше погълнала! Аз… – гласът ми пресеква. Няма да ме разбере. Няма как да ме разбере. Никой не знаеше, никой не виждаше истината. Обожавах мама да е доволна. Никога не ми хрумваше да мисля различно от нея. Ако само усетех, че може да я разочаровам, аз се саморедактирах в зародиш. После бях горда, че отново съм я зарадвала. И тя беше горда с мен. Нужно ми беше много време, за да разбера, че нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Да можеше и Лидка да го разбере! Но тя продължава да ме гледа студено и произнася само:
– Така ли?
– Защо не искаш да ме чуеш, по дяволите? Знам, че постъпих ужасно с теб, но опитай сега да помислиш за мен. Не разбираш как се чувствах!
– Аз ли не разбирам? – Гласът й е тих, но статичното електричество в него заглушава и моя глас, и чувствата ми. – Аз ли не разбирам? – И после изведнъж изкрещява: – Защо ме остави сама с нея??? Как можа? Как?
Ледена вълна преминава през тялото ми. Всички думи изчезват, смисълът им се изгубва. Протягам ръка да прегърна сестра си, единствения си близък човек, когото вече знам, че съм оставила да поеме щафетата на моето страдание. Тя се отмества назад само с едно трепване, но това е достатъчно, за да се отдръпна горчиво. Бавно, с все още треперещи крака, се запътвам към кухнята. Дълго плискам лицето си, после отварям шкафа. Чашите за уиски са същите и са си на мястото. Нищо тук не е променено, откакто ме няма. Освен хората.
Лидка тъкмо допушва цигарата си. Смачква фаса почти до смърт. Сините й очи са станали подозрително ярки, както винаги, когато плаче. Бъркам в сака си и вадя бутилката Джак Даниълс. Очите й се разширяват. И двете знаем защо. Любимото уиски на мама. Някога, още преди да се оженят с баща ни, тя имала вълшебно преживяване с някакъв мъж. Прекарали романтична вечер на морето, изпили цяла бутилка Джак, гонили се на плиткото в тъмнината и се опитвали да вървят по лунната пътека. Мама често ни разказваше за тази случка и все обещаваше, че някой ден, когато има пари, ще купи уиски и ще си го изпием само трите. Тогава Лидка беше само дете, но това не пречеше на мечтата. И без това нямаше изгледи скоро да се намерят пари за скъпото питие. Не и докато се налагаше да се дава още и още за лечение…
Сестра ми се надига и отива за лед. После отливаме по капка от чашите си в памет на мама и пием. Мълчанието идва отново, но този път не е смазващо.
– И… къде си сега? С какво се занимаваш? – пита тя. Виждам, че наистина се интересува и ставам по-словоохотлива.
– Ами завърших колежа, работя. Фирмата е немска, бачкането е много, но парите си заслужават.
– Какво завърши? Предполагам, не медицина, нали?
– Не, туризъм.
Тя кима с разбиране. Разногласията относно следването бяха официалният повод да си тръгна. Просто не исках да позволя на майка си да ми избере и специалността. Но за да го постигна, трябваше да се махна. Иначе отново щях да се огъна. И после тя сигурно щеше да ми избере и мъж…
Сега е мой ред да питам.
– А вие тук? Как се справихте?
– Ами баба и дядо починаха. Набързо един след друг.
Родителите на баща ни почти не контактуваха с нас след катастрофата. Човек би помислил, че ще искат да виждат единственото, което е останало от сина им – неговите дъщери. Но те не можеха да простят на майка ни гордостта и стремежа да не е длъжна на никого. Дори си мисля, че и на нас двете не можеха да простят. Онзи тежък грип, заради който на татко му се наложи да шофира, бързащ и изплашен, в проливния дъжд.
– И какво стана?
– Всичко остана на нас. Имаха влогове, златни бижута, някои ценни вещи и дори някакви ниви в едно село, дето не бях го и чувала. С тях платихме операциите. Ти нали беше направила пълномощно на мама заради ония пари…
Тук тя ме поглежда изпитателно. Отначало не се сещам защо, но когато забелязвам гузното й изражение, разбирам всичко.
– Добре сте направили – казвам спокойно.
Обратно на логиката, това кара Лидка да избухне в сълзи.
– Извинявай, Дори, извинявай! Ти също имаше право на дял от това! Но ние дори не се опитахме да те потърсим, дори не те известихме, за да дойдеш на погребенията…Взех ти… взех ти наследството – хълца тя и трие носа си с опакото на ръката, както го правеше като дете.
– Стига де… – промърморвам и слагам ръка на рамото й.
– Мама… мама казваше, че ти ще си съгласна! Казваше, че би разбрала, че тя ще ти обясни…
Ама разбира се! Майка ни не би допуснала, че няма да се се съглася с нещо, което тя е казала. В случая обаче беше права. Една от причините да се върна беше, че бях събрала достатъчно пари, които смятах да дам на Лидка, за да се лекува. Всички си имахме проблеми, но тя нямаше как да не е на първо място.
– Аз не се съгласих заради това, аз знаех, че сигурно е права, но… Дори, аз просто исках да ходя, исках да живея, да съм като другите, толкова много исках! О, прости ми!
И малката ми сестричка се хвърля в обятията ми.
След няколко чаши уиски и същото количество пролети сълзи двете сме се опънали на пода. Пушим и си разказваме тъжни и весели случки.
– … и после тоя ми вика: „Такава прекрасна фройлайн задължително трябва обича бира”, а шкембето му се подрусва, пък уж танцувахме блус.
Изведнъж Лидка казва бавно:
– Не си ме питала още от какво е починала.
Мълча. Някак не посмях да питам. И сега не смея. И без това тя ще ми каже.
– Един ден мама се прибра и почна да си събира багажа. Ей така, от нищото. Направо щях да припадна, като я видях, изобщо не разбирах какво става. Попитах я, но тя беше като в транс. Почнах да я дърпам, разплаках се. Тогава тя ме хвана за раменете, задържа ме срещу себе си и ми каза:”Слушай, моето момиче, направих, каквото можах за теб. Отгледах те, отхраних те, излекувах те, колкото можеше. Сега имам право да помисля за себе си. Срещнах един прекрасен мъж и отивам да живея с него.”
– Стига бе! – възкликвам. – Мама?
– И аз така реагирах. Изумих се. Бях забелязала, че е отслабнала и сега реших, че се старае да е хубава за този мъж. Попитах я защо не го доведе, защо не заживеят двамата тук. Но тя поклати глава и само каза:”Знам какво правя. Аз винаги знам кое е най-доброто за вас. Ще мине време и ще разбереш, че и този път съм права. И недей да ме търсиш, аз ще ти се обадя”. Тогава я видях за последен път жива.
Лидка млъква за малко. Вади цигара, дава и на мен. Смачква празната кутия и въздиша. Нямам търпение да разбера края на историята. Макар че ужасно се страхувам от него, защото знам най-важното. Нея я няма. Лидка трепери, но продължава да разказва:
– Не се обади. Не си вдигаше телефона, никой не знаеше къде е. По едно време се зачудих дали да не звънна в полицията. Но реших, че тя все пак е била права и щом така иска, има право да бъде оставена на мира. Колко съм грешила!
И Лидка отново избухва в сълзи. Прегръщам я мълчаливо. След малко тя продължава, подсмърчайки:
– След около три месеца ми се обади някаква непозната. От едно село на около двеста километра оттука, дори не бях го чувала. – Поема си и дъх и бързо продължава, като се сили да не се разплаче: – Тя е имала рак, Дори! Тръгнала си е оттук, защото е била болна! Наела си е там квартира и е живяла мизерно, съвсем сама! Просто е чакала да… да умре! Аз мислех, че е отслабнала заради любов, а то… Рак на белия дроб! Защо го е направила?
Гневният ми вик преминава в ридание. Притисната до мен, сестра ми скимти като ударено малко кученце. Вкопчени една в друга, не смеем да се пуснем, за да не останем съвсем, съвсем сами.
Шишето от уиски е празно. Изтощени гледаме тавана. Аз отронвам:
– Не е искала да я видим слаба… Да бъде зависима…
Лидка кима. Пак мълчим. Този път се обажда тя:
– Мама каза, че един ден ще се върнеш. И като си дойдеш, повече да не се делим.
– Даааа… – въздъхвам. – Мама знае кое е най-добре за нас, нали?
– Знае – уверено казва сестра ми. – И според мен знаеше и друго: че ти постъпи правилно.
Разказът е публикуван в бр. 15 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Сълза за мама – разказ от Нели Цветкова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*