Русалката – разказ от Lady Pol the Beloved

Lady Pol the Beloved - сн.: Атанас Великов
Fantasy fairy-tales - корица на книгата на Lady Pol the Beloved

Fantasy fairy-tales – корица на книгата на Lady Pol the Beloved

Огънят в камината догаряше и топлината едва покриваше голямата спалня. А той не можеше да заспи. Въртеше се в леглото със затворени очи. Вълчите кожи върху покривалото му натежаха и той го отметна. Стъпи с босите си крака на студения под и бързо притича до камината. Хвърли няколко цепеници в огъня, разбута въглените, приближи до прозореца и…
Едри снежинки леко се сипеха и превръщаха скованата от студ земя в приказно царство. Боровете покрай пътеката, облечени в тежко пухено одеяло, свеждаха клоните си в бяла прегръдка като бял тунел, водещ пътешествениците в магически земи. Лунни лъчи надничаха измежду клоните, плъзгаха се по леда на малкото езерце до къщата и сребърният им смях нежно ехтеше във въздуха. Ледени кристали обрамчваха прозореца и рисуваха чудни плетеници.
Чу малки боси крачета да тупуркат по пода. Беше сестра му. Тя се приближи и възторжено въздъхна. Двамата прилепиха лицата си до стъклото и топлият им дъх замъгли гледката. Малкото момиченце проследи с пръст замръзналите спирали и линии и замечтано се загледа навън.
Една главня изпука, хвърли огнени искри и ги стресна. Чуха се стъпки по коридора. Спряха пред тежката врата, после тя изскърца и се отвори.
― Защо още не спиш, Ечио? А ти, Тина?
― Тате, какво е това? ― обърна се малкото момиченце към баща си с изпълнен с възхита глас.
Бащата влезе в спалнята, метна една топла кожа върху гърба на сина си и седна в креслото до прозореца. Тина се покатери на бащините колене и се гушна. Ечио също дойде, тътрейки един стол, и седна, обгърнал колене.
― Ех, малки мои! ― засмя се бащата и ниският му гърлен глас звънна под ухото на момиченцето, положило глава на гръдите му. ― Ние сме южни хора, народ на слънцето и лятото. Там, откъдето идваме, няма зима, нито такъв студ. Това е сняг, Тина, сълзи на русалки, скърбящи по изгубената си сестра.
― Разкажи ми, тате ― прошепна сгушеното момиченце, ― разкажи ми за сълзите.
― Някога, много отдавна, когато светът бил все още млад ― започна разказа си бащата, ― в Синьото око живеели дъщерите на Краккен, Повелителя на Великия Океан. Той царувал над страшните морски чудовища и над всички чудеса под водата. Дванадесет били щерките на Краккен, дванадесет красиви русалки. Те се грижели за морските създания, за подводните градини с водни треви и корали, подреждали океанските камъчета и чудните раковини. Русалките плували с рибните пасажи и лудували с немирните делфини. И пеели, ах, как пеели! Изящните им гласове приветствали сутрин оранжевия изгрев над хоризонта, будели сънливите риби и заспалите на вахта моряци.

Скулптурата вдъхновила разказа "Русалка"

Скулптурата вдъхновила разказа „Русалка“

А най-красива била Леела. Най-малката и най-нежната. Обичната Леела, така я наричали. Тя се грижела за малките делфинчета, а вечер редяла перлени огърлици за сестрите си. Пеела на луната и звездите, а китовете пеели с нея. Нежна била малката сестра, бисерният ѝ глас успокоявал гнева на Краккен и той усмирявал буйните страшни вълни и морските щормове.
Един ден, уморена от игри с делфините, Леела се отпуснала в прегръдките на лазурните вълни и заспала. Понесли я те и я отнесли в непознати води, на непознати брегове. Събудила се малката русалка и се изплашила. Студена била водата, черна била. Гребените на вълните не миели нежно с перлена пяна плажове от златен пясък, а впивали остри зъби в стръмни скали и каменни брегове. Русалката се опитала да навлезе в открито море, но вълните я изблъскали обратно към брега. Тя се борела, но вълните и течението били по-силни от нея. Опитала се да се скрие зад скалите, потърсила по-закътано местенце. Дълги водорасли я хванали в капана си. Оплели нежното ѝ тяло, тя се дърпала и извивала, но колкото повече се мъчела, толкова повече те затягали бодливата си примка. Вълните я заблъскали отново с подновена студена ярост. Заплакала Леела, завикала сестрите си с нежния си треперещ глас. Викала баща си. Плачела, но близките на сърцето ѝ не чували зова ѝ. Силите ѝ гаснели, гласът ѝ глъхнел все повече и повече. Студът сковавал плененото ѝ тяло. Вълните продължавали да я блъскат, тя вече не можела да се бори. Надала вопъл Леела към небето и утихнала.
― Ако аз бях там, щях да я спася като истински герой! ― възкликна Ечио.
― Да… на върха на високия скалист бряг ― продължи бащата, ― висока фигура чула вопъла на Леела. Студени сиви очи обърнали взор към борещата се с вълните русалка. Събрали се облаци, с няколко жеста на ръцете около фигурата се заформил вихър и се спуснал към брега. Нагазила фигурата в бурните води и Леела била спасена. Това бил Вахалла, Повелителят на северните ветрове. Той извлякъл изпадналата в несвяст русалка в плитчините и я освободил от бодливите окови. Погледнал надолу към обятията си, пригладил назад дългите коси с цвят на морска пяна и открил най-красивото лице, което някога бил виждал. Влюбил се Повелителят на северните ветрове. Пожелал да притежава русалката завинаги. Поискал тя да краси Облачните чертози. За миг се влюбил в нея, със студена страст. Навел се над нея и целунал красивите безкръвни устни. Въздъхнала в унеса си Леела, усетила леката като вятър целувка и се събудила. Очи като буреносни облаци я гледали немигащо от мрачно лице с остро изсечени черти.
― Къде съм? ― прошепнала с пресипнал глас.
― Ти си в Царството на северните ветрове, моето владение. Аз съм Вахалла.
― Аз… ― заекнала русалката, ― благодаря ви, Господарю. Ще проводите ли вест на баща ми, че съм добре? Ще ми покажете ли пътя към къщи? ― гласът ѝ укрепнал и красивите очи погледнали към спасителя ѝ с надежда.
Вахалла отправил безмълвно поглед към нея, сивото на очите му се променило и станало тъмно като водите, които ги обграждали. Промърморил някакво вълшебно заклинание и студените ветрове ги отнесли в неговите Облачни чертози…

― Татко, не, той не може да я отвлече! Делфините се нуждаят от нея! ― проплака Тина.
― Аз бих отишъл да се бия с Повелителя на ветровете! ― Ечио размаха ръце във въздуха и почти падна от стола.
― Тежък бил гневът на Краккен, малки мои ― продължи бащата. ― Делфините отишли при Владетеля на океаните, разтревожени за Леела, не могли да я намерят в кораловите ѝ покои. Сестрите ѝ също я търсили в отчаяние. И тъмен бил гневът на Краккен, когато открил кой държи обичната му дъщеря. Изпратил той три рубинени дракона, морските пазители. Могъщи и яростни, те достигнали владенията на Вахалла и атакували. Четиридесет дни и четиридесет нощи се борили срещу облачните гиганти в тежък сблъсък на морски гняв и въздушен бяс. Но облачните гиганти били по-силни. Океанската ярост, която се надигнала в отговор на неравната битка, не можела да се опише с думи. Краккен изпратил гигантска вълна, по-висока от най-високата планина, с разпенени гребени като остри зъби. Небето притъмняло, земята затреперила, въздухът засвистял, а гигантската вълна достигнала бреговете. Вахалла изпратил северните бури, за да посрещнат водната стена. Хиляди гръмотевици ударили земята и паднали в тъмните морета, когато двете природни стихии се срещнали. Гиганската вълна се превърнала в огромна ледена стена. Армиите на океана били спрени за пореден път…

― Ох, тате! Горката малка Леела! Каква тъжна история! ― възкликна Тина. ― Какво се случило после?
― Е ― въздъхна бащата, ― Повелителят на ветровете все още отказвал да освободи Леела. Ужасната му страст извирала от тъмното му ледено сърце. Той не знаел какво е любов. Леела била пазена в Облачните чертози, в малко езерце, създадено за нея, обградено с морски чудеса. Лежала в голяма, красива морска раковина, увита в дългите си сребърни коси.

„Замръзналата русалка” – Никол Уест

„Замръзналата русалка” – Никол Уест

Тя била шокирана и смутена от любовта му, изгубила ума и дума през първите дни, когато Вахалла я заключил в палата си. Била хваната там, не можела да избяга, уловена в златен капан. Леела молела Повелителя да я пусне, ридаела толкова сърцераздирателно, че обикновеното човешко сърце би било разкъсано на парченца от мъка, но Вахалла бил студен и твърд.
Когато морските пазители нападнали владенията на Вахалла, очите на Леела пак започнали да блестят, изпълнили се със звезди от радост и надежда. Четиридесет дни и четиридесет нощи усмивката ѝ огрявала Облачните чертози. Но пазителите били победени, а мъртвите им тела лежали на океанското дъно. Огромно било отчаянието на русалката. Тя ридаела и плачът ѝ се чувал толкова надалеч, че достигнал бащината тронна зала и сестриците ѝ…
Копнеела Леела за родните земи, за семейството и приятелите си. Тя била дъщеря на щастието. Любовта и смехът сгрявали сърцето ѝ и хранели душата ѝ. А тук, заключена в Облачните чертози, тя била разделена от всичко, което обичала някога. Сърцето ѝ било толкова уморено, толкова пресушено.
Когато гигантската вълна се превърнала в ледена стена, сякаш мразовити стрели я ударили. Перли вместо сълзи закапали от очите ѝ. Цялата красота на палата на Вахалла не можела вече да я стопли. Русалката усещала студени вълни, идващи от ледената водна стена. Северните ветрове духали, обграждайки палата, духали все по-близо и по-близо, за да поздравят повелителя си за победата. Леела се разтреперила. Водата в езерцето започнала да се вледенява. Ставало все по-трудно да се стопли. Тя погледнала нагоре към сивите небеса над нея, вдигнала тънките си ръце във въздуха и запяла последната си песен. Гласът на русалката звъннал като звука на малко поточе, вливащо се във великите води. Леела пеела за синьото на водата, за богатите цветове на морските градини, за магията на теченията и заливите. Тя пеела за скришните пещери, за изгревите и залезите над безкрайния хоризонт. С всяка прошепната дума, с всеки изпят тон, кристалният глас на русалката ставал все по-силен и чист, пленявал с омагьосващата си приказка. Бурните ветрове утихнали, чувайки песента. Сега Леела пеела за семейството си. За обичните си делфини и морските създания, за красивите вълни и топлите плажове със златен пясък. За смеха и щастието, които сестрите ѝ и баща ѝ дарявали един на друг всеки ден. За любовта, давана безрезервно. За това какво представлява истинската любов. Вахалла чул песента ѝ и обърнал тъмните си очи към нея. Поискал да я освободи, победен от чистотата и истинността на думите ѝ, но било твърде късно. Ледената вода изяла последната ѝ топлина, а студеният въздух отнел последното ѝ дихание. Перлите нападали от косите ѝ, освобождавайки тежестта им една по една като последни частици от откраднатата ѝ красота. Дългата опашка със сребърни люспи пляскала във водата с последни усилия да я стопли, но как можела да стопли тялото, щом сърцето вече било замръзнало? Леела поела дълбоко дъх и изпяла последните си думи, изпълнени с любов и тъга. Кристалните тонове ехтяли във въздуха дълго след като песента заглъхнала. Вахалла достигнал русалката, но било твърде късно. Живата красота на Леела се била превърнала в замръзнал спомен, в ледено украшение сред Облачните чертози.
Думите трудно могат да опишат колко дълбока била мъката на водния свят. Всички морски създания плачели за тяхната обична русалка. Мъката на Краккен била толкова голяма, че той се гмурнал в океанските дълбини и никога повече не излязъл на дневна светлина. Но скръбта на Леелините сестри била най-силна. Изплакали реки от сълзи. Ридаели и питали боговете защо са им отнели обичната Леела. От тъгата сълзите им се превърнали в снежинки. Те падали по земята и покривали света, за да напомнят на хората за замръзналата русалка. Затова и до днес всяка снежинка е толкова крехка и уникална, колкото всяка една песен, изпята от Леела към водите и звездите. Всяка снежинка е толкова красива, колкото красотата на обичаната. И се топи толкова лесно, колкото живота, прахосан от тъмните страсти…

Бащата спря историята си за малко и видя, че Ечио и Тина са заспали. Той се усмихна с нежна усмивка, пълна с обич, и внимателно отнесе децата си обратно в леглото. Тина измърмори и се сгуши в завивките, когато той я целуна по челото. Ечио изсумтя в съня си нещо за битки и морски чудовища и утихна. Баща му се усмихна отново и затвори вратата зад гърба си.

А навън русалките още плачеха за изгубената си сестра и сълзите им покриваха човешкия свят с бяла магия.

Оставете първия коментар към "Русалката – разказ от Lady Pol the Beloved"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*