Влакът – разказ от Валентин Попов – Вотан

Разказът "Влакът" е от сборника "Брод през световете"
Валентин Попов - Вотан

Валентин Попов – Вотан

Валентин Попов – Вотан е български писател. Пише в разнообразни жанрове като хорър, научна фантастика, фентъзи, трилър, криминале, мистерия.
Роден на 8 ноември 1979 г. в град Плевен. Завършва средно образование в СОУ „Христо Смирненски“ в родния си град и висше образование по специалност „Специална педагогика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. След дипломирането си работи по специалността около пет години, след което навлиза в сферата на туризма.
Страстта му е писането на проза, пише от 17–годишен. Освен разкази, автор е на ревюта на книги, в момента пише два романа с работни заглавия „Отвъд края“ и „Къщата“.
„Отвъд края“ е постапокалиптичен роман в първо лице единствено число, чието действие се развива на територията на България. Първата глава от романа със заглавие „Кучешката дупка“ е публикувана в сп. „Дракус“ бр. 4/2013 като самостоятелен разказ.
„Къщата“ е роман с много български фолклорни елементи, скокове във времето и приключения.
През април 2014 г. излиза дебютната книга на Валентин Попов, сборникът „Нощта срещу ноември“. В нея са включени 12 разказа. Разказът „Нощта срещу 1 ноември“ е включен в списание „Дракус“ – бр. 2/ 2014 г.
През ноември 2014 г. разказът „Дневникът на един луд“ е включен в сборника „Вдъхновени от краля“ на издателство Gaiana Book & Art след конкурс с жури Адриан Лазаровски, Бранимир Събев, Сибин Майналовски, Явор Цанев и Кети Илиева.
На 22.09.2015 г. от печат излиза и вторият сборник на автора – „Пепел от мрак“, който включва двадесет разказа в различни жанрове.
За Коледния панаир на книгата през 2015 г. излезе новият сборник с разкази от издателство Gaiana book & art, които са отличени в конкурса „451 градуса по Бредбъри“. В този сборник е включен разказът „Когато се събуди в деня на смъртта си“.
Член е на Сдружението на българските писатели на ужаса Lazarus от самото му създаване през януари 2016 г.
В първия брой от февруари 2016 г. на сп. „Молив“ е включен разказът „Топли кафяви очи“.
На 10.03.2016 г. в брой 1 за годината на списание „Дракус“ излиза разказът „Старлайт“, включен в сборника „Пепел от мрак“.
В клубния сборник „Писъци“ на Сдружението на българските писатели на ужаса Lazarus участва с „Господарят на болката“. Сборникът излиза на 04.05.2016 г. – датата, на която патронът на клуба Адриан Лазаровски трябваше да празнува своя 40-и рожден ден.
На 13.07.2016 г. излиза сборникът „Детство”, където тридесет и четири автори се обединяват в благородна инициатива. Книгата е създадена, за да помогне на децата в един от най-трудните им периоди – когато за първи път се сблъскват с думата ДИАБЕТ!
На 01.07.2016 г. излиза третият сборник с разкази „Брод през световете /няколко тъмни и не толкова тъмни истории/”от издателство Mont.
Лауреат на Националния литературен конкурс за разказ „Атанас Липчев” – 2016, организиран от Сдружението на писателите – Варна, за разказа „Ангелите нямат крила” (юни, 2016 г.).
На „Еврокон” 2016 беше представен сборникът „Дракус” – special edition, с жанрови разкази на английски език. В него участва с Starlight. Линк за безплатно сваляне:https://lektu.com/es/promo/Smzxeldnmtqouu8k
На 22.12.2016 г. от печат излиза сборникът „По крилете на гарвана”, в който влизат отличени от конкурс на издателство Gaiana book&art разкази. В него участва и „Огнената бездна”.
На 12.01.2017 г. е отличен с наградата „Най-добро перо”, присъдена в Конкурса „Под върха II” на Софийския планински клуб, проведен в Клуба на пътешественика.

ВЛАКЪТ

16443402_10211772721984448_1543842823_nЖелезният път слиза от планината и се вие сред хълмове, покрай реката и вековната дъбова гора. Релсите не блестят на слънчева светлина, но белият чакъл, върху който са траверсите, сякаш свети. Край линията са нацъфтели макове, божури, маточина, жълтурчета, а сред туфите трева се виждат малки виолетки. От гората се чуват гласовете на славеи, от време на време почукване на кълвач, крясъци на свраки, а от реката квакания на жаби. Скоро ще стане жежко. Зноят ще затисне природата и ще настане тишина. Всичко живо ще се притаи да чака вечерното захлаждане, за да излезе и запее песните си. Драгомир върви бавно между линията и реката. Подпира се на тояжка от леска. От време на време спира и поглежда ту към водата, ту към гората. Живее в малка колиба от другата страна на Мала речка. Пътниците от бързия влак, който профучава три пъти на ден често виждаха сухата му и леко прегърбена фигура, изправена пред колибата му или край реката. Понякога с въдица в ръка. Драго стъпва в реката и бавно я пресича. Малко по-нагоре е къщата му. Барака оградена с телена ограда. В двора е насадил домати, чушки, краставици и тиквички. Всички растения са отрупани с плод, защото той се грижи за тях. Има и кокошки, които се разхождат из двора и кълват. Пред вратата на сянка лежи стар дръглив пес. Човекът отива до него и го погалва по главата. Вмъква се в къщичката, а после излиза с комат хляб.
– Кът-кът-кът! – започва да вика кокошките и да рони хляб. Птиците се струпват около него и лакомо кълват трохите.
Драгомир Цветков е пенсионер по болест от няколко години. След инцидента с влака. Оттогава живее изолиран от света на това място. Добре му е така. Тих и спокоен живот сред природата. Има си куче за другар, а веднъж седмично пали старото си „шеви” и отива до града за продукти. Понякога пие бира в кръчмата на Главната улица. После се прибира, ляга на мръсния дюшек и заспива. Понякога сънува жена си. Понякога я убива на сън, макар и да не я мрази, затова че го напусна. Даже си дава сметка, че така му е по-добре.
Влиза за малко и излиза с един къшей, буца сирене и домат в чиния. Сяда под черешата и вяло започва да се храни. Често спира да дъвче и вдига поглед към планината. Отвъд нея е миналия му живот.
Пуф-трака-трака-пуф! Задава се влакът. Винаги на време, винаги точен. Профучава покрай къщурката и отминава. Драго се е надигнал, за да види вагоните и пушачите по прозорците. Хората бързат, винаги в движение, винаги нанякъде. И докато профучават покрай света, животът профучава покрай тях.
Чува се търкулване на камъче. Драгомир се надига и поглежда към линията. Странно му е да види жената. Тя върви между двете релси и гледа към гората. От време на време подритва камъче. Струва му се, че е млада. Надали има и трийсет. С отвратителна, модерна прическа е – къса подстрижка и щръкнала коса във всички посоки. Черна коса, а след малко ще види, че и очите й се черни. Кожата й е толкова бяла, сякаш току що е излязла от корито с мляко. Пътницата се приближава и спира, когато се изравнява с къщата. Той никога не е виждал човек да върви пеш по линията, освен себе си. Забелязва, че е облечена с черен потник и къси дънкови гащета. На краката си носи кецове, а през рамото войнишка мешка. Странна му се вижда.
– Здравейте! – извиква жената. Маха с ръка и се усмивка. Тази усмивка огрява сърцето му и я разкрасява много.
– Бихте ли ми дали чаша вода, защото пресъхнах в тази жега – отново се усмихва тя
Драгомир и́ махва с ръка да дойде и я наблюдава как се навежда да се събуе. После нагазва в реката и водата стига до коленете й. Идва боса, държейки кецове в ръка. Глезените й са тънки и нежни, а краката толкова бели, сякаш са от сирене. Приближава се до мъжа и му се усмихва отново. Драгомир потъва.
– Аз се казвам Ния – протяга малката си ръка към него.
– Драгомир – смутолява мъжът и плахо я поема в голямата си мургава ръка.
– Май не говориш много, а? – закачливи пламъчета играят в очите й.
Той вдига рамене, обръща се и влиза в къщата. След секунда се появява с чаша в ръка. Успял е да прокара гребена през прошарената си коса. Отива до помпата и я натиска, докато потече вода. Подлага чашата. Пълни я и я подава на жената. През това време тя е пуснала обувките си на земята и се протяга. Драгомир я гледа. Ходилата й са налепени със сламки и прах.
– Благодаря ти – казва тя, докато поема чашата. Долепя устни до нея и я надига. Пие до дъно. Драго гледа извитата назад шия и как гръклянът и́ се повдига при всяко преглъщане.
Тя обърсва с ръка мократа си уста. Капчица вода се стича по брадичката й, надолу по тънката шия, през трапчинката на ключицата…
– Ех, добре си живееш ти, Драго. Хубаво е тук – вече е сложила ръце на кръста.
Но не изглежда така, както жена му, когато си сложи ръцете на кръста, а някак по детински забавно.
– Добре е тук! Да, добре е. – мрънка мъжа и не знае на къде да гледа.
Ния отива до кучето. Докато Драго й каже да внимава, защото кучето не обича непознати, тя се навежда и започва да го чеше зад ушите.
– Ей, какво хубаво куче си имаш. Другарче! Сладур голям!
Песът се обръща по гръб, тя се разсмива и го чеше по корема. Смее се. Драго е изненадан, че старият му другар така вири крака пред жената.
– Може ли да остана малко да си почина? – пита го тя.
Той свива рамене. Махва с ръка към къщата.
– Влез и легни, ако искаш. Отдалеч идваш, май.
– Отдалеч, Драже, отдалеч.
Той взима въдицата, която е подпрял на крушата и казва:
– Аз ще отида за риба, ти се разполагай, както искаш.
– Ей, не се ли плашиш, че ще ти открадна нещо?
– А, ще откраднеш. Мигар има какво освен тоя дръглив пес – засмива се леко Драго и излиза от двора без да дочака отговор. Сякаш я чува да се смее зад гърба му.
Тръгва надолу по течението. Крачи бавно. Навежда се и откъсва дива ягода. Сладка е. Стига до вирче, където мята въдицата.

Слънцето докосва хоризонта. Минал е и последния бърз влак, когато Драго тръгва обратно. На една пръчка е нанизал няколко пъстърви. По пътя откъсва ягоди и ги прибира в джоба си. Влиза в дворчето и някак стъпва по-леко. Сам не си дава сметка, че няколко часа е чакал момента, в който ще завари жената у дома си. Оглежда се. Кокошките са притихнали в курника. Песът го няма. Тихо е като се изключат щурците. Отива до крушата, за да подпре въдицата.
– А, ето те и теб. Зачудих се къде се изгуби цял ден – разнася се омаен глас зад него.
– Ами, на! Ето! Тука… прибрах се.
Ния вижда рибата и плесва с ръце като дете:
– Е, супер, ще я опечем на жарава нали? – и без да дочака отговор взима рибата от ръцете му.
Драгомир наклажда огъня и сяда до него. През това време Ния е осолила рибата, натъркала я е с черен пипер и лимонов сок. Слагат я на най-обикновена телена скара и се вглеждат в огъня.
Жената скача и хваща Драго за ръка:
– Хей, я ела. Ти не влезе вътре – почва да го дърпа и той става. Влизат в къщичката. Мъжът не може да я познае. Докато го е нямало, тя е измела, измила, изтупала, подредила. Все едно не е неговата бърлога.
– Харесва ли ти така?
– Ами, да – той е объркан. Толкова бързо нахлу в личното му пространство.
Тя се усмихва и го прегръща през рамо за секунда:
– Ама и ти си едно дърво.
Той се изчервява и пристъпва от крак на крак, което я кара да се засмее с глас. Излизат и сядат до огъня. Рибата е готова. Ядат без да говорят. Осветяват ги само жаравата и звездите. Луната е зад гората и не се вижда. Чува се бухал. Драгомир изнася две чаша и сипва вино – негово производство. Ния пие мълчаливо. Когато пресушава чашата си казва:
– Късно е вече. Трябва да ходя.
Мъжът усеща колебливостта в думите и бързо казва:
– Прекалено е късно вече. Къде сама ще ходиш по нощите. Остани. Ще спиш вътре.
Вижда усмивката й на беглата светлина и нещо трепка в сърцето му.
На сутринта Драгомир се събужда още с първите слънчеви лъчи. Става и се оглежда. Ния я няма до него в леглото. Снощи легнаха заедно. Снощи тя го дари с топлина. Пробуди чувства, които бе забравил. Докосна струни, които не бяха свирили отдавна. Излиза навън. Надява се тя да е на двора. Но я няма. Тогава вижда влакът. Тъкмо тръгва. Набира скорост. На прозореца на последния вагон вижда тънка фигура, облечена с черен потник и къса черна коса, която е щръкнала във всички посоки. Фигурата го гледа. Влакът набира скорост и се отдалечава. Драгомир се облича. Взима тояжката, преминава през реката и излиза на линията. Фигурата му куцука по чакъла. Сеща се, че е забравил да нахрани кокошките и кучето. После се успокоява, че няма значение. Кокошките не са заключени и ще излязат. Сами ще си намерят храна. Кучето ще почака, пък ще иде до близкия град, там храна много край контейнерите. Драгомир върви по линията и слуша скорците и славеите. Птичи хор отдясно и жабешки отляво. Чува свирката на влака. Продължава да върви, докато звукът го обгръща в метал.

Публикуван в бр. 4 от 2017 г.

Оставете първия коментар към "Влакът – разказ от Валентин Попов – Вотан"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*