Вино за мъртвите – разказ от Явор Цанев

Явор Цанев

Явор Цанев

Явор Цанев е поет, писател и издател. По негова инициатива от юни 2012 г. издателство „Гаяна“ започва издаването на периодичното списание „Дракус“, а от 2014 г. – поредицата „Колекция Дракус”.
Самостоятелни прозаични издания на Явор Цанев:
1996 г. – „Избраникът”, издателство „Агава“, Русе, 1966;
„Странноприемницата“ (сборник), издателство „Гаяна“, Русе 2013;
„Вино за мъртвите“ (сборник), издателство „Гаяна“, Русе, 2013;
„Слънчогледите“ (сборник), издателство „Гаяна“, Русе, 2014;
HOME, SWEET HOME! (сборник), издателство „Гаяна“, Русе, 2015;
„Вино за мъртвите“ (сборник, ІІ издание), издателство „Гаяна“, Русе, 2015; „Избраникът“ (сборник, ІІ юбилейно издание), изд. „Гаяна“, Русе, 2016.

Разказът „Вино за мъртвите” е представителен за творчеството на писателя и за утвърждаване на универсалните човешки ценности, които го поставят сред най-изявените творци от неговото поколение.
Разказът „Селцето” е носител на Специалната награда за разказ на името на Агоп Мелконян, 2013 г.

Сборникът „Вино за мъртвите“ е носител на Литературната награда „Светлоструй”, 2014 г. и е номиниран за Литературната награда „Елиас Канети”, 2015 г.

ВИНО ЗА МЪРТВИТЕ

5Първият сняг заваля и клошарят провлачи стъпки към гробището.
Беше обикалял цял ден по контейнерите без особен успех. Само едно куче се опита да се помъкне с него, но веднага го нагони. Винаги се бе чудил на другите защо позволяват на помиярите да се влачат след тях. Така привличаха внимание и правеха още по-лошо впечатление на минувачите. Да, но вечер се сгушват до теб и топлят, отговаряха. Освен това винаги са нащрек и предупреждават, ако някой приближи, докато спиш във временното си убежище.
Направи гримаса на отвращение, само като си помисли, че трябва да дружи с някакви помияри, че трябва да очаква от тях да му помагат. Имаше си съвсем друг начин, за да се сгрееш. Наричаше се вино и обикновено намираше такова на гробището, оставено за мъртвите в услужливо отворени бутилки.
Затова и тази вечер се запъти нататък. Стараеше се някой друг като него да не го види, защото пазеше в тайна „избата” си. Тази мисъл го развесели, той се подсмихна, заврял брада в яката на прокъсания си балтон. Дори като си изпаднал до това ниво, можеш да проявиш индивидуалност – втора мисъл, която повдигна духа му.
Прекоси улицата под светлината на лампата. Тук снежните парцали изглеждаха по-тлъсти и студът грабваше погледа. Неволно се прегърби още повече, сякаш това можеше да помогне да задържи топлината в себе си. Трябваше да побърза, защото температурата чувствително падаше, а и вятърът май се усилваше. От него усещането за студ преминаваше през балтона, през навлечените един върху друг разтеглени пуловери и долната фланела. Стигаше до бледата болнава кожа и се вмъкваше през плътта чак до гръбнака.
Огледа се назад, нямаше никой. Пусти бяха и улицата, и тротоарите, и всичко, което погледът му опипваше. Пред него беше същото: няма жива душа, всеки се е сврял на топло, само луд или нещастник като него може да се скита из града в такава вечер.
Забърза нататък, имаше доста да върви до края на града, а после близо километър, докато се добере до гробището. Спря се само веднъж – до един контейнер, на който услужливо бе метнат раздърпан плетен шал. Беше по-скоро женски, ако се съди по цвета, но във връхлитащата зима човек като него беше над тези неща.
Уви го около врата си, като пристегна с него яката на балтона. Определено свърши работа. Телесната топлина спря да излиза нагоре покрай слабата му шия. Дори стана доста уютно и това се отрази на походката му. Погледнато отдалече, през едрите парцали сняг и отразената от тях мътна светлина, силуетът му крачеше с вид на окъснял работник, забързан към топлината на дома си.

Като наближи гробището, свърна и се насочи към далечната страна. В другата посока беше порталът, там стояха пазачите, приютени в строителен фургон, превърнат в нещо между офис и спалня. Не трябваше да го виждат, защото щяха да го нагонят. Но той това си го знаеше и досега не бе имал проблем. Никога нямаше да тръгнат да се разхождат посред нощ просто ей-така. Само да прескочи оградата по-далеч и може спокойно да обикаля…
Така и направи. Балтонът му се закачи и се разпра още малко. По-неприятното беше, че от допира с металните пръти на оградата ръцете му измръзнаха. Пръстите му направо се вдървиха за момент. „Явно вече е доста под нулата” – помисли и се запъти към близките редове от паметници. Предвкусваше топлинката на виното, която ще затича с кръвта му из цялото тяло и ще го сгрее.
Първите гробове изглежда не бяха посещавани скоро. Навлезе навътре, после се залута без определена посока. Плочите се изравняваха с него и оставаха назад безрезултатно. Нямаше никакво вино.
Напразно се луташе насам-натам, пред погледа му се изреждаха имената на стотици мъртъвци.
Спря задъхан, парата от устата му се издигаше нагоре, като не пропускаше да заскрежи веждите. Очите му, влажни от студа, се взираха и очакваха да разпознаят тъмния силует с форма на бутилка на фона на белия сняг и мрамор. Не можеше да няма нито една. Наистина в повечето случаи винцето, отделено за мъртвите, бе възкисело, но за него качеството не беше от такова значение. Нима бе извървял целия път дотук напразно?
Потрепери, сгушен в балтона, студът отново успяваше да се промуши през всички катове дрехи. Провлачи крака по алеята, препъна се няколко пъти. Толкова ли е зле положението, че да няма вино за мъртвите? То, не че за него, живия, се сеща някой…
Вятърът се извъртя и го шибна в лицето. Той се извърна с гръб, но малко преди това му се стори, че видя това, което търсеше. Изви глава, замижал срещу снежните парцали, полепващи по лицето му. Не беше сбъркал. Само през два гроба, силуетът на бутилката ясно се открояваше в белотата.
Забърза нататък, виелицата се завъртя около него. Грабна шишето, поднесе гърлото към лицето си, помириса.
Вино.
Настроението му се повиши веднага. Трябваше да намери закътано място. Този вятър правеше студа непоносим.
Седна за малко на завет зад мраморната плоча, облегна се на нея и отпи дълга глътка от виното. Не му се занимаваше да поглежда името от другата страна, но мислено поблагодари на мъртвия. Не трябваше да се задържа тук. Студът се усилваше, мраморът зад гърба му и бетонът под него изсмукваха топлината му.
Стана и закрачи натам, накъдето свършваха плочите. Сега край него имаше само затрупани от сняг пресни купчини пръст с набити дървени кръстове и ветреещи се черни шалове. Приличаха на птици, които са се вкопчили в кръстовете и размахали криле, се опитват да устоят на напора на виелицата.
Подмина ги.
Като изключим купчината боклук, пред него беше само равно пространство, нямаше никакъв завет. Огледа се, назад беше същото, единственият заслон бяха паметниците. Умората го налегна, той отпи още една дълга глътка от виното и се почувства по-добре. След няколко метра видя камара пръст, до нея прясно изкопаната дупка чакаше своя ред да се превърне в гроб.
Сега беше търсеният от него подслон.
Не слезе, а направо се изтъркули в нея.
Седна на дъното, отпи от виното и погледна нагоре.
В черния отрязък се гонеха ледени кинжали, вятърът горе виеше, но тук бе добре. Живата топлинка пълзеше в тялото му и го сгряваше. Бутилката беше пълна над половината, може би все пак ще му стигне да изкара нощта. За момент се сети, че досега винаги е намирал вино без проблем, намръщи се при мисълта, че ако това вече не може да се случва, ще трябва и той да влачи помияри със себе си, от контейнер на контейнер, през целия град. После се отпусна, опита да върне хубавите спомени от времето, когато не му се налагаше да живее по този унизителен начин.
Виното вливаше топлинка, глътка по глътка, воят на вятъра неусетно стана унасящ и приспивен. Поблагодари още веднъж за виното на мъртвите и отдаден на спомени, се отнесе.

Когато пазачите отидоха да хвърлят изпитите празни бутилки, които бяха събрали предния ден по гробовете, и да набавят други, намериха трупа на някакъв клошар.
В прясно изкопан гроб, стискаше празна бутилка и им се усмихваше със синя усмивка.

Публикуван в бр. 19 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Вино за мъртвите – разказ от Явор Цанев"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*