Познатият и непознат остров Лелека, прилежащ до дунавския бисер – Русе

Стара сграда на острова (но не рибарската хижа на 4 крака!)

Тук са открити 77 растителни вида – 13 дървета, храсти и увивни, а и тревисти – едногодишни и многогодишни

„Хороводът на пеликаните”

„Хороводът на пеликаните”

Остров Лелека (неправилно по-популярен под името Люляка) е разположен малко над Русе, от речен километър (РК) 504 600 до 500 700 (по номенклатурата на Агенция по поддържане плавателния път на р. Дунав – АППД). Дължината му е около 4 км, ширината около 800 м, а средната площ около 170 ха. При островите тези данни се отчитат при среден воден стоеж и затова са винаги приблизителни.
Годината е 1961. Голяма част от острова е залята от високите пролетни води. Внимателно потапяме греблата. С Георги Бакърджиев, наричан от приятелите му Гута (1928 – 1994) сме взели лодката на тъста му, бай Ганчо-Горелия, някога помпиер на разсадника на Цветницата, горе до шосето за София, на Запад от завод „ЗИТА”, до едно бивше стрелбище.

Лодката бавно се плъзга между дърветата. Прави и светли, те се издигат като колони из водата. Първичната върбово-тополова гора (черна, сива и бяла топола – кавак, Salix Populus nigra, P. сinereus, P. alba) е изсечена и заменена с хибридна канадска топола. Тя е предпочитана от лесовъдите защото поради бързия си растеж има по-кратък турнус – период на оборот, само около 30 години. Според проучванията на ботаниците Д.С. Димитров и Красимир Х. Косев (русенец) на острова са намерени общо 77 вида, от тях 13 дървета, храсти и увивни, останалите са едногодишни и многогодишни тревисти растения.
Но люляк, засаждан често по парковете и дворовете заради красивите си цветове, възпят от поетите и обичaн от момите, няма да намерите между тях! Люляк (Syringa vulgaris) в естествено състояние (ботаниците казват спонтанно) вирее на варовитите скали по Ломовете, а също и по бреговете на Дунава, например около Стълпище.
Някога, в по-далечното минало, на острова или са гнездели черни щъркели (Ciconia nigra) или е било тяхно сборище. Един вид – място за срещи и събиране преди големия купон – есенния прелет. Ние сме виждали точно такова сборище на един от
островите до Свищов, през 1962 г. От турското му име – лелек, е останало названието на острова. Преиначено сега на Люляк, за съжаление е придобило гражданственост и е изписано погрешно в Лоцията, географските карти и литературата.
Пред нас се чува пляскане, чийто източник не можем да определим. Приближаваме, като се стремим грижливо да избегнем излишен шум. Накрая успяваме да надникнем иззад група ниски върби, обезлистени, но израсли достатъчно гъсто, за да ни предоставят надеждно прикритие. Пред нас на поляната – пардон, в плитката вода – ято пеликани (Pelecanus crispus), към 15 – 18 птици, са се наредили в кръг, като на хоро. Пляскат с криле по водата и току потапят дългите си човки във водата. След като гребнат, ги издигат нависоко, за да наместят плячката. Поглъщат рибата с главата напред. В бинокъла ясно виждам, как рибата „рита” и подува торбата под долната половина на човката. Така е в живота – за едни сбор, за други топор. За наш късмет птиците, увлечени в лова, не ни обръщат внимание. А и ние като добри ловци (Гута също е пристрастен към това увлечение) с нищо не издаваме нежеланото ни присъствие. Няма да развалим работата на „колегите” я!
Отпускам се доволен на дъното на лодката. Най-после и на мен ми се случи велика сполука – да видя това зрелище, за което немалко бях чул и чел. Пеликаните, разбира се, са само временни гости, дошли да използват готово сложената рибна трапеза.

С колегата от ГДР на МК „Екрене” с капитан механик Евгени Казаков

С колегата от ГДР на МК „Екрене” с капитан механик Евгени Казаков

Но острова си има и постоянни жители. В „доброто старо време”, шестдесетте, той беше посещаван предимно от рибари и горски работници. И факторът „човешко безпокойство” беше поносим. Тогава успяхме да видим и снимаме с руския „ЛЮБИТЕЛ 6 х 6” (едва доста по-късно се снабдих с подходяща за нашите изисквания фототехника) гнездо на морски орел и на черна каня. Пазя снимките като свидетелства на една отдавна отминала епоха. През следващите десетилетия на морския орел беше прочетена „вечная памятъ”. Но се случват и чудеса и то не само в легендите, а колкото и да е невероятно и на днешно време. Просто да не вярваш – морският орел се завърна! За велика радост на орнитолози, природозащитници и любители той отново се наблюдава по целия Дунав и даже има намерени нови гнезда. През зимата на 2014 г. наш колега от БДЗП, клон Свищов, Св. Чешмеджиев, е успял да преброи по нашия сектор на Дунава – цели 19 птици, млади и стари, както и птици в различните преходни оперения до достигане на половата зрялост. А наскоро нашият колега Иван Христов ми съобщи радостна вест. Река Сава, южен приток на Дунава, образува преди вливането си с реката-майка нещо като вътрешна делта с пространна наводнена гора, включена като Природен парк в системата от паркове по Дунава. Тамошните колеги са преброили тридесетина гнезда на морски орли. Това е около два пъти по-голяма популация, отколкото наброяваше нашата – за цялата страна! – по времето, когато издадохме Атласа на гнездящите птици на България (2007).
С цел документация на положението в миналото бях изготвил списък на регистрираните от нас навремето гнезда и ги бях предоставил на младите колеги. По българския сектор на река Дунав през шестдесетте сме отбелязали общо десетина гнезда. В списъка са подредени по течението на Дунава надолу. Лесоинженерът Емил Джунински, покойният вече уредник на Природонаучния музей в Белоградчик, беше открил едно гнездо на остров до Видин. Нашият колега и приятел, Таню Мичев, тогава завеждащ Биологичната станция на БАН в Сребърна и Божидар Е. Иванов отбелязват едно на о-в Персина (Белене). На о-в Вардим покойният лесоинженер Деню Денев, тогава директор на ЛС Свищов (негова е заслугата една част на о-в Вардим да бъде поставена под защита!), е публикувал трето. Ние снимахме едно на висок бряст при устието на р. Янтра, две на о-в Батин, вече споменатото на о-в Лелека, още едно имаше на о-в Голям Бекир и накрая Таню пише за едно на о-в Бялата пръст срещу Сребърна. В лоцията е записан като о-в Девня, но съм чул да го наричат и Комлука. (На снимките са показани някои гнезда от онези времена).
През осемдесетте към главата на Лелека временно се беше настанила смесена колония от чапли (те предпочитат „колективния живот”). Особено откъм фарватера можеха да се видят най-често малките бели чапли, накацали като бели цветове по крайбрежните върби. Слънцето се оглежда в гладкото водно огледало. Духне ли вятър и закачливо накъдри повърхността, лумва фойерверк от ослепителни бликове. В гората кълвач барабани сватбената си песен по сух клон: „пррр – пррр!”. По небесната синевина над
нас безшумно, надули бели платна, пътуват облачните кораби.
Каналът, по който караме, става плитък. Килът опира в дъното. Налага се да слезем. Запретваме крачоли и нагазваме. Ледената вода сякаш пари по кожата. „Хау-рук” и облекчената лодка е изтеглена десетина метра по-нататък, където каналът отново става плавателен.
Описаните събития са се случили при високи води. Но по каприза на Природата при лятна или есенна суша реката може да спадне толкова, щото табелата „Къпането забранено” да предизвиква смях и недоумение. При много ниски води каналът между нашия бряг и остров Лелека е оставал съвсем сух и вместо вълнички се вижда само пясък. Погледнете „фотошегата” от 23 септември 2003 г.!
Обратно на следващите снимки Ви показваме Дунава при извънредно висок воден стоеж. Правена е през юни 1965 и през април 2006 г. Водата е заляла кейовата стена и фарът, показващ входа на лимана, сякаш е „закотвен” направо в реката. Но трябва да имаме пред вид, че големите наводнения (т.нар. „черешови води”), каквито е имало преди построяването на язовира „Железни врата”, сега вече не се случват.
Пролетта на 1962 ни бяха на гости колеги биолози от бившата ГДР, едно много приятно семейство. Заедно с тогавашният препаратор на музея, Иван Хаджииванов, иже нарицаем Иван Иванич и още известният русенски оригинал, бай Стефан Цончев – змияра (и той вече отдавна преселен във вечните ловни полета; за него ще чуем още), бяхме отишли на острова. Иван с неговите „дълбоки и широки връзки” беше успял да организира моторното корабче „Екрене” на Корабната с капитан-механик-кормчия Евгени Казаков (да е жив и здрав още дълги години!). Скалата та Стълпище!
Нямахме хич късмет с времето. Небето се беше забулило в безнадеждна сивота. Ръмеше ситно и непрестанно. Такъв дъжд ще ви накваси по-качествено и от проливен! От мъглата не се виждаше даже отсрещният румънски бряг. А отгоре на всичко духаше постоянен студен вятър. Бяхме мокри като мишки и премръзнали до кости.

Бай Ганчо хвърля серкме

Бай Ганчо хвърля серкме

През онези години рибарите бяха построили към главата на острова „наколно жилище” – колиба, дигната на кокили от греди, за предпазване от високите води. До горе се стигаше по стълба, която минаваше през дупка в пода. Истинска атмосфера „а ла Карл Май”. Бяхме дошли, разбира се, не за разходка, а за да наблюдаваме и регистрираме птици и останалия животински свят. Но при тези метеорологични условия, пак разбира се, нищичко не можахме да видим. Само благодарение уменията на стари трапери успяхме да запалим огън долу на земята, но само след много зор. Бяхме се научили на тези „мурафети” още през студентските скиталчества – нали и нашата професия си е „полско-горска”! То дърва колкото щеш, ама мокри. Наредихме се в кръг около жестоко димящия огън. По-точно – най-напред наредихме дрехите, накачени на пръчки, забити в земята. Гащи, чорапи, ризи – цял магазин за конфекция! Идилия! Хлябът и парчетата салам трябваше да почакат реда си.
Нощта ни завари зъзнещи, свити на дъсчения под, от чийто пролуки обилно вееше хлад. Опитахме се да заспим под „приспивната песен” на еднообразния ромон на дъжда, въпреки „пречещите фактори”. Споходи ни само неспокойна дрямка. Към 3 часа сутринта студът окончателно ни разбуди. Сънени слязохме долу. От въглените, тлеещи още под пепелта, отново разпалихме огъня. До сутринта клечахме възможно по-близо до него, със сълзящи очи и тракащи зъби. В пристъп на черен хумор си правихме сравнение със студено пушени скумрии и с нашите почтени праотци, неандерталците, събрали се в пещерите около „червеното животно” – огъня, кой знае, може би обожествявано от тях. Мракът на нощта бавно се замести от мъждив сумрак. Тъй като времето очевидно нямаше намерение да ни се усмихне, тихомълком си прибрахме партакешите и под упорито продължаващия дъжд се упътихме към спасителния бряг.
И това ми било романтика?! Но все пак – на никаква цена не бихме се отказали и от този спомен. Той е неотменима част от очарованието на Дунава. Само този, който като нас е изпитал на собствения си гръб тръпката на приключението, ще ни разбере.
Еберхард Унджиян
Дирекция „Природен парк
„Русенски Лом”

Публикувано в бр. 29 и 30 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Познатият и непознат остров Лелека, прилежащ до дунавския бисер – Русе"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*