Оранжево момиче – разказ от Анна Гюрова

Сн.: greatfon.com

AАнна Гюрова е родена в София през 1978 г.
Завършила е Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Защитила е докторантура по специалността „Физикохимия“. Понастоящем работи като главен асистент в БАН.
Пише предимно разкази във фантастичните жанрове, без да се ограничава само с тях, предпочитани са фентъзи и магически реализъм. Авторката членува в два писателски клуба – „Фортуна“ и „LAZARUS“. От 2011 г. публикува свои разкази в сборници.
През 2015 г. разказът „Писмо до Ърнест“ е включен в сборника „451 градуса по Бредбъри“ на издателство Gaiana – Русе, заедно с другите наградени разкази от едноименния конкурс. „Крадецът на кости“ е отличен с грамота – поощрение от конкурса за оригинален герой „Ирелевант 2015“.
През 2016 г. „Градът на скелетите“ е публикуван в сп. „Дракус” 1/2016, издателство Gaiana – Русе, а „Легенда за черното езеро“ – в „Дракус” 3/2016. „Циганското гробище“ е част от сборник „Детство“, на издателство „Изток – запад”.  През 2016 г. разказът й „Изповедта на един урод“ е одобрен от журито за включване в сборника „ПО крилете на гарвана“.

Легендите разказват, че на пет дни път с кораб от най-южната част на Континентa, се намирал обширен остров, покрит с буйна тропическа растителност. Близо до северния му край бил изворът на Голямата Река – на високо плато, непревзето от джунглата. Водата й имала оранжев оттенък – такива били и скалите, и почвата горе, а и кожата на хората от местното племе. Реката се спускала стремително през Белите камъни и някъде по бързеите загубвала от цвета си. Следвали Жълтите водопади, зад които, казват, били пещерите, водещи към отвъдния свят. Според местните поверия, част от водата на Голямата река отивала под земята и се влачела по огромни тунели все по-навътре, докато стигнела Царството на Огнедишащия. Нататък историята се разказвала само шепнешком. Зад плътната завеса на Водопадите в началото на пещерите, червенокосият син на Огнедишащия чакал любопитните, имали непредпазливостта да изследват тунелите. Говори се, че бил чудно красив и любезен, печелел доверието – особено на жените, и никога не използвал сила, за да ги накара да се качат на сала му. Какво се случвало в Царството на Огнедишещия, не се знаело, защото никой още не се бил върнал оттам.
Хората от племето вярвали в Слънцето, тъй като било единственият Бог, когото виждали. Считали, че кожата им е оранжева, а не жълта, като знак за смъртната им природа. Зелените им очи символизирали живота, даден от Слънцето, а кестенявите коси – мъдростта и силата на могъщите дървета в джунглата.
Имали си вожд, който изпълнявал по-скоро ролята на жрец, тъй като войната им била непозната. Обработвали нивите, берели плодове от джунглата, отглеждали коне – единствения по-едър вид тревопасни на острова. Млякото и месото им използвали за храна. Едри хищници нямало, като изключим вид огромни змии – предпочитан деликатес за местните.
Не се знае дали легендите се разчули или островът бил случайно открит, но един ден до брега хвърлил котва чуждоземен кораб. От него слезли хора с розови лица и лилави очи, без бради, с необичайно къса черна коса, облечени с твърде много дрехи. Жените носели още по-пищни и дълги рокли, които им пречели да се движат, но въпреки неудобствата, не ги сваляли.
Местните ги приели с радост. Нали лицата им били розови като изгрева и залеза на Слънцето, а очите напомняли цвета на облаците, плуващи около него. Принадлежали на божествена раса. Затова местните не се възпротивили, когато чуждото племе поискало да ги направи свои слуги. Какво по-естествено? Всеки ден половината население слизало от платото до низините на брега, където пребивавали розоволиките. Построили им къщи, по-големи от собствените. Носили им най-вкусната храна, приготвена от най-добрите готвачки. Майките оставяли децата си на грижите на по-големите им братя и сестри, за да гледат бебетата на пришълците. Какво съвършенство се криело в нежната им розова кожа! Колко по-умни се раждали в сравнение с оранжевите бебета! Немалко местни момичета мечтаели да се омъжат за някой от божествените, за да имат розови деца.
И ето, че вождът на пришълците дал благословията си. Разрешил пет оранжеви момичета на година да се омъжват за розоволики мъже, но при условие, че след петте дни на сватбата ще заминат отвъд морето, за да живеят завинаги в родината на божествените. Желаещите били повече от позволения брой, та се наложило да организират конкурс за красота. Оценяващите били, естествено, розоволиките. Дори възникнали препирни помежду им – кои да бъдат късметлиите. Защото момичетата били много хубави, макар сами да не го осъзнавали и тайно завиждали на розоволиките жени за цвета им. Накрая и късметлиите, и оранжевите девойки, и деня на петорната сватба били определени.
В селото на местните настъпило такова оживление, каквото и най-древните старци не помнели. Шиели нови рокли на избраните – по модели на розоволиките жени. Освободили петте момичета от всякаква работа – не само, за да имат време да се погрижат за външността си с всевъзможни мазила и ароматни масла, но и да свикват с новото си – божествено положение. А избраните се събирали и по цял ден бъбрели за мечтаните розови бебета, за прекрасната, макар и невиждана родина на бъдещите им съпрузи.
Големият ден дошъл. Възседнали най-добрите коне на семействата си, младоженките слезли от платото сияещи, макар и облечени с неудобните си рокли. Местните нямали право да участват в празненството на божествените дори и като прислужници. Затова се върнали в селото и от платото наблюдавали с умиление как сватбарите се гощавали с приготвеното от тях ядене, как карали булките да танцуват през целия ден. През нощта оранжевите донасяли провизии за следващия сватбен ден и се връщали, без да нарушават свещения сън на божествените. И така – пет дни. Розоволиките забранили на местните да слизат в долината през последната нощ, тъй като тогава щял да мине свещеният кораб, за да отведе младоженците. Оранжевите не посмели да подадат носовете си извън колибите, макар да не успели да мигнат от вълнение. При изгрев слънце цялото село се събрало на ръба на платото. Корабът обаче бил заминал.
Всичко тръгнало по старому. Местните слугували на розоволиките, чакайки да измине още една година. Хубавите оранжеви момичета изоставяли работата си, за да не погрознеят по нивите, за да не им загрубеят ръцете от домакинстване. Никоя не се омъжила тази година за местен младеж – да не загуби шансовете си. Спрели да пеят вечер заедно пред големия огън, защото от ден на ден момичетата се отчуждавали една от друга. Не били вече сестри, а конкуренция.
Само една не спряла да пее, макар гласът й да се носел самотно в мрака над платото. Лиана я наричали още от дете, когато проявила невероятен талант да се катери по огромните тропически дървета, използвайки лианите като въжета. Оттогава й била поставена задачата да бере плодове и да лови змии и гущери, за да обогатява трапезата на оранжевите. Макар отначало да се впечатлила, както всички, от розоволиките, скоро започнала да се съмнява в божествения им произход – та те предпочитали конско през змийско месо.
Лиана се влюбила в оранжев младеж с тъмнозелени очи и буйна тъмнокестенява коса. Викали му Кестен. Обаче родителите й изрично забранили да говори и да се среща с него. Надявали се следващата година дъщеря им да бъде сред избраните. Лиана пеела всяка вечер сама пред огъня старите песни на племето, а когато Луната се покажела над платото, мъжки глас й отговарял от другия край на селото. Така изминала година.
Преди избора на оранжеви момичета, Лиана избягала в джунглата и се скрила чак в другия край на острова. Нямала късмет. Попаднала в мрежа – капан за маймуни, поставен от розоволиките. Ловците я намерили на другия ден. От пръв поглед я харесали и единодушно решили да я включат в групата на избраните. Не се трогнали от протестите.А може би именно заради тях я задържали затворена в една от къщите на божествените. Напразно Кестен обикалял джунглата да търси Лиана. В това време розоволиките съобщили на семейството й, че е избрана и ще прекара времето до сватбата сред обществото на божествените жени. Родителите й се надули от гордост, както и тези на останалите късметлийки. Започнали да се държат, сякаш са по-висша класа от съплеменниците си. Когато разбрал за случилото се, Кестен изчезнал. Не го намерили – ни жив, ни трупа му.
Лиана изглеждала примирена. Покорно облякла неудобната рокля, оставила се да я накичат и дори танцувала на сватбата всеки от петте дни. Случило се така, че мъжът, който й избрали, се влюбил в тъжните й очи. Не била като другите булки, жадуващи да станат част от божествените и срамуващи се от оранжевата си кожа. Вършела всякаква работа и не жалела ръцете си. Имало нещо мистериозно и диво в мълчанието й.
На петата вечер влюбеният розоволик открил на Лиана страшна тайна: петте момичета наистина били качвани на кораб, но само, за да бъдат продадени като робини. Тяхната оранжева хубост била рядка и много скъпа. Мъжете от Континента давали луди пари за такива жени. Влюбеният розоволик предложил на Лиана да избягат заедно и да се скрият някъде на острова, докато не намери начин да я измъкне. Оранжевото момиче казало, че знае такова място и решително го повело към Жълтите водопади. Никой не ги видял повече.
През следващите години все повече оранжеви младежи започнали да изчезват в пещерите. От дълго време нямало нови семейства и все по-малко деца се раждали в селото на платото. Малко по малко оранжевите започнали да осъзнават, че розоволиките ще ги докарат до изчезване.
Въстанали, но броят им вече бил твърде недостатъчен. Които оцелели в страшната битка с розоволиките, решили никога повече да не им бъдат слуги. След дълги скитания в джунглите, отчаяни и преследвани, победените воини се скрили в пещерите зад Жълтите водопади. Никой не ги видял повече. Розоволиките напуснали острова – нямало какво повече да правят там.
Аз съм оранжево момиче, което търгува с тропически плодове и змийска кожа, а и с пушено и осолено месо от… много рядка птица. Никой от екипажа на кораба на брат ми не може да се катери по въжетата по-бързо от мен. Идвам от остров, който се смята за необитаем заради огромния скалист вулканичен масив, показващ се над морето. Огнедишащият е загаснал от векове. А в обширния му кратер се е развила тропическа джунгла. Там е родното ми село. Кръстена съм на баба си Лиана и много приличам на нея. Освен по червената ми коса – символ, че съм родена в кратер на вулкан. Нея съм наследила от дядо.

Оставете първия коментар към "Оранжево момиче – разказ от Анна Гюрова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*