Историята на Русе в книгите на Теодора Бакърджиева

Теодора Бакърджиева

32 години от живота си посвещава на историческата наука визследване на „русенските потайности“

Къщата - музей "Захари Стоянов"

Къщата – музей „Захари Стоянов“

Русенският историк Теодора Бакърджиева е безспорно признат от специалистите ориенталист и любим автор на стойностно историческо четиво не само на русенци. Потвърждение са пълните зали с отбрана публика при представянето на книгите й. Обичана от мнозина,тя не дава израз на емоциите си, независимо дали са положителни или отрицателни, каквото и да й струва това, а продължава тихо и непрестанно да пише на любимата русенска тема. През есента тя навърши 60 години, от които 32 са посветени безрезервно на историческата наука и по-специално на Русе. Сериозната възраст (макар че видимо тя младее) и внушителният професионален стаж са повод за лична равносметка, но и за поглед върху приноса ѝ за русенската история, който никак не е малък.
В следващото изложениеще се разгледат само на нейните книги,тъй като те са по-известни на широката аудиторияи второ, коетое може би по-важно, заради нейното неповторимоумениеда разкрива пъстрата картината на ежедневния бит на обикновените хора през миналите векове, а това не може да се прочете в героично патетичните писания на повечето наши професионални историци. На Запад отдавна са обърнали внимание на тази историческа деформация и през последните десетилетия трескаво я коригират с нови изследвания, тъй като историята не е само битки, заговори, преврати, кръв и революции.
Още е пресен споменът от първата ми среща през 1996 г.с Теодора Бакърджиева на промоцията,както е модерно да се казва сега, на първата й книга „Българската общност в Русе през 60-те години на XIXвек“. Доц. Стефан Вичев от Русенския университет, родственик на авторката, знаейки за моите интереси към историята на Русе, ме заинтригува с „неизвестни и любопитни нови данни за Русе в открития от нея „нюфусдефтер“. Терминът нищо не ми говореше, но приех поканата да присъствам на представянето на книгата от любопитство за каквиданни иде реч, но още в началото бях изненадан от съобщенитемножество неизвестни факти за бита на русенци през ХІХ в. Видимо развълнувана и притеснена в началото, Бакърджиема постепенно се отпусна и увлекателно разказа историята на създаването и съдържанието на книгата. Отговорите на въпросите на присъстващите допълниха изложението и затвърдиха първото впечатление, че съм се запознал с интересен автор, с чудесно дар слово, който има какво и знае как да го каже на читателите си. От тази вечер станах неин почитател, имам всичките й книги с автограф и съм присъствал на представянето на всяка от тях. Друг поклоник, прочел с видим интерес повечето от нейните книги е 82-годишната Роза Василева, която в началото на септември т.г. спонтанно попита:
– Теодора Бакърджиева не е ли издавала скоро нов роман?
– За кого говориш? – запитах недоумяващо.
– Как за кого, питам за русенската историчка, която много харесвам – беше невъзмутимият отговор.
– А знаеш ли, че ако разбере как наричаш историческите й трудове ще ти се обиди, а ти нали я уважаваш като автор? – се опитах да я поправя. А тя чисто по женски реагира:
– Какво толкова съм казала?Тя така интересно и увлекателно пише, че съм чела книгите ѝ като исторически роман.
4В този момент осъзнах, че за професионалния историк едва ли има по-голямо признание от тези думи на един обикновен читател. Последните 20 години Бакърджиева написа 10 книги, от които 9 са отпечатани от издателска къща „Авангард принт“. Не познавам друг русенски автор с такъв актив и с такова признание, без да става дума за многобройните й статии в различни сборници и докладина конференции,за ежедневната работа в исторически музей (РИМ) – Русе и в къща – музей „Захари Стоянов“, за филма „Странници в исляма“ и др. нейни професионални задължения и изяви, за които понякога научаваме от медиите. Кратката й професионална визитка включва:уредник в отдел „История на България ХV-ХІХ век” при РИМ – Русе; висше образование, история във – ВТУ „Св.св.Кирил и Методий“ (1984);професионална квалификация в Софийския университет „Климент Охридски”, Център за източни езици и култури, специализация – османистика (1990). Дейност в нестопански организации: Отговорен секретар на сдружение „БАЛКАНАРТ”, представител на България в сдружение „Горен Дунав”, член на Европейския културен център, член на Съюза на учените – клон Русе.
Като сериозен автор Теди, както я наричат приятелите и колегите, пристъпва с голямо внимание и страст към писането на всяка своя книга. Тя е плод на няколкогодишна работа, включваща:задълбочени изследвания по темата, събиране на разнообразна информация, обмисляне структурата на бъдещото издание, писане и текстова обработка. Кредото си на историк тя дефинира в „Няколко предварителни думи“ – своеобразен предговор на първата й книга „Българската общност в Русе през 60-те години на XIX век“. Това по същество е нейният програмен документ на бъдещите изследвания: „Страниците на дефтера съдържат 3134 имена и зад всяко едно от тях се крие неповторима съдба. Всички тези търговци, свещеници, даскали, абаджии, терзии, ковачи, обущари, бръснари, са дали своя принос за развитието на Русе, с делата си са писали историята му, защото какво е историята на един град, ако не сбор от хилядите съдби на неговите жители. Стремежът да се докоснеш до тях поражда доста нетрадиционни въпроси: как преминава денят на обикновените хора, какви са мъчителните въпроси, тревожили нощите им, към какво са насочени мечтите им, надеждите им за бъдещето. Разгръщайки лист след лист се питаш кога се е формирала онази душевност и самочувствие на русенеца, какво не е достигнало на един богат търговец, обиколил много страни, уважаван и от своите и от представителите на чуждата власт, за да нарече малката си дъщеричка с твърде странното за това време име – Свобода… Може би тези и още много други въпроси и някакво особено чувство на неизпълнен дълг към стотици почти неизвестни мои съграждани ме накара да посветя книгата на тях… Твърдо съм убедена, че тази малка книга е едно начало, а темата за обикновения, но многопосочен живот на русенци тепърва ще се разработва“, (почерненото е от мен, А.К.). Толкова добре е казано, че допълнителен коментар само ще развали магията на словото. Нейното верую „всеки човек има изконно право на история“, безусловно спазвано и защитавано във всяка книга и изследване през 32-годишния професионален стаж на русенски историк, й помага да разкрива образно какъв е животът зад сухите исторически факти. В този дух е и първият получен от Т. Бакърджиева автограф на книгата, който се изкушавам да цитирам, като допълнителен щрих към заявената програма „За следите преди нас, които цял живот се мъчим да разчетем“.
Разчитането на 105-те листа на ръкописния „Нюфусдефтер“, запазен в Държавен архив – Русе, е бавно и тежко за младата авторка, отнемайки близо година от нейната младост. Отпечатаното, едва в 300 броя, историко-демографско изследване на Теодора Бакърджиева „Българската общност в Русе през 60-те години на ХIХ век“ е източник на богата информация и повод за сериозни размишления за превратностите в русенската история.
То е единствената пълна картина от 1862 г. на професионалната структура на българската общност, състояща се от 1138 домакинства, пръснати в 19-те махали на Русчук. В дефтера са регистрирани само мъжете – 3134 души, от които 1138 като глава на домакинство. Най-популярен е занаятът „земеделец“ (277 д.), следван от „абаджия“ – 138 д, „дюлгерин“ – 121 д., „копач“ – 108 д., останалите занаяти са били с по-малка численост. Градската „интелигенция“се състои от 16 свещеници, 9 чиновници, 3 даскали и 2 доктори.
Най-ценното качество на книгата е възможността да се определи точната година на раждане на изтъкнатите русенски възрожденци и се установи, че Иван Мавриди ероден през 1812 г., Хаджи Иван (чо) Хаджи Пенчович през 1825 г., Тодор Хаджи Станчев – 1849 г., Иван Данев – 1859 г. и др. Това се получава като от 1862 г. се извади записаната възраст на лицето в дефтера. До появата на книгата, годините на раждане на тези русенци бяха неизвестни и затова в справочниците, дори и в енциклопедиите, пише „неизв.“, или в най-добрия случай се дава диапазон от няколко години, като например за видния русенски възрожденски деец (със заслуги на национално ниво, но останал без признание и незаслужено оклеветен) Х. Иван Хаджипенчович се посочва 1820-1825 г. Изключителна по характера си е и информацията за професията, ръста, цвета на брадата и мустаците, чии син е, имената и възрастта на мъжките деца, характеристиките на бащата, ако е жив. Този безценен извор за русенското, мъжко християнско население има съществен недостатък – липсва информация за жените, ако и тя е била записана в дефтера, щяха да се попълнят много бели петна в биографиите на видни русенки от ХІХ в. Дано се намери амбициозен млад историк, който да се заеме с неблагодарната работа да коригира годините на раждане на русенските възрожденци по тези автентични данни. Дори само тази книга, посветена „На брат ми, който първи застана до мен… С много обич!“, да беше написала Т. Бакърджиева приносът й за русенската история щеше да е значителен.
(Следва)
доц. Атанас КОЛЕВ

Публикувано в бр. 3 от 2017 г.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*