Разпети петък, тринайсти – разказ от Марта Радева

Сн.: parsofia.com
Марта Радева

Марта Радева

Казвам се Марта Пенева Радева. Учителка съм в І ОУ „Христо Смирненски” – гр. Провадия. Една учебна година бях командирован преподавател в Училището с разширено преподаване на славянски езици в гр. Била Церква, Украйна.
Хобито ми е свързано с белетристиката и публицистиката, професионално изкушена съм и от литературни анализи и критика. Публикувала съм в сп. „Български език и литература”, „Родна реч”, „Дарба”, във вестниците „Сега”, „Дневник”, „Култура”, „Аз-Буки”, „Учителско дело”, „Гимназист” и др. В съавторство съм издала сборник с тестове за кандидатстване след VІІ клас. Имам І квалификационна степен като учителка.
Участвала съм със свои текстове в няколко сборника с разкази. Съставител съм на книгата на Цончо Родев.„Афоризми, сентенции, размишления, задявки”. Печелила съм награди в национални литературни конкурси със свои разкази и есета: І награда в Националния конкурс „Времето на парите и духовността”, организиран от Регионална библиотека „Любен Каравелов” – гр. Русе (2015 г.), І награда в Национален литературен конкурс, посветен на Никола Вапцаров (2015 г.); І награда в Национален литературен конкурс „Мирът”(2015 г.); І награда за разказ в ежегодния конкурс за учителско творчество, организиран от издателствата „Анубис” и „Булвест” (2013 г.); І награда в литературен конкурс „Моите идеи за България”, организиран от Онлайн парламент(2012 г.) І награда в Национален конкурс „Будителят Петър Димков (2011 г.); І награда в литературния конкурс „От учителя с любов“ – за разказ; и от конкурса „Читалището – светилище на Българското възраждане“ и втора награда в конкурса, посветен на Атанас Липчев; втори, трети награди, поощрения.
Обичам да чета, обичам театъра, хубавото кино, музиката, живописта. С удоволствие карам колело и скитам с приятели по планините.

Разпети петък, тринайсти

Всичко започна с това, че забелязах как вместо старателно да си измие ръцете, дъщеря ми едва си понамокри пръстите. Скарах й се на ужким, с една бъдеща режисьорка не можеш да се държиш много назидателно. А тя през смях ми каза, че водните запаси на планетата свършват и като дойде Страшният съд, ще видим как тя и Димчо ще застанат от дясната страна на Господ, защото само те са пестили водата.
Димчо, всъщност Димо Киряков, ни беше съсед. Навремето бе женен за Изабела и живееше в Полша. Забърсал хубавата полякиня като гларус на морето, след като завършил Института по туризъм във Варна. Заминал с нея и скоро им се родил син – Александър. Спомням си (тогава бях млада снаха, току-що дошла на улица „Добрина”), че когато „поляците” се връщаха за ваканциите, в голямата къща, където все още живееха родителите и братът на Димо, се събираха много гости. Прозорците ни бяха един срещу друг, между тях беше само тясната ни уличка. И чувах как подпийналите ми комшии иронизираха Изабела, че вярвала в Бог (по това време „религия” беше мръсна дума). Но тя не се даваше, може би дори се изживяваше нещо като мисионерка.
По това време Димо някак се губеше в сянката й. Но той се върна сам в България малко след голямата стачка на „Солидарност” и големия глад в Полша. По-късно се чу, че Изабела и Александър заминали с някакъв холандец. С какво точно се занимаваше Димо Киряков в България, никой не знаеше. Виждах го понякога да се връща с книги от градската библиотека, но по-често – да пийва в „Елдорадо”-то на Борчо. Една от съседките (дългогодишна учителка) беше казала, че Димо бил един от най-умните й съученици, много четял навремето. „Ама сега нещо пропадна” – беше добавила със съжаление.
Димчо не занимаваше мислите ми по това време – имах си други грижи. Само разсеяно го виждах как се промъква покрай нас като сянка – почти винаги с книга под мишница, с дълго тъмно палто и мека широкопола шапка. Истински го забелязах едва когато си счупи крака и някакъв некадърен лекар го гипсира така, че почти осакатя. Не можеше да излиза от стаята си и често ме молеше от прозореца да му купя нещо или да му намеря цигари. През прозореца му подавахме (аз или свекърва ми) чинийка с ядене, ако бяхме сготвили повече. Дотолкова беше закъсал, че си продаде телевизора и всичко малко от малко по-ценно, което му бе останало. Вратите на голямата двуетажна къща, строена от вече покойния му баща, зееха разтворени, на прозорците липсваха стъкла и дори от улицата се виждаше безпорядъкът на стаята, в която Димчо лежеше. Сега, когато родителите му си бяха отишли, а разведеният му брат живееше неизвестно къде с поредната си жена, от огромната празна къща просто нямаше какво да се открадне. Но въпреки това Димчо все разправяше някакви истории за това, как крадци (или дори сам брат му) влизали през прозореца и му вземали парите. Тогава разбрах, че болестта беше сковала не само краката му. Така и не забелязах кога точно мълчаливото ми уважение към моя странен начетен съсед се изроди в съжаление. Нещо такова се случи и с другите, защото все по-често чувах да го наричат не Димо, а Димчо и дори Пушек – прякор, който пасна както на името му, така и на тръпчивия дим, който излизаше зиме направо от прозореца на стаята, дето живееше. Кой знае какво гореше Димчо, щом свършваха съчките и хартията…
Веднъж Димо ме помоли за книги: „Ти знаеш ли какво значи скука?!” И книгите станаха причина да го виждам по-често от преди. Връщаше ми ги обикновено оръфани, вмирисани на дим и цигари, та старите настояваха повече да не му давам нищо. Но аз, макар да не знаех що е скука, можех да си представя какво е да живееш, без да четеш, и затова не ги слушах. Евгени, моят благоверен, пък не можеше да му отказва цигари, при все, че ми се сърдеше за книгите.
Година след като си счупи крака, Димчо започна да излиза за малко навън, но се страхуваше да върви изправен, а се влачеше като пребито псе, помагайки си с ръце. Долу-горе тогава при него се засели и Бобито – бяло опърпано кученце с любопитни очички и завита рунтава опашка, което лаеше всеки дръзнал да се подиграва на стопанина му. По едно време се появи Димчовият брат и „Добрина” осъмна с надеждата, че съседът ни вече няма да живее тъй скотски. Вместо това Димчо влезе за два-три месеца в психиатрията, а Бобито остана само и едва оцеля без господаря си. И все пак Димчо се върна от болницата изправен, като бавно местеше краката си в несигурна, олюляваща се походка.
Той заживя по старому с Бобито, а комшиите все повече губеха търпение и вечер възмутено коментираха как Димчо одимявал квартала; как примъквал по малко от нечии все още неприбрани дърва, приготвени за зимата; как веднъж взел старите зимни шушони (които съседът ни събуваше пред вратата на апартамента си в кооперацията на първия етаж) и ги изгорил. Но най-много му се сърдеха за постоянната просия. Цигарите някак преглъщаха, ама заемите, дето все обещаваше, че щял да върне, като осъди Полша или брат си, на всички ни идваха малко в повече. В повече ми бяха и телефонните му разговори от мобилния ми телефон особено когато искаше аз да звъня на негови въображаеми длъжници или бивши гаджета. Веднъж сглупих и ходих да търся една от тях в апартамента й. Но тя, след като се увери, че не се шегувам, ми затръшна вратата и спря да ме забелязва, щом ме срещнеше на улицата… Междувременно Димчо все повече западаше. Бяха му спрели и тока, и водата за неплатени сметки и някогашният изискано облечен, строен Димо Киряков сега представляваше жалка гледка: брадясал, мургав като арапин от напластените по кожата му сажди, с проядени и опадали зъби. Стипчива миризма на дим и изгоряло се носеше още отдалеч от него и държеше настрани и най-милозливите съседи. Само очите му живо и безгрижно усмихнато светеха под широкополата му мека шапка. Взе и в контейнерите да рови, често го виждах как вади кашони, бутилки и стари консерви, а Бобито послушно чакаше до него да получи своя пай. После, на импровизирана сергийка пред къщата си, Димчо се опитваше да продаде „находките” си, носил е и у нас (безплатно, от благодарност) възмръсни дрешки, хляб и риба, изхвърлени в найлонова торбичка. А за последния ми рожден ден ме беше изненадал с малко поувяхнал букет от рози.
А сега, когато дъщеря ми спомена Димчо, побързах да й възразя, че той не се мие не защото не иска, а защото не може. Признах, че ме е молил да го пусна да се изкъпе в нашата баня, но татко й и старите не са позволили.
– Защо не му направим подарък за Великден? – с присъщия си ентусиазъм на студентка в Театралната академия попита моето добро момиче. Когато тати закара бабини до гробищата (в тоя ден беше починал далечен възрастен роднина), ние ще го пуснем в банята и ще се изкъпе.
Беше петък, тринайсти. Разпети петък. 2012 година, до която уж свършвал календарът на маите. Може би защото дъщеря ми току-що беше споменала Страшния съд, се запалих да направим едно предвъзкресенско добро. Тайно се вмъкнах у Димчови (заварих го да се припича на слънце в двора) и в пълна секретност го поканих да се изкъпе за Великден в нашата баня. В 3 часа след обед, така му казах. И да бъде точен! И да си остане между нас! Само аз, дъщеря ми и той трябваше да знаем.
Не съобразихме само едно – че за Димчо не съществуваше понятието „лятно часово време”. Но аз впрочем и не допусках в разграбената и запустяла голяма къща да се е запазил някакъв часовник. Но когато нещо трябва да се случи, се случва, беше писал един остроумен мъдрец.
В три часа (петнайсет минути, след като колата с другите замина), с щерка ми напразно зачакахме да се появи Димчо, напразно поглеждахме през прозореца дали се задава. Бързах да замеся козунака и да стегна багажа (защото вечерта щяхме да пътуваме за Разград, където по традиция посрещахме Великден с моите родители), та не намерих време да отскоча до Димчови да проверя защо не идва. Към 16 часа се върна Евгени, оставил родителите си за прощалната гощавка в дома на покойника. Ние вече се бяхме успокоили, че Димчо – от срам ли, от комплекси ли, от мързел, или пък от скрупули – се е отказал от предвеликденската баня. Но след пет минути на портичката се позвъни, аз бях с маска на главата, дъщеря ми говореше по телефона, та излезе Евгени. Късно съобразих кой може да е нечаканият гост та като дотичах до вратата, видях как Димчо, облечен в дългото си черно палто, но без шапка, отстъпваше смутено назад и мънкаше:
– А, нищо… Исках… Ама нищо, ще си ходя…
Събрах всичката си воля, за да не засмея, и твърдо казах, без да откъсвам погледа си от очите на мъжа ми:
– Евгени, ние с Вася повикахме Димчо да се изкъпе за Великден.
Нито последвалият мрачен поглед изпод вежди, нито обърнатият гръб и затръшнатата врата към кабинета на Евгени можеха да ме разколебаят в замисленото предвеликденско благодеяние. Хванах Димчо за ръката и го поведох към банята. Забелязах, че беше дошъл направо с гумени чехли. Предложих му да остави балтона на закачалката в коридора, но той отказа и все така смутен и несвойствено сериозен, се вмъкна в банята. А аз влязох пак в кухнята, за да довърша постната манджа за вечеря. Сутринта бях решила да тремиря, нали е разпети петък, но добрите ми намерения издържаха ден до пладне, в буквалния смисъл. И 40-дневният ми великденски пост беше тъй неравен, трудно устоявах на изкушението особено когато всичките ми приятелки си поръчваха джин след работа… Не можах да мина на „ти” и със смирението. Нали духовният пост е по-важен от физическия, а аз толкова пъти понечвах да „заръфам” някого и макар да замълчавах овреме, мислите ми натежаваха от злъчка и обида. Не можех да се похваля и с кой знае колко красива благотворителност – циганите, на които давах левчета и купувах хляб, накрая така ми досадиха, че ги заплаших с полиция… Но това, което днес направихме с Вася (каквото и да ни струваше!), о, то надвишаваше и поста, и смирението, и дребната благотворителност!
Докато си мислех тези неща, неочаквано си дадох сметка, че Димчо нещо се бави да пусне душа. Не чух водата да тече и след петнайсет, двайсет, дори трийсет минути. В пет без пет (може би притеснен от това, че трябваше да отиде да прибере родителите си), Евгени влезе в кухнята и ме попита какво става с госта, и той не беше чул душа. Излезе и дъщеря ни от стаята си и тримата, притеснени, застанахме пред вратата на банята.
– Димчо! Димо! Там ли си? Какво правиш?! – със загрижен глас завика мъжът ми, беше му минало сърденето.
Никакъв отговор.
– Да не му е прилошало? – каза го Вася, но и ние вече си го бяхме помислили.
Евгени предпазливо отвори вратата, а ние надникнахме през рамото му. Вътре беше празно. Само по пода имаше сажди на ивици, а във въздуха се усещаше тръпчивата и остра миризма на пушек, която беше донесъл Димчо вкъщи.
– Кога ли си е отишъл? – каза дъщеря ми.
– И как ли не сме го чули? – чудеше се Евгени, на когото отдавна мърморехме, че вратите скърцат.
След три часа, вече в Разград, тримата бяхме забравили за злополучната баня. Само дето на Великден, точно в полунощ, сърцето ми за кратък миг се изпълни с радост, като си представих, че на стотина километра и Димчо посреща празника. Изкъпан и чист, с душа, преизпълнена с лекота и благодарност към нас.
Но когато се върнахме в понеделник, старите ни посрещнаха с новината, че Димчо изчезнал. Бобито напразно обикаляло около двете къщи и виело, после и то се изгубило някъде. Ходили да търсят Димо в къщата, идвала и полиция. Но ето, вече трети ден, от него нямало и следа. Само шапката му си стояла, окачена на облегалката на единствения стол. Къде е отишъл, след като няма никакви пари, се чудели всички на улица “Добрина”. Една съседка казала, че за последно го видяла да звъни на нашата портичка, в петък следобед, а свекърва ми се възмутила – щяла да знае, ако бил идвал…
Тримата се спогледахме, а аз – за изненада на старите – се втурнах към банята. Беше все така празна, макар саждите да бяха вече измити и да не се усещаше петъчната миризма на пушек. Но нещо високо горе неустоимо привлече погледа ми. Близо до кръглото око на аспиратора забелязах голямо тъмно петно. Като от пушек. Не знам от взирането ли, или защото нервите ми бяха твърде изопнати, но ми се стори, че то ми намигна с очите на Димчо.

Публикувано в бр. 27 от 2016 г.

1 Коментар on "Разпети петък, тринайсти – разказ от Марта Радева"

  1. Нина Стоянова | януари 21, 2017 в 10:29 pm | Отговор

    Харесах! Интересен разказ!

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*