Ненужната – разказ от Нели Цветкова

Нели Цветкова

Нели 2Няколко думи за разказите на Нели Цветкова
В почти всички села на област Русе или поне в тези, които са между Русе и Бяла, Бабинден продължава да се чества по стар стил – на 21 януари. Разбира се, той е повод за веселие, макар че не е загубил напълно ритуалните си функции, по-скоро можем да го наречем Празник на жената. За разлика от Трифон Зарезан, който пък бихме могли да определим като Празник на мъжа, който отдавна е изгубил старите си ритуални послания, дори тези от Деня на лозаря и вече се чества като празник на мъжкото веселие и солидарно напиване, Бабинден не се е изпразнил толкова от съдържателност. Запази се соцтрадицията да се отдава заслуженото уважение на медицинските кадри, по селата те са толкова малко, че наистина го заслужават. Със сигурност се почита жената като майка и в това откривам най-ярката непрекъсната връзка на древната езическа магичност с днешното безпаметно женско веселие.
Избрах разказа на Нели Цветкова „Ненужната”, за да отбележим подобаващо предстоящия празник, защото той представя по свой начин тази тънка, но много здрава и силна връзка древност-съвременност-вечност. В творбите на Нели женската мисия може да бъде проследена във всичките й своеобразни проявления, драматични сюжети и изцеляващи душата развръзки, разказани с обич, топлота, сърдечност и съпричастност. Тя е първият български автор, който ме накара да погледна на женската участ от този изтръпващ ракурс на обикновеността като вечност. Не че женската участ/мисия/предопределеност не е тема в творчеството на много български писатели, мъже и жени. Но толкова просто, безизкусно и вещо за нея може да разказва само Нели. Тя не се опита да разреши модерните драми на съвременните жени или може би не съвсем. Но съдбовната предопределеност на пътя, който трябва да извърви обикновената, безизвестна провинциална жена, може да откриете само в нейното творчество. Когато чета разказите и романите й, изтръпвам от женската й проницателност и неумолимост за тази предопределена обикновеност, екзистенциалност, на която сме орисани. Винаги ми се е искало да крещя: „Не, не може това да е женската участ днес, ние сме модерни, владеем комуникациите, светът е глобално село, ние сме пътуващи, зрящи.” Но виждам топлите и сини очи, които ми казват: „Това е истината, просто я приеми”.
Темата днес не е толкова модерна, не и е толкова нашумяла, не интересува големите издателства, не би дала повод за модерни маркетингови стратегии, но тя е безкрайно НУЖНА. Нужна като майчината ласка, като приласкаващата и подкрепяща ръка на вярната съпруга, разбиращите очи на приятелката и мъдрия поглед на добрия социален работник, какъвто тя няма да престане никога да бъде.
В тази необикновена обикновеност на женското като екзистенция и вечност, мисля, се крие силата и потребността на разказите на Нели. Затова си позволявам да ви предложа „Ненужната”.
Цветелина ГЕОРГИЕВА

НЕНУЖНАТА

Снимките, с които разказът е илюстриран са от Осмото издание на ФФ "От Дунав до Балкана", 2015 г.

Снимките, с които разказът е илюстриран са от Осмото издание на ФФ „От Дунав до Балкана“, 2015 г.

Витана оправи плитката чесън, закачена на дървения одър. Взе метлата, премете и я остави подпряна до главата на дъщеря си. Извади бебето от люлката, подаде го на майка му и се вгледа в лицето й. Не беше добре щерка й, никак не беше. Устните й бяха напукани, очите – трескави. Бе родила преди два дни и за това време сякаш изведнъж се бе стопила под завивката. А днес се бе изморила повечко след посещението на жените от селото.
Поне малкото изглеждаше силно. Усетило майчината близост, то примляска и взе да върти главица в търсене на гръдта. Родилката с усилие вдигна ръката си, изтънелите й пръсти погалиха косичката му. Усмихна се и на долната й устна изби капка кръв. Детето намери зърното и засука жадно. Родилката притвори очи успокоена и се отпусна.
„Силно дете – мислеше си Витана. – Ще го бъде, всякак ще го бъде. Но Лалка, ох, не ми харесва тя. Ще стане зян чедото ми.“
Малкото бе заспало на гръдта на майка си. Бабата внимателно го отдели и го върна в люлката. Постави длан на челото на дъщеря си, взря се в очите й, оградени от тъмни кръгове.
– Много е хубава, мале – прошепна младата майка. – Да беше сега Стоян, да я види…
Очите й се насълзиха. Вълци бяха изяли мъжа й в гората тази зима. Тъй и не узна, че рожба ще имат.
– Няма, чедо, няма… – утешително рече Витана. – Той, Стоян, гледа сега от небето. Радва се на рожбицата ви. Каквото господ е решил, дъще, това става. Я пийни сега от тая билка.
– Добричка си ми ти, мале. На толкова булки си помогнала да си имат дечица. А пък аз – най-голямата късметлийка. Няма нужда да те викам, да те търся, у дома си ми.
– Шегувай се ти, момиче – престорено строго рече Витана и поднесе към устните и паницата с билката.
Дали пък? Щом намираше сили и за шега, може би щеше да се оправи чедото й? А и тя нямаше така да я остави. Всичко щеше да опита. Че как иначе щеше да остане малката душица клето сираче? И нейната душа черна, изгорена? На много булки беше помогнала, трябваше и на своето дете да може.
Лалка притвори очи. Дишането й стана по-спокойно. В съня лицето й се отпусна, бузите й придобиха малко цвят. „Не ми я вземай, господи!“, шепнеше Витана и ръсеше край одъра с китка билки. Сбрала бе всичко, що знаеше или мислеше, че ще помогне: здравец, босилек, бял оман, самодивски росен. И лале, разбира се, на името й.
2Всички билки знаеше Витана, на много хора бе помогнала. Беше бабувала на всяко дете в селото, церила бе всеки възрастен. Но беше вече стара, силите я напускаха. Щеше й се някой да я замести. Обаче нямаше на кого да предаде занаята. Защото то не беше само занаят. Първо се искаше да имаш дар.
Тя много се бе надявала Лалка да има дар като нея, но това не стана. Още от малка бе ясно, че няма тая сила да цери. Можеше да я научи за билките, можеше даже да й каже думите, но за какво? Каквото и да направеше, щерка й нямаше да може да помогне на никого. Без дар не ставаха тия работи.
Жените от селото бяха почнали да се тревожат. Витана остаряваше. Един ден нямаше да има кой да се грижи за тях. Те с надежда поглеждаха към растящия корем на Лалка. Когато се разбра, че е родила женска рожба, станаха съвсем нетърпеливи. Едва дочакаха втория ден и се занизаха една след друга. Всяка минаваше, оставяше, каквото е донесла и наричаше: „Да е сладка момата като тоз мед“, „Да й дрънчи устата като тез орехи в торбата“. И всякакви други пожелания, едно от друго по-хубави.
Но всички знаеха, че не техните наричания са най-важните. И затова току подхвърляха: „Ма, Витано, я го виж туй дете, то като дърто гледа, ма, отсега умно!“, „Как здраво стиска, силни ръце ще има, дете от майка да подхващат!“. На Витана й беше ясно какво искат да питат. Дали малкото е наследило дара. Но тя нямаше как да им отговори, докато не минеше третата нощ. Тогава идваха наречениците, орисниците. Ако дойдеха…
За някои деца те минаваха набързо. Наричаха най-прости неща и си отиваха. Каквото с тях, такова и без тях. За други хич и не идеха. Тия хора минаваха живота си съвсем обикновено. Нищо не се случваше с тях, нищо не променяха. Почти ненужни бяха. И за Лалка наречениците не бяха дошли на времето.
А сега всички искаха да знаят дали ще донесат дара на малката.
Лалка изкара спокойно нощта. Едва съмнало, майка й рипна и взе кобилицата. Още билки й бяха дошли наум, нов цяр щеше да свари. Тоя път вече трябваше да хване дикиш, непременно. Възрастната жена бутна портичката и се запъти към чешмата. Гледаше да стъпва бодро, защото усещаше погледите, които я следяха зад закритите с черги прозорчета. Не искаше с нищо да разтревожи жените. Те и без туй си имаха достатъчно страхове.
Пред очите на Витана още беше погледът на Руска от вчера. След като всички пийнаха за здраве, тя, както му е редът, сложи въглен с тамян на дилафа. Жените се надигнаха да си ходят. На тръгване всяка прескачаше над пушека. Туй се правеше, за да се прекадят под полите, да са здрави и плодовити всичките булки. Само Руска не прескочи, ами ритна дилафа. Но наместо да занареждат поздравления за чаканата рожба, гостенките се смълчаха. Слабичка и дребна, тя едвам бе оцеляла с предното си дете. Още тогаз Витана си рече, че тя не бива да ражда вече, ако не иска да остави сираче. Но нищо не каза на глас, защото детето беше женско, а мъжът на Руска не бе от най-сговорчивите. А сега, като разбра, че пак е трудна, само си помисли: „Боже господи и света Богородичке, дано съм жива и здрава, да се помъча да й помогна, че инак ще иде зян булчето.“ Но докога щеше да е жива и здрава? Какво щяха да правят тия женици без нея, ако вече не се явеше някоя с дар? Вчера очите на Руска хем се извиняваха, хем молеха… кого щяха да молят, ако я нямаше Витана?
До вечерта бабата взе да таи надежда. Като че ли Лалка вървеше на оправяне. Беше добила цвят, а ръцете й по-ячко държаха малкото. Витана час по час надничаше в стаичката, сетне се връщаше оттатък да шета и чак тогаз посмяваше да се усмихне мъничко с единия край на устата си. Сега да можеше да се нареди и другата работа… А беше третата нощ. И явно нямаше да се спи.
3Старата жена седя в очакване до втори петли, после взе да се омърлушва. Късно ставаше вече. Май нямаше да има дар и за внучката й. Как щеше да каже утре на жените? И какво щяха да правят после? Той, животът, си вървеше, жените си лягаха при мъжете, децата се раждаха. И тъй щеше да продължи, но с повече смърт и с повече мъка. Защото лаусата е с единия крак в гроба. А като няма и кой да помага, става по-лошо.
Унесена в тревожните си мисли, Витана се стресна от появата на гостенките.
– Ха, дошли сте! – избъбри объркано тя. Сърцето й блъскаше развълнувано.
Трите орисници стояха неподвижно и я изчакваха да се успокои. Около тях трептеше нежна бледожълта светлина, въздухът в стаята се насити с ухание на загадъчни цветя.
Най-възрастната от трите имаше посребрени къдрици, които се спускаха като паяжина по белоснежната й ленена риза. На шията си носеше еднореден наниз от сребърни монети. Кожата й бе много бледа, а очите – изцяло бели. Беше сляпа, но не изглеждаше безпомощна.
Втората искреше в ярки цветове. Огненочервените й коси бяха покрити със свилена кърпа, зелена като пролетна трева. Същия цвят имаха и очите й. Бе пристегнала челото си със сложно изплетен златен ширит. Тази невиждана плетка се повтаряше и на гердана й, и на множеството гривни, които мелодично подрънкваха по нежните й китки. Алените цветя, извезани на жълтия й сукман, сякаш разцъфваха пред очите.
Третата, най-малката, носеше проста светлосиня дреха. Тънкият й кръст беше пристегнат със сърмен колан. Кованите бакърени пафти меко просветваха в тъмнината. В русите плитки на момичето бяха вплетени незабравки. В очите му блещукаше смях.
Витана се изправи от столчето, сетне стори поклон пред гостенките.
– Добре сте дошли – рече им. – Дано да носите дар.
– Носим – усмихна се червенокосата. – Ти ни кажи дали да го дадем.
– Господ вижда откога ви чакам. Откога ви чакат всички от селото. То се знае, че… Я чакай! – сепна се бабата. – Как тъй вие ме питате мене какво да наричате? Такова нещо не е бивало…
– Бивало е – увери я най-младата. – Просто ти не си знаела. Когато дарът се дава с жертва, тогава е тъй.
Устата на Витана пресъхна.
– Каква… жертва ще искате?
Този път се обади бялата старица:
– Не е голяма работа. За да вземе дара, детето трябва да е сираче.
– То е сираче- заобяснява Витана. – Баща му го изядоха вълци.
– Пълно сираче трябва да бъде – пресече я старата орисница.
– Как? Лалка? – осъзнала какво й казват, бабата приседна обратно на столчето. – Не… Недейте… – простена.
– Няма. Ако ти не ни позволиш, няма.
– Какво? Наистина ли?
– Наистина – сложи ръка на рамото й синеокото момиче.
Витана облиза пресъхналите си устни. После попита:
– Ами… тогаз… как ще орисате детето?
– Никак – сериозно каза червенокосата. – Дете като дете.
– Поне на друга няма ли да дадете дар?
– Някой ден… – замислено каза възрастната. – Може, след стотина години. Или двеста.
– Как тъй? – извика Витана. – Ами кой ще предаде цялата наука? Аз отдавна ще съм умряла. И какво ще правят през това време хората от село? Кой ще помага на лаусите, на бебетата?
– Какъвто им късметът – усмихна се младата. – Че колко са сто – двеста години?
– Много са! Много! Не може тъй!
– Тогава направи жертвата – сложи ръка на рамото й червенокосата. – И без туй не се знае дали щерка ти ще я бъде.
– Като сте нареченици и това ли знаете? Нали на времето не дойдохте за нея?
– Не дойдохме. Не ставаше да приеме дар. Такива като нея не са ни нужни. Тъй че какво ти пречи да я жертваш? – Витана понечи да каже нещо разгневена, но орисницата я възпря. – Да, знам, на вас, хората, ви е мило. Но ако искаш дар, тази е цената. Няма друга.
Всички замълчаха. Бабата разтриваше слепоочията си. Сетне се обърна към най-възрастната:
– Кажи ми пак. Ако не взема дара, Лалка ще живее ли?
– Това никой не знае – сви рамене орисницата.
– А ако го взема?
– До сутринта ще умре.
– А аз как да реша… – глухо прошепна Витана.
– С ум и сърце – меко рече най-младата. – Каквото ти кажеш, това ще е.
– Тя е ненужна за нас – добави червенокосата. – Но ако за теб е по-нужна от дара, имаш право да ни върнеш, откъдето идем.
– И после Лалка пак може да умре? И ще е било напразно?
– Да – въздъхнаха почти едновременно трите.
– Добре – реши изведнъж Витана. – Отивайте си!
– Наистина ли?
Гласовете им не звучаха осъдително. Вековете орисничество ги бяха научили на търпение към човешката слабост.
– Наистина! – отсече Витана. – Не мога сама да посегна на живота на чедото си. Ако може да вземете мен…
– Знаеш, че не може – търпеливо каза старата орисница.
– Знам… Затуй, ходете си. Не ща да знам повече нищо друго. Хайде, сбогом ви!
Веднъж решила, Витана нямаше търпение да се отърве от тях.
В този момент Лалка излезе от стаичката с детето на ръце.
– Защо си станала? – ужасено я попита майка й. – Бързо да отиваш да лягаш!
Но младата родилка протегна бебето към орисниците и каза:
– Ето ви я. Дайте й дара.
– Не можеш, чедо – хвърли се към нея Витана. – Тоя дар се давал само на кръгло сираче.
– Всичко чух, мале. Не се гневи. Тъй реших.
Орисниците се спогледаха, после най-старата каза:
– Ако майката на бебето даде жертвата, тя е още по-силна.
– Не съм съгласна! – изкрещя Витана.
– Не можеш да решаваш вече – тъжно каза синеоката. – Тя ти е дете, но си върви по неин път.
И трите се надвесиха над малката.
Замаяна от мъка, Витана не слушаше какво говореха. Тя се отпусна на столчето в ъгъла, кръвта биеше в слепите й очи, главата й гореше. Остана така, без да вижда и чува какво става наоколо.
По едно време Лалка я потупа по рамото. Наречениците си бяха отишли. Нямаше връщане. В гърлото на старата жена се надигна вой от безумна, безпомощна мъка. Но нещо в очите на дъщеря й я накара да потисне вика си.
– Хайде да ми помогнеш, мале – помоли изнемощяло родилката. – Да си легна. Подай ми и детенцето.
– Защо го стори, чедо… – прошепна Витана.
– Зарад всички, мале. По-добре само аз, отколкото много. Хайде да ми извадиш сватбената риза. Да е готова.
Бабата се зарови в раклата с треперещи ръце. Не можеше да изрече и дума. Ако го направеше, щеше да пищи и да дере с нокти лицето си, дорде накара ония три вещици да се върнат и да си приберат дара.
– Да наречеш детето Стояна. На баща й. Тук да стои и на всички да помага… И не се гневи, мале, недей! Тя е нужна, тя трябва да остане. Аз… и без мене може тука. Стоян ме чака.
Витана сграбчи ръцете й в своите и зашептя в лицето й:
4– Лъжеш се! Как се лъжеш само! Не си ненужна ти, на мен си нужна, на детето си нужна! Защо ги слуша тия уруспии какво говорят?
– Знам, мале… – усмихна се уморено Лалка и погали бебето. – Късметлийка съм аз. Нужна съм. Но жертвата ми е по-нужна. Няма връщане.
Младата жена притвори очи. Витана легна до нея, стисна я в прегръдките си и повече не помръдна. Едва когато усети малката ръчичка на внучката си да докосва студените сълзи по лицето й, разбра, че двете вече са сами.

Публикувано в бр. 3 от 2017 г.

2 Коментара към "Ненужната – разказ от Нели Цветкова"

  1. Нина Стоянова | януари 21, 2017 в 10:42 pm | Отговор

    Силен разказ!

  2. Развълнува ме!

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*