Искам да съм директор на розов водопад – разказ от Весислава Савова

Розовият водопад в КанадаСн.: OFFNews.bg
Весислава Савова

Весислава Савова

Весислава Савова е родена в София, България. Има четири самостоятелни книги и участия в български и международни антологии – Тhe Living Haiku Anthology, „Различна тишина”, „Кибритени лодки” и други. Нейни произведения са преведен на девет езика.
Редактор е на пет книги на български и една на английски език. Две книги на български автори са преведени на английски език от нея и публикувани от издателство Hammer&Anvil, САЩ.
Нейни хайку и танка стихове са отличени на международно ниво, сред които най-изявени са тези в: Columbia River Reader (първо място, раздел „Международни” – 2012 г.); Diogen (второ място за сенрю – 2014 г.), осем отличия в поредни броеве на World Haiku Review; Washington Golden Triangle (заедно с Мая Любенова – единствените българи, чиито хайку са поставени на табели в близост до Белия дом – 2016 г.). Член на United Haiku and Tanka Society и е част от The Haiku Foundation. Нейни хайги са отличавани от World Haiga Association и Daily Haiga, а нейни хайбуни са публикувани в Contemporary Haibun Online, Cattails, The Other Bunny и други. Тя е първият български автор, чиито „хорър хайку” са публикувани на български език от списание „Дракус”, а на английски – от Scifikuest, последвани от хорър хайку броеница с Гергана Янинска, Илияна Делева и Мая Любенова в същото списание. Част е и от първата българска расика със същите автори, публикувана в World Haiku Review.
Има публикации в различни списания за хайку и танка: Frogpond, Modern Haiku, Atlas Poetica, „Хайку свят” и др.
Носител е на награда за кратка проза на английски език, а четири нейни разказа са отличени на български език.

Искам да съм директор на розов водопад

Снимка: raiavid.blog.bg

Снимка: raiavid.blog.bg

И изобщо не крада от Кирил Манчев. Той там си обяснява едни проблеми на българското общество отпреди има – няма двадесет и осем години. Аз говоря за сега. В единственото сегашно време, което нашият език има – няма такива глупости като по принцип, в момента или от известно време насам. И говоря за моето общество, което макар и въображаемо, добива все повече плътност. Какво, не вярвате ли? Я си спомнете въображаемите приятели от детството си, които умело манипулирахте, за да си останат само ваши и ми кажете – те не са ли пораснали вече?
Винаги съм си представяла онзи, розовият водопад в националния парк „Утъртън Лекйс” в Канада. Обаче, не искам да ходя в Канада. Като мечтая, да мечтая до край. И ей така, легнала в розовите завивки, гушнала розовичкия си лаптоп (има мъже, ама те не са за гушкане и са друга тема), си разглеждам снимки, измислям си мой розов водопад, но и се тревожа. Ще ви кажа защо.

Ако проследите извивките, през които минава тази вода, ще разберете, че тук ред трябва да има. А моят розов водопад (в мечтите ми де) криволичи още повече. Колкото повече криволичи нещо (или някой), толкова по-дезориентиран става. За да му се даде правилната посока, нужен е поглед отстрани. Нужен е и някой, който остава встрани до сюблимния момент.
Сюблимният момент. Моментът след взимането на парите и преди появата в медиите, облечена вече в розов костюм от някой известен дизайнер, работещ за директора на някоя известна фирма, но още няма да го назовавам. Като стана директор (на водопад, на розов водопад) и всички ще се тълпят да гледат розовите падащи води, те сами ще ми предлагат спонсорство. А аз ще избирам, проявявайки здрав балкански инат, граничещ с този на дългоухото впрегатно животно, за което казват, че като няма кон и то вършело работа. Разбрахте ли – вър-ше-ло-ра-бо-та! Някой трябва да върши работата. Неуморно. Без оплаквания. Без да иска да се изтъкне. За умората, за оплакванията и за изтъкването си има шеф. Ама това определение е доста иронично. Заради хора, които не могат да владеят положението. И черноработниците – все им е черно пред очите – се подиграват с тази титла. А никой не се подиграва със званието „директор”. Нещо повече – облича го в чуждицата „мениджър” и така придобива още повече тежест. Е-хеее!
Та да се върнем на умората, оплакванията и изтъкването.
Първо, доста е уморително да менажираш (директорстваш или просто управляваш) каквото и да било. Никой не се замисля с какви инатливи и недостатъчно квалифицирани (освен ако не си избрал предварително тесни ужспециалисти, които да поставиш на тясно и никой от тях не знае какво прави другия) хора или води, или каквото и да е там, трябва да се справя един директор. А това е уморително.
Второ, ако един мениджър (директор) не се оплаква непрекъснато, никой няма да го вземе насериозно. Мъка е да си измисляш по цял ден поводи за оплакване, особено ако тесните,уж,специалисти, поставени на тясно, нямат време да вдигнат глава или водите от водопада не се контролират, за да не пръскат събралите се, размахващи коя от коя по-конвентируеми банкноти туристи. И оплакванията са свързани с умората, но имат по-специални вибрации. Те искат въображение, концентрация и правилен език на тялото. В противен случай, мениджърът (директорът) се превръща в обикновен шеф и от там нататък – ни блясък, ни пари, ни слава. А и да я има последната, с нея само не се живее.
Трето – изтъкването. Най-сладкият момент. Особено когато мениджърът (директорът) е взел „едни пари” (леле, помните ли вица за онези, които ги въртяха там), с кървящо сърце е отделил една дванайста от тях, за да я разпредели между тесните, уж, специалисти, поставени на тясно, а после трябва да изглади следите от умората и оплакванията под формата на кръгове под очите и едва забележими в увеличителното огледало бръчици. Да измисли коя от надскачащите се с все по-сладки оферти марка да избере, за да го спонсорира – „Колкото повече – толкова повече’” беше казал Алън А. Милн (трябва да си истински директор, за да не приписваш този цитат на Мечо Пух и да добавиш, че преводачът е Вера Славова), въпреки че не е визирал париците. А да изтъкнеш дейността си пред медиите, тези хищни, неконтролируеми (предполагам поради липсата на директор) създания, е умение, граничещо с овладяно изкуство.
Ето ме. Розова, наконтена, снимана от всички страни. Вървя със заучена походка, вдигнала глава… Не, леко ще я наклоня надясно, а тези, които разчитат езика на тялото, който вече споменах, ще прочетат – „Вие с мен ли ще се е… шегувате бе?!” Розовите води зад мен се спускат меко, без излишен грохот, а с едва доловима от ухо с фина настройка класическа музика (на някой, чиито права са изтекли – няма да деля парите си със Сульо и Пульо или ако предпочитате по-модерно звучащото – с Том, Дик и Хари, я!). Първо, защото те са тесни уж специалисти, поставени на тясно. Второ, защото скрити зад тях, има други тесни, поставени на тясно (знаете какво), които да контролират правилното им стичане, правилното им звучене и невъобразимо красивия розов цвят, за чийто нюанс не съм толкова проста, че да позволя да се дължи на някакво водорасло или бактерия – все смъртни форми на живот. Моите розови води са безсмъртни, а на какво се дължи това, няма да кажа докато умра, че и след това. Нека след сто или двеста години някой друг мениджър (директор) да си намери тесни уж специалисти, поставени на тясно, които да открият тайната.

„Дзъъън!” – стряска ме звук. Аааа, батерията на розовичкия ми лаптоп свършва и плаче за презареждане. Ей заради такива, несъвършени мениджъри (директори), открили още работни места за не толкова тесни и не толкова поставени на тясноуж специалисти, които да измислят и батериите, и зареждането им, трябва да спра мечтата си. Но тя ще продължи да работи с пълна сила и….
…. и един ден ще застана под светлината на прожекторите, изтрила вече следите от умора и оплаквания, скрила на тясно тесните ужспециалисти. Ще изтъкна себе си като потвърждение, че мечтите се сбъдват, когато …. Ще измисля нещо, няма да ви давам наготово речи, които може би ще ми откраднете. А не бива да дразните един директор. На водопад. Розов.
Сега, вече оставила розовия лаптоп на масата, за да се зарежда, потъвам в розовите си чаршафи и продължавам да мечтая. Някъде на границата между будност и сън, чувам неопределен като тембър глас: „Ало, балоните, леко да не ги спукаш!” Ама това е остатъчна реакция от едно време, когато също не обръщах внимание на тези, които се опитваха да ме спънат. И така ще бъде. До края. Розовия.

Публикуван в бр. 44 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Искам да съм директор на розов водопад – разказ от Весислава Савова"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*