20 февруари 1878 г. – денят, в който Русе стана свободен

сн.: Български антифашистки съюз

Някога най-големият празник на града днес е само частица позабравена история

Руско-турските освободителни войни през XVII и XIX век са добре известни в световната историография като борба за надмощие между две империи. За нас, българите, изключително важен е последният сблъсък на двете големи сили, десетият, който слага край на петвековното подтисничество на българския народ и открива пътя за развитие на възстановената българска държава напред във вековете.
На 20 февруари 1878 г. руските войски влизат в Русе, посрещнати от делегация възторжени българи, водена от митрополит Климент. Но преди тази щастлива среща да се състои, историята има какво да ни разкаже…
Първата стъпка в подготовката на Русия за войната са разузнаваческите действия на юг от река Дунав. Ценни помощници на руските военни са местни членове на Революционния комитет. Още в края на 1876 г. в услуга на руското разузнаване се поставя Димитър Горов, като получава и предава важни сведения за неприятеля, данни за числеността и въоръжението на турската армия, за укреплението на турските военни части и т.н. Железничарят Попов също изпраща сведения на руското разузнаване, най-вече за Левент табия – най-голямото русчушко укрепление. С голяма находчивост Попов заснема плана на укреплението и получава за това висока оценка от полковник П. Д. Паренсов – отговорен за разузнавателните действия в Северна България. Телеграфистът в Пощата Петър Аргиров, владеещ френски и турски език, също помага със сведения на руското разузнаване. Той се добира до секретни данни за състава и плановете на турската армия.
На 24 април 1877 г. в Кишинев император Александър II прочита манифеста, с който обявява война на Османската империя. И след началото на войната русенските революционери продължават да подпомагат русите, заради което много от тях са изпратени на заточение: Ганчо Карамаждраков, Никола Сакелариев, Димитър Станчоглу и Георги Николов, епископ Климент Браницки (Васил Друмев), Петър Винаров, Върбан Дочев, Михаил Хаджикостов и др. Тома Кърджиев е разузнавач и преводач в 13-и корпус на княз Дондуков-Корсаков. Сформираната от Кърджиев група от „разузнавачи“ от селата Обретеник, Тръстеник и др. дава ценни сведения за дислокацията на неприятелските войски.
Предварителният замисъл на руските войски е директната обсада на Русчук. Те се разполагат така, че да държат фронтовата линия между селата Мечка, Тръстеник, Иваново, Пиргово, Обретеник, Сваленик, Кацелово и др., където се водят важни сражения през последните месеци до края на 1877 г. Стремежът е да се пречи на турската армия да пробие и да окаже помощ на обсаждащите Плевен турски войски. Падането на Русе е важен етап от войната както за турската, така и за руската армия, тъй като градът е център на областта, има железопътна линия и притежава силен гарнизон. Най-големият форт е изграден върху височината Саръ баир – Левент табия. Той е с най-важно стратегическо положение, поради което неговото превземане предопределя падането на цялата крепост.
Русите започват да бомбардират Русе през лятото на 1877 г. Убити и ранени са близо 80 души, разрушения има из целия град. Лятото на 1877 г. е критичен момент за русенци. Този етап от войната е образно пресъздаден от Спас Ганев на страниците на „Русенска поща”, бр.1968, 20 февруари 1928 г.: „На 26, 27 и 30 август русите обстрелват денонощно турските махали в града, подпалват много джамии и разсипват Вайсовата мелница край Лома. Турците много се ядосват и вземат решение в конака да изколят всички гяури без милост. Теланин разгласява всички до един да изпразнят града и да се съберат при Владиковата бахча – на полето.
Настъпва страшен момент. Народът е в ужас, но всички се събират на указаното място. И чудото става. По мръкнало, когато е щяло да започне клането, дохождат арабски войски и ограждат събрания народ. Ограждат го, за да го запазят от башибозука и другия турски аскер. Според сведения, в които не можем да се съмняваме, Иван Ведър, който владеел много чужди езици, бил на служба в иностранното отделение на владиката и бил франкмасон от френската ложа на свободните зидари. Той тръгнал по големците да моли за пощада за народа. Попада при египтянина Деливер паша. Не знаейки какво да му каже, той прави знака на франкмасоните, а пашата отговаря със същия знак и го запитва какво иска, като му обещава братското си съдействие. Деливер паша спасява града от готвената сеч, като обгражда събралото се на полето българско население, като не позволява на башибозука да започне саморазправата. По здрач всички се прибират по къщите си, които се оказват разграбени, покъщнината разхвърляна по улиците… Но животът им бил спасен.
Според друга версия, за спасяването на града много тичали архимандрит Климент (Васил Друмев), заместник на митрополит Григорий, който бил в Цариград, и някои видни граждани, близки до властта. Голяма заслуга имал и английският консул Далзел. И в двете версии има по нещо вярно. За спасител на града за всеки случай се смята турският паша Деливер, който е награден от русите с орден. След Освобождението фесовете бързо се сменят с калпаци. Но последните не достигат. В магазина на Василчо Радев шапките се разграбват от богатите като топъл хляб. Дори мнозина носят вместо фес и шапка бяла кърпа – от радост. До вечерта от всички капии нахлуват в града руски войскови части и се настаняват из полусъборените къщи, по домовете на свободните граждани.”
Русенската крепост е освободена в резултат на подписаното примирие в Одрин на 31.01.1878 г., клаузите на което определят: „…всички турски крепости трябва да бъдат предадени на победителите в 7-дневен срок”. На 15 февруари 1878 г. е назначена комисия начело с полковник Шилдер, която трябва да уточни с турските военни предаването на Русе. На 20 февруари 1878 г. сутринта през крепостната порта „Кюнту капу” в Русчук влиза първи батальон на 138-ми пехотен Болховски полк, а след него – и генерал Тотлебен с щаба си. Посрещнат е от турски почетен караул начело със Салем паша и българска делегация начело с епископ Браницки, както и от множество хора, изпълнени с възторг от Освобождението. Всички те преминават по днешната улица „Николаевска” и се отправят се към храм „Света Троица”. Отслужени са молебен и водосвет и се произнася благодарствено слово. Ето как е описано това събитие във в. „България”: „Улиците бяха пълни с множество ученици, мъже, жени и малки деца, които хвърляха отвсякъде разноцветни китки и изкусно изплетени венци. Ако би се наел човек да опише напълно размесената с плач радост на това бедно население, което от една година насам е затворено във варварски неприятелски ръце, то не би могъл да си представи даже сянката на тази грандиозна и величествена картина. Ние ще забележим само, че бреговете бяха накичени като треперещ амфитеатър. Това, което увеличаваше ефекта на тази трогателна сцена, беше приятният глас на руската музика, която вървеше начело пред донските казаци. Руси, българи и вси бяха съвършено слисани от радост…” Архимандрит Браницки (Васил Друмев), начело на голяма депутация, поднесъл на генерал Тотлебен хляб, сол и благодарствен адрес. След отговора на руския генерал ликуващото шествие поело към катедралата „Св. Троица” за благодарствено молебствие. Там Браницки произнесъл на руски език благодарствено слово… Епискиоп Кирил Браницки замествал по това време заминалия за Цариград русенски митрополит Григорий Немцов. За ефекта от казаното на руски слово пише племенникът на Васил Друмев – Димитър Друмев. Английският вестник „Таймс”, руският „Московски ведомости” и други вестници от онова време картинно описват изгрева на свободата над Дунавския Русчук и поместват словото на митрополит Браницки: „И така нашето горещо желание се изпълни. След дълги години очаквания и съмнения, след дълги страдания и страх накрая виждаме вас, храбрите и благородни воини, сред нас, като ни поднасяте желания мир. Ние знаем, че храброто руско войнство е понесло много трудности и лишения, проляло е много драгоценна кръв за нашето освобождение… Само ни простете, ако не умеем да ви посрещнем, драги гости, така както вие заслужавате и както на нас би ни се искало. Искаше ни се да ви прегърнем като приятели, да се разцелуваме като братя, да ви се порадваме, наши благодетели, да се удивим на нашата братска любов към вас. Но с всичко това няма да се изкаже дълбоката признателност, която преизпълни признателните сърца към великия Цар Освободител, към вас, храбри руски воини, и към целия руски народ… Затова не се учудвайте, ако на улиците и в домовете ви посрещат с думите „Добре дошли”. Тези обикновени думи са истина, те се произнасят от дълбините на душите. Не се учудвайте, ако забележите, че с мълчание и сълзи в очите ще ви гледат, когато минавате покрай тях, това са сълзи на радост и щастие…”
И така, 20 февруари – този радостен за русчуклии ден, се превръща в официален празник на града. В годините след Освобождението тази дата е посрещана най-тържествено, с уважение и признателност. В дните преди самия празник градът се украсява в трибагреници, изнасят се беседи и сказки за значението на празника, устройват се вечеринки от военните и благотворителните дружества и пр. инициативи. На самия ден на Русе повечето магазините са затворени, но украсени с цветя и с българския национален флаг. На Паметника на Свободата в сутрешните часове се полагат венци и видните русенски граждани държат речи, а в следобедните часове на площада срещу градското казино се устройва народна стрелба. Вечерта пък е озарена от илюминации и факелно шествие.
20 февруари – някога най-големият празник на Русе, днес е само частица позабравена история. Нека отново си спомним с патриотизъм и уважение за този ден и какво означава той за града, за русенци, за българската история и Освобождението! Дължим го на всички, дали живота си за свободата, за да се превърне Русе от център на вилает в Османската империя в свободен град в Княжество България.

Толя ЧОРБАДЖИЕВА, гл. специалист в Държавен архив Русе

Оставете първия коментар към "20 февруари 1878 г. – денят, в който Русе стана свободен"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*